Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (16) (Гибелта на „Титаник“)

Интермецо

В декорирания със златисти и снежнобели тонове театрален салон нямаше свободни места. Едуард Хаксли седеше до графиня Роутс, която старателно прикриваше прозевките си зад ветрилото. Пред него беше седнала мисис Барбара Хотклиф, а от двете й страни сър Брус Исми и капитанът. За мисис Хотклиф казваха, че е най-богатата и най-веселата вдовица на Америка.

Темпераментната четиридесетгодишна жена никога не се отказваше от някое любовно приключение, а шармантният Хаксли още от първия ден на пътуването беше привлякъл вниманието й. Тя не се смущаваше от това, че той беше много по-млад от нея. Хаксли нямаше никакво намерение да се занимава с наистина привлекателната, но все пак застаряваща жена.

Когато мисис Хотклиф забеляза Хаксли, тя му кимна с глава и се усмихна. Хаксли отвърна на поздрава й с обичайната учтивост и повече не я погледна.

Семейство Саливън бяха също в салона. В лицето на младия французин Деларош, Марджъри беше намерила нов ухажор. Но въпреки това тя непрекъснато хвърляше скришом погледи към Хаксли, който не обръщаше никакво внимание нито на нея, нито на глупавата пасторална сценка, в която Пасера с учудваща всеотдайност демонстрираше изкуството си.

Хаксли беше съсредоточил цялото си внимание върху Алис Гарднър, която седеше до лейди Ротшилд. Той беше прекарал почти целия ден с нея. Бордовите клюкарки вече насочваха езиците си към тях. Следобед внезапно беше изникнал отнякъде Кежбърн и го предупреди да бъде внимателен.

Желанието на Хаксли да притежава тази жена едва ли не го накара да забрави онова, което му беше поръчал Кежбърн. Досега нямаше и удобен случай, за да изпълни задачата, с която се беше нагърбил. Но вече този момент като че ли назряваше.

Погледът на Хаксли се спря на изящната й прическа, в която с блясъка на звездите сияеше прекрасната диадема. Той се питаше кой от вълнуващите го въпроси е по-глупав: дали неговата влюбеност, която би се изпарила след обладаването на жената, или отстъпчивостта му пред абсурдните искания на бижутера. Можеше ли да съчетае едното с другото?

Алис Гарднър принадлежеше към жените, които не ставаха роби на чувствата си дори в най-уязвимите моменти. Беше се омъжила за много по-възрастния от нея Руфус Гарднър, защото беше дъщеря на банкрутирал търговец на платове. Нейният брак с милионера осъществи мечтата й за блестящ живот и достоен прием във висшето общество.

Гарднър също беше доволен от тази брачна сделка. Младата хубава жена до него беше отворила редица врати. Той използуваше това предимство със студена пресметливост и без всякакви скрупули, за да спечели състезанието в конкурентната борба на международната търговия с оръжия.

Когато разбра, че мъжът й не цени съпружеската вярност и върви по свой собствен път, Алис превърна нуждата в добродетел, свързваше приятното с полезното, т.е. извличаше от „връзките“, необходими на съпруга й, максимална полза. Тя наричаше тази тактика самозащита и по такъв начин сама опрощаваше греховете си.

Така че едно приятелство с безспорно влиятелния, а освен това очарователен лорд Хаксли беше в нейните очи легализиран акт, и тя ни най-малко не се двоумеше да използува за себе си съответните предимства от това приятелство.

Междувременно пастирката Пасера кършеше ръце на сцената и се молеше на изчезналия си любим да се върне.

— О, къде си, любими мой пастире? Чакам те, вечно само теб ще чакам! — хленчеше тя по посока на декоративната гора, която под ритъма на корабните машини вибрираше чак до картонените си върхове.

Добре възпитаната театрална публика не обръщаше внимание на леко нарушената илюзия и съчувствуваше на страданията, които разтърсваха бедната пастирка, но с приятното чувство, че в края на краищата тя ще намери щастието си.

И ето че то вече идваше: страстно очакваният пастир, облечен съвсем импровизирано, приличащ малко на разбойник.

— Любими, ела да те притисна до гърдите си! — ликуваше Пасера. Тя темпераментно разтвори ръце за прегръдка.

В този момент стана катастрофата. Елечето на пастирката се разпори с пукот. Освободена от оковите, пред очите на публиката затрептя пищна женска плът. Завесата падна.

В началото цареше гробна тишина. След това в салона прогърмя необузданият смях на мистър Саливън. Стюърт Фейерти скочи от стола си и почервенял като рак, профуча през салона. Другите гости стъписано го последваха. Край на представлението.

Все още разтърсван от смях, Саливън удари сър Брус по рамото.

— Това се казва бомбен ефект!

— Заедно с елечето отиде по дяволите и съпруг номер пет. Бедната Пасера! Видяхте ли как изхвърча Фейерти?

— Заблуждавате се! В Щатите тази пикантна история ще й осигури най-малко три нови предложения за женитба. Искате ли да се обзаложим?

