Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (13) (Гибелта на „Титаник“)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Schiff der Verlorenen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnjohn (2022 г.)

Издание:

Автор: Гюнтер Крупкат

Заглавие: Корабът на обречените

Преводач: Вилхелм Филипов

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Държавно издателство — Варна

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1970

Тип: роман

Националност: немска (не е указано)

Печатница: ДПК „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: 15.V.1970 г.

Редактор: Гергана Калчева

Технически редактор: Константин Пасков

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Паунка Камбурова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12587

История

  1. — Добавяне

Една среща

Бети беше чакала Хаксли в зимната градина на горната палуба. Макар да знаеше вече, че той няма да дойде, тя остана още. Беше сама. Вечер никой не посещаваше това малко помещение. Далеч от тук пулсираше веселият живот. Отнякъде долитаха звуците на оркестъра, примесени с гласове и смях. Невероятно колко самотен може да се чувствува човек на такъв голям кораб.

Пъхнала ръце в джобовете на светлото си мъхесто манто, Бети седеше под разцъфналите растения. Тя беше облегнала главата си назад и затворила очи и в този тих час си правеше равносметка.

Колко щастлива се беше почувствувала, когато разбра, че Едуард ще пътува заедно с нея и Франк през океана. Благодарение на това раздялата, която беше станала непредотвратима, можеше да се понесе по-леко. На кораба, а може би и в Ню Йорк ги очакваха дни на взаимно щастие.

Но след започването на пътешествието тя почувствува, че между тях се промъкваше нещо чуждо, което в никакъв случай не се дължеше само на обстоятелствата, породени от живота на борда. Днес преди обяд, когато беше при него, всичко напомняше предишните им срещи. Но защо той не дойде сега? Тя нямаше намерение да му отправя упреци. Никога, ръководена от ревност, не беше правила опит да се намесва в живота му. Но тук на кораба, в тези последни дни и часове на взаимно щастие, неговото държание й причиняваше болка.

Тя не искаше и не можеше да говори с брат си за това. Той никога не беше одобрявал връзката й с Едуард. Наистина ли беше тръгнала по път, който неминуемо водеше към нищото? Да, това беше така. И тя го знаеше от самото начало. Независимо от всичко, още веднъж и винаги би тръгнала с него, защото обичаше Едуард, обичаше го както в първия ден. Или… това беше само внушение?…

Бети стана и отвори един от прозорците. Соленият, морски въздух зашиба лицето й. Навън беше само нощта, беззвездна, непроницаема. Океанът напираше срещу кораба, повдигаше го и след това отново отпускаше стоманения колос. Бети втренчено се взираше в тъмния кипеж.

Внезапно мъжки глас до нея каза:

— Това е най-сигурният начин да се разболеете от морска болест.

Уплашена, тя се обърна.

— О, мистър Лайтоулдър!

— Мис Флин, съжалявам, че ви изтръгнах от мислите ви.

Тя се усмихна.

— Откъде ме познавате? Искам да кажа, сред толкова много пътници…

Той смутено нагласи шапката си.

— Понякога човек запомня някое и друго име.

— Твърде интересно, че именно моето се намира между тях.

— Хм… Не ви ли харесва долу?

— Целият този карнавал не ме блазни.

— И с мен е същото. В момента пак гуляят. Особено в бар „Атлантик“. Между впрочем там видях и вашия шеф.

— А лорд Хаксли?

— Също, но в компанията на мис Саливън.

Бети се извърна. Значи Марджъри Саливън…

Принцесата на памука! Утре Франк, естествено, ще и го докладва.

— Да, спомням си, моят шеф искаше да се срещне, в бара с един от деловите си приятели! — Тя се опита да потисне мислите, които я измъчваха. — Корабът сякаш лети към целта си — прошепна тя.

Лайтоулдър кимна с глава.

— Машините работят с пълна пара.

— Сигурно ще бъдете много горд, когато на връщане на мачтата на „Титаник“ се развее Синята лента.

— И вие ли вярвате в тази измама?

Тя учудено го погледна.

