Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (30) (Гибелта на „Титаник“)

Това е положението

Капитан Смит крачеше по мостика напред, назад, а лицето му беше мрачно и твърдо като гранит. Това, което до този момент беше научил за катастрофата, не изглеждаше много. Все още проверяваха повредите. Отводнителните помпи работеха с пълна сила, стоманените прегради на предните шест отделения бяха затворени.

На почетно разстояние от капитана стояха останалите офицери, които не бяха на смяна или заемаха по-маловажни постове. Те тихо обсъждаха положението.

— Това ще ни причини доста главоболия.

— Нищо не се знае още. Щетите може би не са толкова големи.

— Нямам представа. Нали е прекъсната телефонната връзка с междинната палуба.

— С рекорда ни е свършено, разбира се. Времето, което губим тук, не може да се навакса до Ню Йорк.

— Представяте ли си как ще се хилят американците, когато пристигнем със закъснение и ожулена физиономия.

— Най-важното е въобще да пристигнем.

— Хайде де, да не мислите, че потъваме?

Мърдок не вземаше участие в разговора. Той стоеше настрана, с ръце в джобовете на шинела и с очи вперени в нощта, където зад последните ивици мъгла проблясваха звездите.

Когато Лайтоулдър пристъпи към него, той се извърна.

— Мърдок, ние с вас…

— Благодаря ви, Лайтоулдър, но оставете това — думите му не звучаха нелюбезно, но тонът беше недружелюбен. Мърдок не желаеше съчувствие и не би допуснал някой да поеме част от вината му.

Всичко беше ясно: като най-старши между офицерите и дежурен на мостика Мърдок беше имал цялата власт в ръцете си. Никой не би опростил вината му, чиито последствия бяха все още необозрими. Но въпреки това Лайтоулдър почувствува нужда да каже на този човек няколко думи, които щяха да му помогнат да преодолее първия шок.

Нито един от другите офицери не се реши на подобна постъпка. Те се оттеглиха, осъждайки Мърдок, макар че мнозина от тях биха постъпили в подобна ситуация също като него, подтиквани и заслепени от обещанията на Исми. Брус Исми! Нека осъждат Мърдок! Инициаторът, истинският виновник за случилото се беше и оставаше Исми. Дали и него, влиятелния корабостроител, ще подведат под отговорност?

Това бяха мислите, които вълнуваха Лайтоулдър, докато все още наблюдаваше Мърдок.

Иззвъня телефонът. Смит се втурна към него. Обаждаше се главният инженер.

— Как стоят нещата? — попита капитанът. Гласът му трепереше.

Бел започна да докладва:

— Откъм десния борд дъното на кораба е разцепено на дължина около сто метра. Началото на процепа е при носа! — Всички помещения в предната част са наводнени! Помпите не са в състояние да изхвърлят нахлуващите водни маси.

— Какво говорите, Бел? Пробив с такива размери е немислим!

— Немислим ли, сър? — изгърмя гласът на инженера. — Като се има пред вид големината и скоростта — подчертавам, скоростта! — на „Титаник“, в момента на сблъскването силата на удара се равняваше на тридесет и седем експресни влакове, взети заедно. Бях изчислил това, за всеки случай, сър! При този удар мозъците ни не изхвръкнаха от черепите само затова, защото килът се е плъзнал като шейна по леда. Но това е било достатъчно ледът да разреже дъното като консервена кутия. Бога ми, предостатъчно е било!

Смит имаше ясна представа за острите като нож издатини на подводния лед — ужаса на всички мореплаватели, откакто хората кръстосваха моретата. Той беше принуден да мобилизира всичките си сили, за да не се издаде, че в момента е готов да признае безизходността на положението, липсата на всякаква надежда.

— Машинното отделение в ред ли е? — попита той.

— Да, за сега!

Смит едва смогна да постави слушалката на мястото й. Виеше му се свят. Защо допусна да го подведат в подобна нощ и въпреки всички предупреждения да продължи с рекордна скорост! Дали заповедта му във връзка със съобщението на кораба „Турейн“ беше стигнала късно до Мърдок? В момента този въпрос не беше важен. На него щеше да получи отговор по-късно, след разпита на Мърдок и Лайтоулдър. Сега трябваше да се спасява корабът. Нима всичко беше загубено? Не! Нека раните, нанесени от леда, зеят колкото си искат. Преградите ще задържат водата. Стените от най-добра английска стомана ще отблъснат напора на водната стихия.

Появи се Боксхол. Изразът на лицето му не предвещаваше нищо добро. Когато застана пред Смит, започна мъчително да подбира думите си.

