Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (2) (Гибелта на „Титаник“)

През онези дни

Сивият предпролетен ден потъваше зад планини от натежали дъждовни облаци. От каменните пропасти на британската столица израсна купол от многобагрена светлина, по-висок от кубетата на Сент Паул и Роял Алберт Хул и кулите на величествените прекрасни постройки от стари времена.

Мрежа от светлинни нишки преминаваше през морето от къщи, улици и площади, мостове и докове и достигаше до смълчаните във вечерния здрач паркове и последните улички на Ийст енд, където пламъчетата на фенерите потрепваха от суровия морски вятър.

Безкрайни върволици от пешеходци се промъкваха през главните улици на лондонското Сити между автобуси, автомобили и конски каруци, вървяха край блесналите витрини на пищно обзаведени магазини и препълнени ресторанти, край импозантните фасади на стари търговски къщи и недостъпните за простолюдието клубове, край колонадата на борсовия храм и масивния, изсечен от пясъчник, блок на английската банка; те минаваха край амбулантни търговци и просяци, мрачни странични улички, съмнителни кътчета, където дебнеха порокът и престъплението; край светлина и сянка, блясък и мизерия.

А високо над глухия тътен от безспирна деловитост се губеше самотният камбанен звън на стария достопочтен Биг Бен.

Недалеч от Пикадили-съркъс тълпа любопитни хора се трупаше пред ярко осветената витрина на една корабна агенция. Те протягаха вратове, повдигаха високо децата си и бърбореха един през друг. Дори отминаващите кочияши и кондукторите на автобусите хвърляха бегъл поглед нататък. Имаше опасност движението да се задръсти. Предвидлив полицай застана наблизо на пост.

Две дами, придружени от натоварен с пакети прислужник, напуснаха един от многобройните модни магазини. Те хвърлиха поглед към възбудената тълпа.

— Какво ли има там, майко? — попита по-младата. — Може би разпродажба или някаква лотария?

Майката вдигна лорнета към очите си, огледа подозрително уличната сцена и облеклото на хората, мнозина от които навярно по погрешка бяха попаднали в тази елегантна част на града.

— Не зная, дете мое. Но в никакъв случай не би трябвало да се смесваме с тези хора. — Гласът й звучеше строго.

— Моля те, мамо, да отидем там!

Прислужникът се изкашля.

— Мадам, там е изложен макетът на големия кораб.

— Корабът? Охо! — Младата дама вече беше повдигнала полите си и заситни към навалицата. С неодобрително поклащане на главата майката също се раздвижи. Прислужникът ги последва с отмерени крачки, притискайки по-силно към себе си поверените му пакети.

Зад голяма витрина се виждаше моделът на величествен кораб, дълъг около два метра. Над стройния корпус с няколко редици люкове се издигаха палубите, командният мостик, радиоантените и четирите огромни комина.

Според изложените около макета данни, „кралицата на моретата“ щяла да има двеста и седемдесет метра дължина. Пътниците щели да се разхождат на горната палуба на двадесет метра над водната линия, а още петнадесет метра под нея се слизало в туловището на този великан. Четиридесет и пет хиляди тона вместимост! Най-хубавият и най-големият кораб в света! Британски кораб!

Някой от удивената тълпа подхвана песен: „Властвувай, Британия“… — Други, без разлика в ранг и обществено положение също подеха песента. Властвувай, Британия, господствувай над моретата! Само след няколко дни най-гордият ти кораб ще направи първото си пътешествие през океана, с две хиляди и петстотин човека на борда. Той ще прекоси зеленикавите, прозрачни като стъкло вълни на Атлантика така бързо и сигурно, както никой друг кораб досега. Две хиляди и петстотин човека върху плаващ дворец с невиждан разкош!

Вестникарчетата сновяха по улиците.

— Ивнинг пост! Интервю с Исми, президента на компанията „Уайт стар“! В навечерието на нов рекорд по бързина в Атлантическия океан!?

Хората изтръгваха вестниците от ръцете на продавачите. Рекорд за Англия! Думата летеше от уста на уста. Струпваха се все повече минувачи, махаха с ръце, обзалагаха се. Полицаят вдигна рамене и се затътри нанякъде.