— Но нали всички на борда знаят, че борбата е за Синята лента. Казват, че „Титаник“ ще измине разстоянието от Саутхемптън до Ню Йорк за сто тридесет и два часа. Значи за по-кратко време от „Мавритания“. Хората дори се обзалагат.

Той сбърчи чело.

— Подлудиха целия свят. Ако имаме щастие, наистина ще успеем. Но морякът не трябва да разчита само на щастието. Освен това положението е следното: Ние наистина ще прекосим океана за по-кратко време, отколкото корабът „Мавритания“, но това далеч не означава, че сме по-бързи, отколкото победителят за 1907 година. Но моля ви, не говорете за това! Касае се за пари, а в такъв случай господата не се шегуват.

— Сега наистина вече нищо не разбирам.

— Мис Флин, ние пътуваме по по-къс маршрут, отколкото „Мавритания“ през 1907 година. Така наречения северен маршрут! Това е решението на привидната загадка.

— Защо всички кораби не следват този курс?

— Избягват го заради мъглите около Нюфаундленд. Но „Титаник“, най-модерният кораб в света, може да си позволи това. Така поне смята параходството.

— С други думи, истинското рекордно разстояние минава по друг маршрут?

— Той започва при Бишъп Рок и завършва пред Ню Норк, на географската ширина на Сенди Хук, до кораба-фар „Амброзия“. Който най-бързо премине по този традиционен маршрут, печели Синята лента. Известно е, че тя е унаследена от ордена на жартиерата. За „Титаник“ би трябвало да измислят нов трофей. Може би ивица мъгла.

— Колко сте жлъчен!

— Ще разсипят този прекрасен кораб. А какво би станало, ако машините в края на краищата престанат да работят, защото непрекъснато ги претоварват? Американците биха се превивали от смях, биха ни взели на буксир като някой умрял кит.

Бети се усмихваше на неговата разпаленост.

— Лицето ви вече съвсем почервеня.

— Извинете ме, мис Флин. Просто изпитвах нужда да се доверя някому. И ето че във ваше лице намерих изповедник, забравете жлъчните ми приказки. По природа не съм такъв.

— Това не ви и подхожда. Но нали винаги са се състезавали по море?

— Разбира се, но преди петдесет години всичко това се вършеше напълно разумно. Техническото развитие осигурява реални шансове. Днес надпреварванията минават границите на възможното. Състезанията не се водят за преднина, изчислявана в дни, а в часове. Той имаше чувството, че трябва да говори за нещо друго, по-забавно. Но нищо не му хрумна и затова продължи. — Корабът „Фюрст Бисмарк“ на параходството Хапаг беше първият, който ни изтръгна Синята лента. Компанията Кунард Лайн отново я спечели за Англия. Скоро след това трофеят премина в ръцете на Норд-Лойд. През 1897 година корабите развиваха вече двадесет и две морски мили. След това параходството Хапаг направи нов пробив: двадесет и три морски мили! Постигнатите скорости продължаваха да се повишават: двадесет и три и пет десети, двадесет и четири, двадесет и четири и пет десети! Това продължи, докато по моретата се появиха турбинните кораби „Лузитания“ и „Мавритания“ на компанията Кунард. „Мавритания“ счупи всички рекорди. Това беше през 1907 год. и оттогава не настъпи промяна.

Бети търпеливо го изслуша. Симпатично, голямо момче, си мислеше тя.

— А сега навярно ще продължите обиколката си?

— Правя го за собствено удоволствие. Имам още малко време. В дванадесет започва дежурството ми.

— И тогава през цялата нощ нямате право да изпускате руля от ръцете си?

— Е, днес не е вече точно така както при старите викинги. Кормилното устройство се обслужва от специално обучен човек. Той направлява кораба според указанията на корабното ръководство. Дежурният офицер изпълнява службата си по време на вахта като заместник на капитана. Но защо ли ви досаждам с тази суха материя?

— Продължавайте спокойно, мистър Лайтоулдър. Винаги ли вземате най-правилното решение, когато нещо се случи?

— Надявам се. Но казано между другото, въобще не бива да се допусне да се случи нещо.

— Поемате огромна отговорност! Колко души се намират на борда на „Титаник“?

