Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (25) (Гибелта на „Титаник“)

Решението

В салона отзвучаваха последните тактове на бърза полка. Останала без дъх, мисис Хотклиф се освежаваше с ветрилото.

— Елате, Едуард, да идем на палубата — тя постави ръка върху силно тупкащото си сърце. — Досадна горещина! Едва я понасям. Моля ви, елате!

— Вие сте затоплена, мадам, а навън е хладно.

— Вие като че ли се боите да останете насаме с мен? — каза тя, като кокетно наведе очи и се подпря на ръката му.

Горе наистина беше хладно, макар че бяха затворили прозорците. Ледено дихание нахлуваше откъм океана. Мисис Хотклиф не го забелязваше. Възбудена от танца и близостта на младия мъж, чиято ръка притискаше към себе си, тя заговори бързо и на висок глас.

— Едуард, в Ню Йорк ще бъдете мой гост. Чувате ли? Станахте толкова мълчалив. Да се върнем ли? Но тук е така тихо, така прекрасно и никой не нарушава спокойствието ни. С моята яхта ще заминем на юг. Миами, Хавана и т.н. О, ще бъде чудесно! Какво ще кажете за това?

Хаксли гледаше към земята. По лицето му пробягваха сенки.

— Да, би било прекрасно — промърмори той с прегракнал глас.

— Едуард! — тя се хвърли в прегръдките му.

Той се наведе над нея. Пред очите му заблестя огърлицата. Погледът му обходи безлюдната палуба.

Мисис Хотклиф тихо изстена. От лицето й изчезна усмивката, изразяваща преданост. Изведнъж лицето й пламна в червенина, която миг след това премина в мъртвешка бледност.

— Господи! — тя разтърка слепоочията си. — Вие ми се свят. Едуард, заведете ме в каютата ми. Трябва да си почина малко и ще ми мине.

— Както желаете — каза Хаксли и я поведе към каютата. Той не вярваше на призляването й.

С тежка въздишка мисис Хотклиф се отпусна на леглото.

— Сега по-добре ли се чувствувате, Барбара? — попита Хаксли. — Трябва ли да извикам стюардесата?

Той въобще нямаше намерение да извика някого. Всички негови мисли бяха насочени към това, как по-бързо да постигне целта си.

Мисис Хотклиф мълчеше. Имаше вид на човек, който е потънал в дълбок сън. На тежко дишащата й гръд искреше баснословно скъпият накит. Само още веднъж! Прозвуча шепнещият глас в ушите на Хаксли и продължи подигравателно: обуздавайте нервите си!

Хаксли изплашено погледна към вратата на каютата. Тя беше само притворена. Минаващи пътници биха могли да хвърлят поглед в помещението. Той бързо затвори вратата.

Без да отвори очите си, мисис Хотклиф каза с отпаднал глас:

— Седнете при мен, Едуард!

Той бавно изпълни желанието й. Нейното лице беше повехнало. То носеше неизличимите следи на бурния й живот. Дълбоки бръчки слагаха белег на някогашната й хубост.

Тя отвори очи и го погледна. Изпълнена с чувство на страх, тя затърси нещо в лицето му, но то изразяваше само равнодушие и някакво неопределено очакване.

— За какво мислиш?

— Съвзехте ли се поне малко, Барбара?

Хладната учтивост на неговите думи и най-вече изразът на неговите очи прогониха мечтанията й.

— Стара съм, нали? — прошепна тя. — Прекалено стара за теб, мое момче — тя закри лицето си с ръце.

— Как може да говорите такива неща! — мънкаше Хаксли.

От нейния жест огърлицата се плъзна встрани и попадна под рамото й. Ръката му посегна към нея.

— Огърлицата, Барбара… Ще ви убива, ако лежите върху нея — струваше му се, че говори с чужд глас, че ръката, която протягаше към накита, не е негова.

Пръстите на мисис Хотклиф се плъзнаха по огърлицата. Те отвориха брилянтената закопчалка. След това тя подаде накита на Хаксли и каза с отпаднал глас: — Приберете огърлицата, Едуард. Дайте я на Модли. Нека пак я заключи в сейфа… — Накитът се изплъзна от ръцете й. Той падна с тих звън на пода.

— Барбара! Мисис Хотклиф! — той почака за отговор. Сърцето му биеше до пръсване. Мисис Хотклиф беше припаднала. Хаксли бързо се наведе и скри огърлицата в джоба си. Дали веднага да напусне каютата? Не, сега не бива да допуска нито един грешен ход!

Той се хвърли към звънеца, позвъня на стюардесата и отвори вратата. Точно в този момент по коридора минаваше Конър.

