Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (14) (Гибелта на „Титаник“)

Една утрин в открито море

От сенките, които се разстилаха над сънливо вълнуващия се океан, се раждаше новият ден. Розова светлина озаряваше кълбата дим, върховете на мачтите, палубните постройки. Бледният слънчев диск се показа зад отминаващите облаци и се издигна в синевата на пролетното небе.

Светлините на мостика угаснаха. Мърдок разтри лицето си с ръце и още веднъж погледна компаса и тахиметъра.

Корабната камбана удари осем часа. Беше настъпило време за смяна на постовете. Първият офицер излезе на нока. Наоколо се простираше черносинкавата пустиня. Никъде не се виждаше кораб, нито дори точица на хоризонта.

Корабът „Титаник“ се намираше вече осемдесет морски мили на север от традиционния маршрут. С всеки изминат час отклонението се увеличаваше и вече достигна двеста мили северно от меридиана на Нюфаундленд. Това беше предварително изчисленият курс на кораба и той не биваше да се отклонява дори с една десета от градуса, за да достигне поставената цел: рекорд по бързина в Атлантическия океан!

Откъм палубата за лодки се чуваха приближаващи се стъпки. Идваше Боксхол, за да смени първия офицер.

— Добро утро, Мърдок! Имате замислен вид. Случило ли се е нещо особено?

— Нищо — Мърдок се прозина. — Няма промени в скоростта, нито в курса.

— А преднината?

— Три и половина часа.

Боксхол засия.

— Великолепно! До неделя ще имаме най-малко четири часа преднина.

— Възможно е — изръмжа Мърдок. Той се обърна към вратата. — Това пътуване е скучно до втръсване. По-добре е по време на буря и с вдигнати платна около нос Хорн.

Темпераментният Боксхол не можеше да схване това.

— Мисля, че въобще не сте в състояние да се запалите за нещо — отвърна той почти грубо.

— О, да, за няколко часа сън — Мърдок докосна с пръсти козирката си и напусна мостика.

Заровил дълбоко ръце в джобовете на палтото си, той тежко закрачи по безлюдната палуба. Вятърът свиреше във фордуните и брезентите върху тежките спасителни лодки плющяха.

Мърдок отиде в помещението за офицери да изпие едно кафе. Там срещна инженер Бел и ковчежника Модли, които току-що довършваха закуската си.

— Физиономията ви е като на намръщен котарак — извика ковчежникът.

Мърдок съблече палтото си и седна при тях. Той се разтърси.

— Лесно ви е да се смеете. Дяволски студено беше през нощта.

Дебелият Модли погледна през прозореца.

— Днес ще имаме прекрасен ден.

— Движим се по границата на високо атмосферно налягане. Ако времето не се промени, пред сушата ще се натъкнем на мъгли.

— Тогава ще последва заповед да се движим с половин пара — подметна Бел със злостна усмивка. — И с нашия рекорд ще бъде свършено. Но тук никой не иска да чуе за това. — При тези думи той погледна Мърдок.

Първият офицер не прие предизвикателството. Той сърбаше горещото кафе на малки глътки.

— Бел, наистина ли вярвате, че капитанът ще изпусне този голям шанс? — попита Модли. — Ако приемем, че поради мъглата изпаднем в цайтнот, то при добра воля все ще може нещо да се направи. Това е поне моето мнение.

— А какво именно?

— Когато времето отново се оправи, вие бихте могли да поотвъртите вентилите, да увеличите налягането. Вашите машини би трябвало да издържат още няколко оборота.

Бел стрелна с очи ковчежника.

— Проклятие, Модли, само не започвайте пак с тази история!

— Драги Бел, не се сърдете. Кой всъщност тогава при Бишъп Рок беше дал на дежурния офицер нареждането да превиши допустимото натоварване на машините?

— Във всеки случай никой от мостика — заяви Мърдок.

— Още малко и ще твърдите, че на мостика никой не е знаел за това.

— Всичко стана без знанието на капитана.

— А освен това и зад гърба ми, уважаеми господа! — подсили обвинението главният инженер. — Да не ми е името Бел, ако не отнеса този въпрос до морския съд! Президентът Исми не бива да си въобразява, че може да прави каквото си иска. Какво би станало, ако всеки…

Мърдок небрежно махна с ръка.