— В предната част… Там не сме в състояние да помогнем вече, сър. Вече четири от преградите не удържаха натиска.

Загубили ума и дума, всички отправиха поглед към капитана.

Смит попита:

— А пътниците?

— Спасените се намират на предната палуба, сър.

— Спасените?… — Смит пребледня.

— Да, сър. Много от пътниците останаха долу… Твърде много! Нахлуващата вода ги завлече обратно в помещенията.

За няколко секунди Смит затвори очи. Той се олюля. Но преди Боксхол да му се притече на помощ, вече се беше съвзел.

— Опитахте ли всичко, което е по силите ни?

— Да, сър. Но всичко стана изненадващо бързо. Всеки опит да спасим затворените би застрашил целия кораб.

Телефонът иззвъня отново.

Обаждаха се от електростанцията на кораба. Водата нахлуваше в котелното отделение. Междинните прегради се огъваха.

— Изгасете огъня! — извика Смит. — Включете сирената! Също и резервните динамомашини!

Последваха заповедите към чакащите офицери:

— Спасителните команди при лодките! Всички пътници със спасителни ризи и пояси на палубата! Първо жените и децата да напуснат борда! Действувайте бързо и решително! Изключение никому, независимо от неговото обществено положение. В никакъв случай да не се допуска паника! Кажете на пътниците, че се касае за учебна тревога. В никакъв случай истината! Ако хората загубят разсъдъка си, само един на всеки трима може да се надява на спасение. Това е положението!

Очите на капитана се насочиха към всеки поотделно. Дали са го разбрали? Дават ли си сметка за страшната опасност, която заплашва кораба?

Офицерите бяха разтърсени до дъното на душите си от страшната катастрофа, която изневиделица сполетя кораба. Но те все още не вярваха, че опасността е наистина толкова голяма. Убеждението, че „Титаник“ е в състояние да се справи със стихията на океана, беше пуснало дълбоки корени в тях.

Единствен Мърдок преценяваше положението тъй ясно, както Смит. Очите им се срещнаха. Мърдок наведе своите, но лицето му остана непроницаемо. Нищо не издаваше мислите му.

— Трябва да направим всичко, за да спасим онова, което още може да се спаси — каза Смит със суров глас. — Да, което още може да бъде спасено!

Той бързо се обърна и отиде при радиостанцията.

— Филипс, предавайте SOS! Корабът „Титаник“ се намира на четиридесет и един градуса и шестнадесет минути север, петдесет градуса и четиридесет минути запад: Колизия с айсберг. Стените не издържат, вече потъваме.

Първият радист за миг се взря в пребледнялото лице на капитана, сякаш не беше разбрал съдбоносните му думи. След това грабна слушалките и корабите наоколо, и бреговите станции чуха невероятната вест: Гордият „Титаник“ потъва!

След като Смит напусна мостика, а офицерите забързаха към новите си постове, Мърдок постоя още малко при новия дежурен. Той замислено наблюдаваше носа на кораба, където зъзнеха спасените от междинната палуба.

Телефонът отново иззвъня, непрекъснато пристигаха нови сведения. Мърдок докосна с пръсти козирката си.

— Е хайде, колега… сбогом!

Другият учудено погледна след отдалечаващия се Мърдок, но не намери време за отговор, защото трябваше да вземе телефона.

Мърдок бавно се отправи към помещението с картите.

Той се спря пред голямата карта на океана. С пръста си проследи маршрута на „Титаник“ — от Саутхемптън през Атлантика до мястото южно от Нюфаундленд, където…

Потънал в мисли, той повдигна глава. Вън се чуваше пронизителният писък на свирките, безброй стъпки трополяха по палубата, прозвучаваха команди.

Само един от трима! Той отново чуваше гласа на капитана. Само един от трима! Дори ако пристигне помощ… Мъртвите в междинната палуба винаги ще тежат на неговата съвест. Нищо не може да промени този факт.

Той не си спомняше вече за бележката, която беше пъхнал в маншета на шинела си, за радиограмата със забележката на Смит: При най-малки признаци на лед преминете на половин скорост! — Ако сега извадеше тази бележка и я поставеше на масата… то поне щеше да спаси честта на един стар капитан.

Мърдок извади служебния си револвер, разгледа го внимателно, поглади замислено цевта му.

Предпазителят отскочи назад.

Сред бъркотията, която настана при прозвучаването на корабната сирена, никой не обърна внимание на изстрела.

Трупът падна върху масата. От малката дупка в дясното слепоочие бликна тънка струйка алена кръв, потече по картата и пресече мястото южно от Нюфаундленд, където пръстът на Мърдок току-що беше приключил пътешествието на кораба „Титаник“.