— Около две хиляди и триста.

— С други думи, през тази нощ във вашите ръце се намира животът на две хиляди и триста души. На ваше място бих умряла от страх.

— Аз също, ако бяхте на моето място.

— Охо, много сте любезен!

— Наскърбих ли ви? — той зададе въпроса си толкова комично объркан, че Бети просто беше принудена силно да се засмее.

— Нямам амбицията да ви замествам. Но за наказание ще ме придружите до горе.

— Приемам наказанието и ще го изпълня с радост!

Той отдаде чест и подаде ръката си на Бети.

При асансьорите трябваше да почакат.

— Да седнем — предложи Лайтоулдър. — По това време асансьорите са претоварени.

Те седнаха на една пейка до вестибюла.

Бети погледна към профучаващите асансьори. Нито един от тях не спря. Всички бяха заети.

— Съжалявам тези момчета, които обслужват асансьорите — каза тя. — През целия ден се изкачват и слизат десет етажа нагоре и десет етажа надолу — а след това и през нощта.

— Имате добро сърце, мис Флин. — Той се усмихна. — По голямата част от пътниците не измъчват главите си с подобни мисли. За тях персоналът е съставна част на обзавеждането, както гардероба или масата. Никой не се интересува какво трябва да вършат тези деветстотин души, за да осигурят удобствата на пътниците. При това само една малка част от тях се занимават с типично моряшки задължения. Всеки пътник на кораба „Титаник“ се нуждае от услугите на повече от една работна сила.

— Вие преувеличавате!

— Помислете за стюардите, стюардесите, пажовете, фризьорките, перачките, домакините, кухненския персонал, месарите, пекарите, сладкарите, работниците в складовете…

— Стоп, мистър Лайтоулдър! Сметката ви не излиза. — Бети беше заинтригувана. — На борда има около 1400 пътници. В такъв случай персоналът би трябвало да е двойно повече.

— Аз имах предвид пътниците от „горните“ класи. За пътниците от междинните палуби не си дават толкова труд.

— Що за хора са това всъщност? Те не се виждат и нищо не се чува за тях.

— Имате ли желание да видите долната палуба?

— Би ми било интересно. Само че не бих искала да заангажирам толкова много времето ви.

— Това не е така! Напротив, много се радвам. Елате утре на предната палуба.

Един от асансьорите спря.

Тя не го забеляза. А Лайтоулдър вероятно не пожела да го забележи.

Асансьорът отново тръгна.

Бети се засмя, посочи към вратата на тъмната шахта и каза:

— Ето че го изпуснахме.

— Няма значение, ще почакаме следващия.

 

 

Без да бърза, Хаксли прекосяваше палубата, където пасажерите правеха разходките си. Тук беше хладно. Той вдигна яката на палтото си. Отдалеч долитаха звуците на оркестъра в бара. Някъде се затвори врата, чу се звънец. След това отново можеше да се долови само равномерният ход на корабните машини. Хаксли се опита да хвърли поглед през ветробраните. Зад тях се разстилаше тъмнината на нощта. Изведнъж до него застана Кежбърн.

— Е?

Хаксли кимна с глава.

— Спечелих облога, мистър Кежбърн.

— У вас ли е гривната?

— Ето я!

— Много добре! Прекрасно бижу! — Кежбърн с наслада разгледа гривната от всички страни. — Знаете ли, че за нея спокойно може да се вземат петдесет хиляди долара? След това на спокойствие ще разгледам това изкусно творение.

— Утре сутринта трябва да върна гривната на всяка цена!

— Разбира се. Позволете ми да й се порадвам само тази нощ. При мен тя е в сигурни ръце. — Той внимателно скри гривната в джоба си, като весело наблюдаваше Хаксли. — Много усилия ли положихте?

— Не.

— Виждате ли, предрекох го. Ето че вашите дългове намаляха с триста фунта. Поздравявам ви! Не искате ли да направите още един опит?

Хаксли се спря като закован.

— Още веднъж ли? Но как? Не разбирам нито думица!

— Не се афектирайте толкова, млади приятелю. Аз ще ви обясня всичко.