— Успокойте се, Бел. На борда президентът е само пътник и нищо повече. Капитан Смит не ще допусне нов опит от негова страна с помощта на обещания да подведе член от екипажа към непозволени действия.

— Да се надяваме! В машинното отделение сам ще се погрижа за това.

— Вие сте ужасно раздразнителен — каза Модли и приятелски удари инженера по рамото. — Ако продължавате така, скоро ще получите удар.

Приятелското предупреждение не помогна. Бел възбудено размахваше ръце.

— Когато работата се отнася до сигурността на кораба, няма да правя никакви отстъпки! Да управляваш четиридесет и шест хиляди конски сили не е толкова просто.

— Всъщност би трябвало да го обясните на Исми.

— Направих го.

— Е и?

— Само се засмя.

— Вие друго ли очаквахте? — попита иронично Мърдок.

 

 

Многообещаващото време примами ранобудните пътници на палубата. По време на утринната си разходка или застанали в защитени от вятъра места, те се наслаждаваха на заобикалящия ги безбрежен син океан.

Графиня Роутс се беше отпуснала в един от сглобяемите столове, донесени от стюардите за онези от пътниците, които жадуваха за слънце и чист въздух. Но намерението й да прочете на спокойствие някоя книга, сега се осуети от рояк деца, които с весел крясък следваха господин Домергу.

Причината за въодушевлението на малките пътници не беше старият художник, а грациозната жълтеникава котка, която той водеше с червено кожено ремъче след себе си.

— Бастет! Бастет! — крещяха децата и се опитваха да изтръгнат животното от неговата пренебрежителна безучастност.

— Я да оставите Бастет на мира! — караше им се Домергу.

Дотичаха майки и гувернантки и след хиляди извинения освободиха стария човек от неговите мъчители.

Графинята се смееше.

— Спасете се при мен с вашата джуджеобразна пума. Тук сте на сигурно място.

Той издърпа един стол до нея.

— Бонжур, контесо. Простете за безобразния шум. Аз предупредих Бастет, но тя настояваше да се разходи.

— Женска упоритост. Срещу нея още не е открито лекарство.

— Не сте права, мадам. Има цяр и той се нарича отстъпчивост. А Бастет знае това.

— Как стигнахте до това забележително име?

— Египтяните наричали своята богиня с глава на лъвица Бастет. Котките били посветени на нея и се радвали на голяма почит. По-късно ги считали за олицетворение на финикийската Истар. След това дошъл християнският бог. „Фалшивите“ божества били смъкнати от пиедесталите им. С тяхното падане и котката била заподозряна във фалшивост; тя се превърнала в животно, което придружавало магьосниците и вещиците.

Бастет вдигна глава и се загледа в небето с прозрачните си кехлибарени очи.

— Междувременно магьосниците измрели.

Графиня Роутс се усмихна.

— А може би вие сте магьосник?

— Ще се намерят достатъчно хора, които биха се зарадвали да ме видят на кладата.

— В качеството ви на модерен художник или като почитател на Бастет?

— Подигравайте се! Както някога, така и днес в света властвуват ограничеността и лицемерието. А това, че акцентите са се поизменили малко, не променя нещата. — Следа от горчива ирония премина по набръчканото лице на Домергу. Ръката му нежно гладеше копринената козина на Бастет. — Основният принцип на нашето време е фалшът. Любов, вярност, съвест, чест — това са само фикции, които според случая се пласират като най-свещените идеали на човечеството.

— Има ли въобще истина?

— Разбира се, мадам. Ние естествено се боим да признаем съществуването й, защото е неудобно. Предпочитаме бягството в един хаос от проблеми, които създаваме изкуствено, за да оправдаем нашия егоцентричен свят, като започнете от безумната идея на Ничше за свръхчовека и стигнете до уж демоничната борба между половете.

— Великолепен сте във вашия справедлив гняв — каза иронично графиня Роутс. — Все пак мисля, че прекалено драматизирате нещата.

— Възможно е. Аз съм един вдетинен стар човек. Но кой ли би отрязал клона, върху който смята, че е седнал удобно?

