Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (18) (Гибелта на „Титаник“)

Въртележката

Осветени от оскъдна светлина, коридорите между каютите изглеждаха напълно безлюдни. От двете страни на червената велурена пътека се редяха белите врати с месингови номера.

През двойните стени не проникваше никакъв звук. Откъм шахтите на стълбището долиташе глухият тътен на корабните машини.

Хаксли се събуди от едва доловимото щракане на вратата. Все още сънен, той примижа към прозореца, зад чиито пердета проблясваше ярка светлина.

Спомни си за изминалата вечер и за нощта. По време на танца в междинната палуба беше заложил всичко на една карта. И ето че надеждите му се бяха оправдали.

Алис дойде в един часа. Още от вратата започна да го уверява, че незабавно трябвало да си отиде, за да не се усъмни съпругът й. Когато след това той постави диадемата на главата й, нейното манто се свлече от рамената и разкри голотата й.

Хаксли повдигна глава, огледа се. Алис беше напуснала каютата. Само преди миг и без да се обади. Все още чувствуваше уханието на нейния парфюм, топлината на тялото й.

Той се отпусна върху възглавницата. Алис Гарднър! На закуската отново ще я види. Това няма да бъде вече жената, която през нощта беше лежала в прегръдките му, а красивата лейди със студената усмивка. Той ще й каже: „Добро утро, мадам, надявам се, че сте спали добре.“ А мисис Гарднър ще отговори: „Благодаря ви, починах си много добре.“ — Винаги същото!

След звучна прозявка той стана, позвъни за прислугата и нареди да му приготвят банята.

Хаксли с удоволствие се потопи в горещата морска вода, която се люлееше от единия край на ваната до другия, следвайки движенията на кораба. Той беше доволен и изпълнен с надежда. Всичко стана така, както желаеше. Алис Гарднър отново получи диадемата си. Благодарение на неговите настоявания Кежбърн беше върнал украшението още преди полунощ, разбира се, не без да изрази съжалението си, тъй като с удоволствие би се порадвал на диадемата до сутринта.

Защо ли се занимаваше с този Кежбърн. За него манията на бижутера се оказа от голяма полза. И той беше напълно склонен да продължи играта, щом като по такъв начин можеше да погаси дълга си и да се откупи от Кежбърн. За тази цел имаше още два дни на разположение.

Като на парад пред очите му минаваха всички лейди, графини, баронеси и доларови принцеси от борда на „Титаник“ и той констатира, че сред тях има още редица хубавици, които му правеха мили очи и по всяко време с удоволствие биха се съгласили да му се предложат заедно с накитите си.

Той си спомни и за Бети. Какво ли я е накарало снощи да се появи долу? Дали беше разбрала, че той придружава Алис? Дали го беше проследила?

Трябваше да си признае, че малко я беше изоставил на кораба. Но за тези историйки с Марджъри и Алис вината, разбира се, не беше негова, а на Кежбърн. Той реши след закуската да се обади на Бети и да уговори среща с нея.

Тази вечер Хаксли имаше намерение всецяло да се посвети на нея.

 

 

Руфус Гарднър влезе през междинната врата в спалнята на съпругата си. Той беше облечен в морскосиньо сако и светли панталони. Неговото загоряло от слънцето лице с малките бели мустачки още повече подчертаваше спортния му вид.

Той се спря учудено и погледна Алис. С ръце кръстосани под главата си, тя лежеше в кревата със затворени очи.

— Добро утро — каза той хладно. — Нямаш ли намерение да станеш? Време е за закуска.

— Няма да дойда — отговори тя, без да се помръдне.

— Хм — снощи не те видях никъде. Къде беше всъщност?

— На междинната палуба, с няколко познати.

— Смахната идея! Лорд Хаксли с вас ли беше? Нали се интересува от теб.

— И така да е. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. Той е вятърничав, но връзките му могат да свършат работа.

— Именно! Би трябвало да му обърнеш повече внимание.

— Предпочитам да предоставя това на теб. Поне засега.

Тя не отговори на тези думи. Беше й безразлично какво си мисли. В този брак не съществуваше нито обич, нито омраза, бяха сключили негласно споразумение никой от двамата да не се бърка в личния живот на другия. Поради това Гарднър не обърна никакво внимание на мълчанието й. Взе диадемата от тоалетната масичка и каза:

— Би било по-разумно да я заключиш в сейфа.

След това излезе.

При асансьора мистър Гарднър срещна Хаксли.

— Добро утро, мистър Гарднър, днес сам ли ще закусвате?

Гарднър леко повдигна рамене.

— Навярно жена ми е прекарала неприятна нощ. Мигрена или нещо подобно. Ще закусва в каютата си. Радвайте се, че не сте женен, лорд Хаксли. Да си съпруг не е лесна работа, уверявам ви.

— Трудно е да го повярва човек, сър. Надявам се, че състоянието на мисис Гарднър ще се подобри след една хубава закуска.

Асансьорът спря. Две момчета измъкваха огромни кошници с червени рози.

— Това пък за кого е? — попита Хаксли.

— За синьора Пасера, милорд.

— Охо! — той се наведе към пажа. — А от кого?

— Съжалявам, милорд — отговори момчето и многозначително погледна към Гарднър.