— О, мамо! Видя ли всичко това? Какъв лукс! Я си представи само: плувни басейни, театър, кафенета, барове, палмови градини. Дори магазини! А от една палуба на друга може да се отива с асансьор. И във всяка каюта има телефон. О, това е божествено. Мечтая за подобно пътешествие — с възторг говореше младата дама по пътя към чакащата ги каляска.

— Казват, че хората предлагат по хиляда фунта за едно място на кораба — подметна многозначително майката.

Този намек не беше в състояние да потисне въодушевлението на дъщерята.

— Мамо, няма нужда да е луксозен апартамент. Бих се задоволила дори с едно местенце в трета класа. Само да присъствувам на това чудо.

— Трета класа ли? Не допускам, че ми говориш сериозно! — И енергичният жест с лорнета означаваше, че е крайно време младата дама да се качи в каляската.

 

 

Банковият квартал на ъгъла на Триднидъл стрийт. Двама по-възрастни господа си подават ръка за поздрав.

— Хелоу! Как сте?

— Благодаря, добре, а вие?

— Не мога да се оплача. Бяхте ли днес на борсата?

— Не.

— Невиждан хаос, ви казвам! Подобно покачване на курсовете отдавна не е имало.

— Акциите на компанията „Уайт стар“?

— Естествено, нали знаете, новия кораб…

— Чудесна рекламна маневра.

— Реклама ли наричате това? Намирам, че четиридесет и пет хиляди тона са факт, който заслужава внимание.

— Напоследък работите на „Уайт стар“ не вървяха превъзходно. Конкуренцията на германците им създаде много работа. Акциите им се котираха мизерно. А над компанията „Кунард“ няма да се наложат и с този кораб. Единствено тонажът и разкошът не решават въпроса.

— Аз пък ви казвам, че този Исми знае точно какво иска. Корабът ще извоюва Синята лента, а на компанията „Уайт стар“ предстоят големи сделки.

— Ще видим! Между другото, предлагам акции на каменовъглените мини в Йоркшир.

— Въглища? Не се търсят, драги мой. Съветвам ви да ги задържите. Стачките на миньорите няма да продължат дълго, а след това ще се вдигнат акциите.

— Може би наистина би трябвало да се купуват акциите на „Уайт стар“?

— Та нали това казвам и аз! Още не е късно. Но сега ме извинете, много бързам. Хей! — Той спря едно такси и замина с него, като вдигна ръка за поздрав.

Този, който остана, погледна нагоре към една от дъговите лампи, чиято крушовидна част от матово стъкло висеше като синкава луна над улицата и победоносно засенчваше добрите стари газови фенери. Но господинът не виждаше лампата. Пред неговите очи се виждаха цифри, само цифри и пакети от акции. Той смяташе, преценяваше, клатеше одобрително глава. Компанията „Уайт стар“ — от това би могло да излезе добър гешефт!

Пристанищният район още тогава се простираше от Лондон бридж до Гревисенд. Това беше приблизително четиридесет километра. Пристанището никога не спеше. Неговият наситен със сажди въздух трептеше денонощно, разтърсван от симфонията на скърцащи кранове, виещи сирени и свирещи локомотиви. Складовете му непрекъснато поглъщаха стоките, които всеки месец почти две хиляди презокеански кораба изсипваха тук, за да тръгнат с нови стоки по света. Армия от моряци, докери и търговски посредници заливаха по всяко време безбройните пристанищни кръчми около доковете и пристаните.

Под опушения таван на „Старият тюлен“ се напластяваха облаци тютюнев дим и изпарения от коняк. На дългите маси шумяха посетителите, най-вече моряци, които тук превръщаха заплатата си в алкохол. Между тях шетаха леснодостъпни жени, натруфени с евтини накити, а блесналите им очи съзираха всяка изгода.

— Хей, Лиси! Още по една чашка на всички! — извика млад мъж с късо яке и широки панталони на келнерката, която делово сновеше между масите и тезгяха.

Напетата девойка погледна въпросително към кръчмаря. Той само кимна. Опитът беше изострил погледа му. Той лесно разпознаваше пиячи, които биваха по-щедри, отколкото позволяваше кесията им. Изглежда, че в случая нямаше причина за предпазливост. Равнодушно, с угаснала пура между устните, той плъзгаше по тезгяха пълните чаши към келнерката.