По палубата мина Едуард Хаксли. Той беше облечен в снежнобели спортни дрехи, а в ръцете си държеше букет бледорозови карамфили. Без да се спре, поздрави графинята и Домергу и забърза към тенискорта.

Почти в същото време пристигна и Марджъри.

— Хелоу, Едуард! Е, какво ще кажете сега?

— Преди всичко добро утро! — извика той шеговито. — Надявам се, че сте се посъвзели от снощните усилия. — След това й подаде букета карамфили.

— О, благодаря ви! Много ли се изложих снощи?

— Спомням си само, че прекарах приятна вечер с една прекрасна млада дама, която ми обеща да се яви в точно определеното време за игра на тенис. Тя удържа обещанието си. И тъй… — Хаксли извади от джоба си гривната и я постави на ръката на Марджъри. С малко пресилен смях той каза: — Наистина прекрасно украшение! Не беше разумно от ваша страна да ми го давате.

— Но, Едуард! Нали във ваши ръце гривната беше на сигурно място както в каютата ми.

— А ако я бях загубил?

— Тогава щяхме да обърнем целия кораб с главата надолу! — тя весело се смееше.

— Естествено — студени тръпки, полазиха по гърба му; той мислеше за разговора си с Кежбърн. — Хайде да играем! — каза бързо той. — Кой знае докога ще имаме хубаво време.

Междувременно по-голямата част от пътниците бяха закусили. Много от тях още се намираха в залените от слънчевите лъчи зали и правеха планове как да прекарат деня.

— Да идем в плавалнята, какво ще кажете? Или да се разходим из кораба?

— Следобед ще посетим концерта на палубата. След това бихме могли да се срещнем в кафене „Виена“.

— Трябва да отида на фризьор.

— А аз имам да правя покупки. Ще ида в салона с щандовете.

— Но при всички случаи тази вечер сме на театър!

— Пасера ще играе на бордовата сцена!… Цяла сензация!

През този ден пътниците предпочитаха палубата с лодките. Стюардите и пажовете едва смогваха да донасят достатъчно столове и кресла.

Бъбрейки весело, пътниците се шляеха на групички из кораба… Други се опитваха да открият с биноклите си нещо интересно по водната шир. Един от тях уверяваше, че видял в далечината кит. Бил най-малко двадесет метра дълъг! Другите подхвърляха закачки. А дали корабът наистина се е насочил толкова на север?

Привържениците на спорта бяха заобиколили малкия тенискорт, където Хаксли и Марджъри в напрегната игра си разменяха белите топки. По едно време се появи и Кежбърн.

Хаксли забеляза бижутера. Но вниманието му беше отвлечено не толкова от Кежбърн, колкото от мисис Алис Гарднър, която междувременно беше заела мястото на графиня Роутс до Домергу.

Хаксли едва настигна една топка и я изпрати в мрежата. Ето че профуча и втората.

— Не сте ли във форма, Едуард? — извика Марджъри. Тя се ядосваше на пропуските му, защото искаше да блесне пред публиката с играта си срещу равностоен партньор.

— Не сте ли във форма, Едуард? — извика Марджъри. Тя се ядосваше на пропуските му, защото искаше да блесне пред публиката с играта си срещу равностоен партньор.

По време на разговора си с художника мисис Гарднър непрестанно хвърляше погледи към тенискорта. Домергу ги проследи. Хаксли, разбира се! Той се усмихна.

— Навярно и вие играете тенис с увлечение както онези двамата там.

Тя небрежно отвърна:

— Никак не съм пристрастена.

— Една млада английска лейди, която пренебрегва тениса?! Смятах, че това е невъзможно.

— Сър, вие сте галантен. Но тази лейди не е толкова млада вече.

В думите й нямаше и следа от примирение и затова Домергу зададе въпроса:

— С възрастта си ли искате да кокетирате, мадам? Това оставете по-добре на мен. — Той я разглеждаше с крайчеца на очите си. Навярно е на около тридесет години. Чадърът за слънце, който тя леко въртеше на рамото си, хвърляше нежни багри върху лицето й. Това я правеше да изглежда по-млада. Хаксли има право, констатира той, тя наистина е много хубава. Държанието й е малко хладно, може би дори преднамерено.