— Вашата игра става опасна, мистър Кежбърн! Моля ви, върнете ми незабавно гривната!

— Да ви я върна ли? — Кежбърн се засмя безгласно. — Човек би могъл да помисли, че се съмнявате в мен.

— Ако не ми беше известно, че сте уважаван и заможен човек…

— Какво бихте направили тогава?

— Тогава наистина бих си помислил, че зад всичко това се крие някоя нечиста работа.

— Отлично! Не някой друг, а именно вие говорите за нечисти сделки! Именно вие, лорд Хаксли?

— Далеч съм от мисълта да ви наскърбявам. Но влезте ми най-сетне в положението! В салоните на този кораб ме познават не по-зле, отколкото в Лондон.

— Вие дори се радвате на всеобща благосклонност! Особено при дамите. Или се заблуждавам?

— Ни най-малко. Но тъкмо заради това…

— Да, тъкмо заради това ми хрумна, че бихте могли да ми помогнете. И би трябвало да ми помогнете! Услуга за услуга, лорде! Освен това съм готов да плащам за своята страст, една страст, която — бог ми е свидетел! — не погубва душата, колкото и чудновата да ви се вижда. По време на разходките ми из този кораб успях да видя бижута, които ме опияняват с красотата си. Това грях ли е? В никакъв случай не е грях и това, което искам от вас.

— Е, и какво искате от мен? — попита раздразнено Хаксли.

Кежбърн гледаше пред себе си. Той повдигна ръце, като че ли носеше някоя скъпоценност.

— Диадемата на мисис Гарднър!

— Какво? — Хаксли се изпоти. — Но аз въобще не познавам мисис Гарднър.

— Познавате я. Вие се интересувате от нея.

— Не, не! — извика Хаксли. — Това е… Погледът на Кежбърн го накара да млъкне.

— Диадемата — и ще опростя половината от дълговете ви!

Хаксли мълчеше. Какво да отговори на това предложение? При Марджъри сравнително лесно успя да удовлетвори желанието на бижутера. Не държеше на малката американка. Но с Алис Гарднър положението беше съвсем друго. Още вчера, когато я видя в трапезарията, го завладя желанието да я притежава; вероятно щеше вече да е постигнал целта си, ако не беше тази история с Марджъри. А сега трябваше да започне с тази жена същата игра. Близостта му с Алис Гарднър щеше да бъде, разбира се, само едно кратко опиянение. Но играта, която беше необходима, за да изпълни желанието на Кежбърн, възпираше необузданото му влечение към нея. От друга страна, той беше получил примамливо предложение — погасяваше половината от дълга си!

— Вие ме изнудвате! — изпъшка Хаксли.

— Вчера бяхте съгласен да изпълните желанията ми в далеч по-смела форма. Забравихте ли това? — Тези думи звучаха като прикрита заплаха. За да смекчи суровите думи, Кежбърн отново демонстрира благата си усмивка. Той подаде на Хаксли ръката си. — Доставете ми тази радост!

От тези думи лъхаше толкова топлина и чистосърдечност, че Хаксли, все още изпълнен с колебание, стисна протегнатата му от Кежбърн ръка. Тъй като не знаеше какво друго да каже, промълви:

— А гривната?

— Ще я получите още преди закуска. Лека нощ!

Хаксли наблюдаваше отдалечаващия се Кежбърн с чувство на безпокойство. Очевидно Кежбърн не беше съвсем нормален. А той, Хаксли, се намираше в ръцете на един луд. Дали Бети знаеше всичко това? Или Кежбърн имаше намерение да го измами, да злоупотреби с неговото доверие? Утре сутринта той щеше да узнае това. Но ако съмненията му се оправдаят, какво би могъл да направи? Хаксли имаше чувството, че зад него с трясък се затваря врата.

Приближаваше се корабен офицер. Той вдигна ръка за поздрав. Беше Лайтоулдър.

— Добър вечер, милорд! Не се ли чувствувате добре? Пребледнял сте?

— О не, няма ми нищо.

— Простете, но смятах за свой дълг да ви попитам.

Лайтоулдър отмина. Той беше тръгнал към мостика.