Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (37) (Гибелта на „Титаник“)

Бели звезди

Боксхол беше получил заповед да изстрелва светлинни сигнали. Може би наблизо се намираха плавателни съдове, някои риболовни кораби, които нямаха радиостанции. В тази надпревара със смъртта, която все по-застрашително се надигаше от океана, и безмилостно, без да подбира, завличаше все повече хора в неговите дълбини, всяка подадена ръка означаваше живот.

Боксхол смаяно разглеждаше картоните с ракетите. Той не вярваше на очите си, ровеше, търсеше, сравняваше гилзите, веднъж, два пъти…

След това изтича при Смит и му показа няколко ракети.

— Капитане, сложили са само бели!

— Само бели?

— Няма нито една червена. Господи! Всичко ли е против нас?

— Може би — измърмори Смит и разтърка чело.

— Какво да правим, сър? На белите ракети няма да реагира нито един кораб. Никому няма да хрумне, че корабът в опасност ще подава бели сигнали.

— Изстреляйте ги!

Боксхол не се помръдна. Той непрекъснато гледаше капитана.

— Какво чакате още? — попита Смит.

— Как да ви кажа, сър. Аз… ви моля за извинение. Аз също бях за рекорда. Но това… това не исках да стане.

Смит постави ръка на рамото му.

— Никой не искаше да стане това, синко. Нито вие, нито аз, нито — Мърдок.

— А предупреждението на кораба „Америка“? Съобщиха ни, че са видели две големи ледени планини. Точно на това място, малко преди единадесет и половина.

Смит изтръпна.

— Е и?

— Трябваше на вас, а не на Мърдок да дам радиограмата. Това е моята вина.

— Станало е вече, всичко е свършено — каза тихо Смит. — Изстреляйте ракетите!

Боксхол отдаде чест, в очите му блестяха сълзи.

Ослепително бели кълба профучаха над мачтите и комините през стелещите се изпарения. Те осветиха блуждаещите хора на палубата, океана, лодките, ледените планини.

Тези светлини бяха забелязани.

На мостика на кораба „Калифорния“, който се носеше по вълните със спрени машини, само на около десет мили от мястото на нещастието, стояха двама офицери и се взираха в нощта. Погледите им бяха отправени в една точка.

— Това сигнали ли са?

— Да, сега ги виждам съвсем ясно. Бели ракети. На по-малко от половин час разстояние.

— Странно!

— Защо?

— Бързината, с която изстрелват ракетите.

— Почакайте! Аз дори мога да разпозная светлини.

— Навярно твърде тлъсто парче, вижда се само откъм кърмата. Сигурно е спрял заради леда, като нас.

— За мен тази история е твърде странна. — Дежурният свали бинокъла и извика през рамо: — Попитайте със светлинни сигнали какво означава този фойерверк!

Лъчите на прожектора прорязаха нощта.

— Няма отговор! Непрекъснато се изпречват ледени планини.

— Би трябвало да съобщим на капитана. Може да са тревожни сигнали.

— Бели ракети за тревога? Изключено. Попитайте радиста може би знае повече от нас, но опасност не, изключено!

Офицерът тръгна към радиостанцията. Наложи се дълго да чука, докато най-сетне се обади сънният глас на радиста:

— Да, какво има?

— Обади ли се някой кораб?

— Не зная. Искам да кажа… смяната ми свърши. И на мен се полага да поспя.

— Полага ви се, разбира се. Кой беше последният кораб, с когото имахте връзка?

— „Титаник“. Тъкмо препускаше някъде наблизо. Предаваше глуповати частни телеграми на нос Код.

— Аха! Добре, лека нощ! Легнете си пак, утре рано продължаваме.

Дежурният още веднъж погледна нататък.

— Кой знае какъв кораб е това. А може и да ни се изсмеят… Престанете със сигналите!