Младият мъж хвърли на масата шепа монети. Момичето с лененорусите коси, което беше застанало до него, незабавно измъкна с тънки пръсти един флорин, вдигна полите си високо над коленете и скри сребърната монета в едно джобче на комбинезона си.

И в тази компания беше подхванат разговор във връзка със сензацията на деня.

— Корабът е цяло чудо! — извика един. — Да пием за стара Англия!

Младият мъж доближи лицето си до зачервените от алкохола очи на другия.

— Не вдигай толкова шум за това луксозно корито, боцмане!

Другият изграчи злобно:

— Да не би да не си британец?

— Разбира се, че съм. Но с това корито нямам нищо общо. Нека първо покаже на какво е способно.

— Младежо! Четиридесет и шест хиляди коня има в търбуха си. Като нищо ще вдига своите двадесет и шест възела. Проклетите германци нямат вече никакъв шанс да спечелят Синята лента. Това ви казвам аз!

— Закачи си я на врата Синята лента!

Смях разтърси насядалите около масата.

Боцманът яростно измъкна от джоба си вестника „Ивнинг пост“ и зачука с пръсти по тлъстите заглавия.

— Тук е написано! Корабът ще постигне рекорд.

Младият моряк разглеждаше юмруците си. Те имаха такъв вид, като че ли през целия си живот младежът беше къртел камъни с тях.

— И какво ще спечелят такива като мен от цялата тая работа? — запита той. — Аз съм нищожен огняр, боцмане. Дали ще си потроша кокалите при пещите на моя стар, схванат параход, с който докарваме банани, или при котлите на такова невиждано чудо — това е съвсем без значение. Той вдигна глава и погледна едно широко мъжко лице, с цвят на глина, от което замъглено и примигвайки го гледаха две малки очи. Неволно той запита:

— Нямам ли право?

Този, към когото беше отправен въпросът, изтри с опакото на ръката бирената пяна от брадата си.

— Аз не разбирам много от корабоплаване, но смятам, че имаш право. — Той говореше бавно, разсъдливо, с чужд акцент.

Боцманът го погледна през рамо.

— Сигурно си руснак? — При това той бегло го измери от глава до пети. — Приличаш ми на казак.

— Не съм казак! — се усмихна добродушно другият. — Чех съм. От Кладно. За първи път го чуваш, нали? Няма значение.

Той отново се обърна към моряка.

— Трепал съм се в бохемски, белгийски и английски мини, разбираш ли. Навсякъде едно и също: пребиваш се от работа, пари малко, а след това те изхвърлят. По дяволите всичко!

— Вие миньорите създавате доста работа на господата. В Уелс стачкуват триста хиляди. — Морякът заклати одобрително глава и побутна кутията си с цигари към чеха. — Работа ли търсиш в Лондон?

— Ами, покорно благодаря! Нещо се готви тук. Навсякъде в Европа. Някой ден взаимно ще си строшат главите, германците и англичаните, а знае ли човек и кой още.

— Не е изключено.

— Ето, виждаш ли, това не ми се харесва. Вит Барка не продава кожата си за друг. Утре заминавам за Саутхемптън, а в сряда отвъд голямата локва. С големия кораб.

На масата наостриха уши.

— Чувате ли! Взели са го на работа на големия кораб!

— Нищо подобно. Пътувам като пасажер, да, да.

— Охо, ваше високоблагородие сте наредили да ви запазят кабина?

— Апартамент в междинната палуба. С баня и клозет с течаща вода.

Когато смехът утихна, морякът каза:

— Не очаквай прекалено много от страната, в която отиваш.

Усмихвайки се под мустак, чехът вдигна ръце и сви мускулите си така, че шевовете на дрехата му изпукаха.

— Знаеш ли, ето, на тях разчитам!

— Желая ти успех, миньоре. Все ще се справиш. — Морякът кимна на момичето с лененорусата коса. — Хайде, девойче! След три часа трябва да съм на борда.

С кръшна походка момичето го последва в пристанищната уличка. Тук въздухът беше изпълнен с шума от близките докове на Вестиндийската компания, а зад пропуканите къщи клокочеха мързеливите вълни на Темза.