С присвити очи тя наблюдаваше хода на играта.

— Малката се държи като полудивачка.

— Тя е от Тексас.

— Не мога да разбера лорд Хаксли.

— Казват, че баща й е един от главните фактори в световната търговия с памук.

Тя го погледна с израз на учудване.

— Но парите не играят роля за човек като лорд Хаксли. Неговото семейство е едно от най-богатите в Англия.

— В такъв случай човек би могъл да предположи, че двамата играчи не са само обикновени партньори.

— Кой знае.

— Е добре, ще изчакаме.

Погледът й отново се насочи към Хаксли.

— Мистър Домергу!

— Да, мадам?

— Вие сте мъдър човек, нали?

— Преди малко графиня Роутс едва ли не ме убеди точно в обратното.

— Моля ви, отговорете ми на въпроса: кой пръв се е появил на света, мъжът или жената?

Домергу се наведе към котката, която дремеше на коленете му.

— Бастет, чу ли какво ме питат?

Свещеното животно вдигна мързеливо глава и отговори с едно кратко мрр!

— Сигурен бях — каза Домергу с дяволита усмивка. — Бастет е на мнение, че зададохте еротичен въпрос.

— Но защо?

— Като благовъзпитана християнка би трябвало да сте чували за прочутата история с реброто!

— Не ви е срам, вие ми се подигравате!

— Извинете, мадам, бог забранил на хората да късат плодове от дървото на познанието, но те естествено не изпълнили тази заповед, късали плодове и станали — любопитни. И така изследванията показаха, а голям дял за това има и вашият сънародник Дарвин, че на тази хубава планета мъжът и жената не са се появили един след друг, а без съмнение едновременно.

— Следователно мъжът няма никакви привилегии.

— В светото писание се казва: той ще бъде твой господар.

— Тогава хората са вярвали още на историята с реброто.

— С реброто или без реброто и въпреки плодовете на познанието, нещата си вървят постарому.

— И затова на него са склонни да простят, когато наруши брачната вярност, а на нея не.

— Признавам, мадам, че нашата етика малко понакуцва. Между другото играта свърши.

Един от пажовете съобщи на Марджъри, че баща й иска да говори с нея. Тя невъздържано запрати ракетата в ъгъла на тенискорта и извика към Хаксли, че веднага ще се върне.

В следващия миг Хаксли стоеше при Алис Гарднър и Домергу.

Тя го посрещна с безучастна, хладна усмивка.

— Вашата партньорка ви изостави, лорд Хаксли?!

— Мъжествено преодолях огорчението си.

— Струва ми се твърде бързо. Или мис Саливън беше прекалено темпераментна партньорка за вас?

Той й се усмихна предизвикателно.

— Вие ме подценявате.

— Става дума за играта.

— И за партньорката!

Домергу вдигна Бастет и стана.

— Трябва да я занеса в каютата. Многото хора я дразнят.

— Жалко! Помислих, че ще си побъбрим малко тримата — каза мисис Гарднър.

Художникът й намигна.

— Бастет смята, че ще е по-разумно, ако ние двамата си тръгнем сега.

— Умно животно — признателно отбеляза Хаксли. — Доскоро виждане! — Той отново се обърна към мисис Гарднър. — Ще пийнем ли нещо?

— Преди обяд не.

— Тогава да направим малка разходка из салоните, да?

— Имам впечатление, че на всяка цена искате да изчезнете оттук.

— Вашето впечатление не е съвсем погрешно.

— Е добре, да вървим!

В момента, когато Алис Гарднър и Хаксли напуснаха палубата, Марджъри отново се появи на тенискорта. Баща й въобще не беше поръчвал да я извикат. Вероятно пажът беше допуснал грешка. Безобразие! Безобразие, че и Хаксли не беше вече тук.

Тя се огледа ядосано наоколо. Един млад французин, виконт Деларош, спаси положението. Играта продължи.

Букетът от розови карамфили лежеше изоставен на слънцето. Той ставаше все по-неугледен. В края на краищата палубният стюард го изхвърли през борда.