Мистър Саливън помагаше на жена си да се облече. Благодарение на дългогодишния си опит той така сръчно се справяше с няколкото десетки кукички, че и най-опитната камериерка би му завидяла.

— Побързай, Майк! — тя оправяше фризурата си. — Ние пак ще закъснеем за закуска.

— Не е толкова важно — измърмори той. — Дано имаме добра реколта тази година!

— Още сме всред океана, а ти ми говориш за памука си!

— Ех, да си бяхме вече у дома! Тази предвзета атмосфера на кораба ме подлудява. При това всички само се преструват.

— На междинната палуба естествено ти хареса повече, нали?

— То се знае!

— Ех, Майк! Никога няма да се научиш как да се държиш с хората от висшето общество.

— Не ми се карай, мамче. Такъв съм и такъв ще си остана, а на който не се харесвам, да отиде по дяволите. Хайде, готово! — той отстъпи крачка назад и хвърли критичен поглед върху извършената работа.

Тя го привлече към себе си.

— Ела сега аз да те поразгледам. Ето на! С този възел не може да се появиш в салона — тя отново върза връзката му.

Саливън се ухили.

— Добре, че имам теб! Спомняш ли си… първата ни брачна нощ? Тогава ти ми развърза връзката.

— А ти разкопча роклята ми.

Той я разглеждаше с щастлива усмивка.

— Все още си в отлична форма, мамче, наистина! — той я прегърна и шумно целуна бузата й.

Тя отмести няколко посивели кичура от челото му и прошепна:

— Мое старо глупаво момче!

В този момент влезе Марджъри. Нейните изненадани родители й се сториха извънредно смешни.

— Татенце! Мамче! Да не сте се сгодили отново?

— По-добре още веднъж, отколкото никога — я поучи бащата. — Какво става с твоя лорд? Снощи вниманието му беше насочено само към мисис Гарднър.

— Е, и? Нека прави мили очи на когото ще! За мен е ликвидиран.

— Господи! Това момиче е по-голяма беда от три сушави години!

— Майк!

— Какво? Не е ли така? Веднъж го иска, след това не. Слушай, дъще, годините се изплъзват като пясък между пръстите ни. Ти ще го забележиш, но ще бъде късно. Старата мома си остава стара мома, дори да е наследница на милиони. У нас такъв лорд има стойност на рядко животно. Не му ли даде малко аванс?

— Дадох, татенце. Но какво да правя, като не поиска завчера да ме целуне в коридора.

— В коридора ли? — мисис Саливън замръзна на мястото си.

— Да, когато се връщахме от бара.

Майката закърши ръце.

— Ти си невъзможна, същата като баща си!

Майк Саливън се превиваше от смях.

 

 

Бети закусваше в каютата на брат си. Тя се хранеше без апетит, не продумваше нито дума и непрестанно поглеждаше замислено през отворените прозорци към небето, което се простираше безоблачно над едва раздвижения океан.

— Храни се, както трябва! — Кежбърн загрижено погледна сестра си. — Ти си твърде бледа. Не ти ли понася морският въздух?

— Нищо ми няма — тя се наведе над чинията си.

Кежбърн остави приборите на масата.

— Заради Хаксли ли? — попита той тихо. Нейното мълчание потвърди предположението му. Той бащински хвана ръката й.

— Случи ли се нещо? Наскърби ли те?

— Нищо не се е случило, Франк, нищо не се случва. Там е работата. От време на време само някой къс, не означаващ нищо разговор по телефона. Или среща, на която той не идва. Понякога и в Лондон се случваше същото. Често дни наред не се обаждаше. Никога не се оплаквах. Но тук на кораба, където сме така близо един до друг, и ето че в продължение на няколко дни… За дамите от неговото общество винаги намира време, за Марджъри Саливън и за тази мисис Гарднър, но…

Кежбърн учудено повдигна вежди.

— Откъде знаеш всичко това, Бети?

— Господи, просто го зная!

Той стана и неспокойно закрачи из каютата.

— Да можеше най-сетне да се освободиш от тази злощастна връзка! Сто пъти вече съм ти предричал как ще свърши тя.

— Франк, толкова ли ти е трудно да го разбереш? Аз въпреки всичко обичам Еди! Чувствата не може да се изключат като някаква машина — тя закри лицето си с ръце. — Да знаеш само колко ми е омръзнал животът… колко много!

— Бети! — гласът му звучеше нежно, почти умоляващо. Той се спря пред един от прозорците на каютата, посегна към пердето, което се издуваше от лекия ветрец. — Много добре те разбирам, Бети. Някога преживях същото. Нещастна любов… Тогава бях на твоята възраст. Никому не съм говорил за това. А и защо ли? Справих се, но ми беше необходимо много време. И точно това преживяване в моята младост ме накара непрекъснато да те предупреждавам. Но аз, старото магаре, винаги забравях, че младостта се доверява само на собствения си опит.

— Дължа ти много, Франк, и зная, че ми мислиш само доброто. Ако не беше ти…

— Животът ни нанася рани, дете мое, но ги и лекува. Същевременно той е неумолимо последователен. Ние трябва да го покорим, в противен случай — ще бъдем победените.

Той разтри очите си; след това шепнешком, сякаш говореше на себе си, добави:

— Пита се само дали винаги постъпваме правилно, дали въобще си заслужава.