Побесняла от яд, Пасера се втурна в гардеробната зад сцената. Ричи я следваше.

— Мадона! Престани най-сетне с тази глупава история! Тук и без това никой не те вижда.

Тя завъртя очи и извика:

— Станах непоносима! Съвсем непоносима! Когато корабът пристигне в Ню Йорк, ще ми се смее целият свят.

— Никога няма да се вразумиш! — Ричи закърши ръце. — Светът ще лежи в краката ти. Господи боже, защо ме наказа така с тази жена. Толкова крясъци заради парченце плът! А аз ти желаех само доброто, да, само доброто!

Трябваше да мине доста време, докато синьора Пасера вникне в смисъла на неговите думи. Тя се задушаваше.

— Какво? Желал си ми само доброто ли? Ти си… — задавяйки се от сълзи, тя се отпусна в креслото.

Ричи намръщено я гледаше.

— Фейерти ще се успокои. А ако не го направи, пак не е беда. Има достатъчно други. Един подобен малък скандал е най-добрата реклама. И аз допринесох малко, за да се пукне елечето. А ето как ми се отплащаш за това!

Тя скочи и заскуба косите си.

— Какво правиш с мен! Гониш ме от прегръдките на един в прегръдките на друг. И това наричаш реклама? Махни се! Махай се от очите ми! По-бързо, по-бързо!

Импресариото повдигна рамене и си отиде. Пред вратата се натъкна на Гарднър.

— Тук ли е мисис Пасера?

— Да, синьоре, но бих ви посъветвал…

— Оставете това!

 

 

Мисис Гарднър беше се запътила към каютата си. Внезапно пред нея застана Хаксли.

— Добър вечер, Алис!

Тя хладно го изгледа, но все пак му подаде ръка.

— Вие навсякъде ме преследвате, Едуард. Ще започнат да говорят зад гърба ми.

— Ние сме сами.

— Но би могъл да дойде някой. Вие, изглежда, съвсем сте забравили, че съм омъжена.

— Къде е мъжът ви? Не го видях на представлението.

— Навярно ще се срещне с някого.

— Означава ли това, че сте свободна тази вечер?

— Може би.

— Значи, да.

— Вие сте истински Мефистофел.

Той се засмя.

— Схващам думите ви като комплимент. При това предложението, което тъкмо исках да ви направя за тази вечер, не е никак мефистофелско.

— Кой знае?

— Моля ви, преценете сама: ще посетим междинната палуба. Там не ни познава никой. Ще срещнем само мистър Саливън и мистър Конър, но и двамата са дискретни.

— Уговорили ли сте се с тях?

— Мистър Конър ме покани на тази малка екскурзия. Казват, че долу било много весело. Вие ще дойдете с нас, нали?

— Твърде съмнително удоволствие!

— Алис, моля ви, елате! — той я привлече към себе си.

— Да не сте полудели!

— Възможно е. Вашият отговор?

— По-късно.

Докато погледите им се впиваха един в друг, неговата ръка поглади косата й, затърси диадемата и внимателно я откачи.

— Какво правите? — попита тя учудено.

— Прилагам средства за упражняване на натиск, мадам. Ще получите диадемата си отново тази вечер. В междинната палуба.

— Изнудвач! — тя тихо се засмя и се освободи от прегръдките му.

Той погледна след нея. Всички тези жени са като опияняващи цветя — мислеше си той. Само един глупак би могъл да ги отмине по пътя си. И все пак не е ли това преливане от пусто в празно, една илюзия, която днес прелъстително мами човека, а утре ще изчезне неусетно в най-отдалеченото кътче на забвението?

Ръката, която беше пъхнал в джоба си, конвулсивно се сви, тя усети скъпоценната диадема.

С дълбока въздишка той се обърна и тръгна, за да занесе диадемата на Кежбърн.

Когато Алис Гарднър зави по коридора, който водеше към каютата й, тя едва не се сблъска с мистър Конър.

— Представлението свърши ли вече, мадам?

— Да. Вие не бяхте ли на театър?

— За съжаление не можах да намеря време за това.

— Също като съпруга ми. Просто учудваща деятелност! А обикновено мислят, че за пътниците на корабите не съществува нищо друго освен ядене, спане и удоволствия.

Конър леко се усмихна.

— Не съм спал. Но… — той изненадано погледна косата й. — Не носехте ли диадемата си?

Тя смутено посегна към косата си.

— Диадемата ли? Да, разбира се… Но тя се отвори и аз я прибрах в чантата.

— Така ли! А аз се уплаших, помислих, че сте я загубили. Прекрасно украшение!

Мисис Гарднър отклони тази тема. Тя каза:

— Мистър Конър, чух, че ще предприемете малка екскурзия в междинната палуба.

— Да, наистина. Това беше идея на мистър Саливън.

— Аз и лорд Хаксли ще се присъединим към вас.

— С лорд Хаксли, отлично!