— Моля ви доведете корабния лекар! — извика Хаксли. — Мисис Хотклиф загуби съзнание.

Конър се втурна през вратата. Той погледна американката. Пребледняла като мъртвец, тя лежеше на леглото. Накитът го нямаше!

— Боже мой, как се е случило това? Какво е станало с мисис Хотклиф? Развълнувана ли беше?

Хаксли повдигна рамене.

— До преди малко танцуваше. След това внезапно почувствува слабост. Доведете, моля ви, лекаря! Аз ще почакам, докато пристигне стюардесата.

— Можем да го извикаме по телефона!

— За това дори не помислих! — измънка Хаксли.

Мистър Конър взе слушалката.

— Да, да. Когато човек е развълнуван, не се досеща и за най-простите неща.

В този момент пристигна стюардесата и започна да се грижи за мисис Хотклиф. Веднага след това се появи и корабният лекар. С няколко думи Хаксли му разказа за случилото се.

Когато лекарят отново излезе в коридора, където чакаха Хаксли и Конър, той каза:

— Малък пристъп на слабост. Нищо особено. Мисис Хотклиф не е вече младо момиче. Възбудата от празненството, танците и прочее… Всичко това е твърде много за нея. Да, някой ден и ние ще сме на възраст, когато човек забелязва, че младостта е безвъзвратно отминала. В началото боли малко, но след това се свиква. След инжекцията, която направих на мисис Хотклиф, тя добре ще си поспи до утре и тогава всичко ще бъде забравено.

— Ето че няма защо да се безпокоите, милорд — допълни Конър. След това придружи лекаря.

Потънал в мисли, Хаксли остана в коридора. Утре всичко ще бъде забравено! Тези думи на лекаря отново прозвучаха в ушите му. Те бяха тихо пристанище всред хаоса на неговите мисли.

Хаксли тръгна, мина край облечените във фракове господа, които се разхождаха пред входовете за първа класа и внимателно следяха някой нежелан гост да не нахлуе в селенията на милионерите. Той мина край любовни двойки, уединили се в тихи кътчета, край изпълнените с весела глъчка салони, слизаше и изкачваше стъпала, минаваше край този безкраен маскарад, който всеки изминат час ставаше все по-необуздан, все по-разпуснат.

Хаксли търсеше Кежбърн, но не го намери никъде. Нямаше го и в малкия бар. Бижутерът и неговата сестра бяха напуснали тържеството, след като Лайтоулдър пое поста си на мостика.

С всяка измината крачка Хаксли се приближаваше до каютата на Кежбърн. Но колкото повече се доближаваше до вратата с №105, толкова по-нерешителен ставаше. Няколко пъти се обърна. Имаше чувството, че някой го следи. Но кой ли би имал интерес от това? Навярно Кежбърн отдавна го чакаше. Той отново спря. Страхът от нещо неизвестно сви гърлото му. Ръката му потърси накита.

Оставаха още петнадесет крачки до вратата на Кежбърн. Изминавайки тези петнадесет крачки, той трябваше да реши дали да почука на нея, за да довърши започнатото, или да потърси Модли. Пътят, по който беше тръгнал и който в началото му се струваше тъй безобиден, минаваше всъщност край пропаст.

— Лорд Едуард!

Ужасен Хаксли се обърна. Зад него стоеше Модли.

— Къде се дянахте през цялото време? — попита Модли, чудейки се на уплахата, която все още личеше в лицето на Хаксли.

— А, това сте вие, Модли! Аз исках да подишам малко чист въздух.

— В такъв случай сте сбъркали пътя! — каза Модли. — А и за какво ви е чист въздух? Утре ще имате предостатъчно. По-добре да изпием още една бутилчица в „Атлантик“-бара. Заслужава си да идем там, повярвайте ми! Мадам Пасера е седнала на бара отгоре и декламира Шекспир. Събула е обувките си, а нейните ухажори пият от тях шампанско. По краката й хвърлят златни гривни. Съвсем са пощурели!

— Благодаря ви за поканата… но… нямам никакво настроение. — Хаксли с изтерзано лице се взираше в почервенелия от виното Модли. Искаше му се да бръкне в джоба и да му даде огърлицата. Вземи решение! Напираше в него глас. Не, той нямаше сили за подобна постъпка. Неговият юмрук се сви около накита.

— Настроение ли нямате? О, това не е беда! Ще се оправите. — Модли искаше да го повлече със себе си.

— Оставете… Наистина не мога.

— Е, както желаете! — изръмжа засегнато Модли. След това се отдалечи, леко олюлявайки се.

Хаксли го проследи с поглед, докато се изгуби от очите му.