Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (40) (Гибелта на „Титаник“)

Равносметката

На хоризонта се появиха първите предвестници на настъпващото утре. Безкрайната небесна шир засия в бледосин цвят. Мъглите се бяха разпръснали. Очите виждаха надалеч. Между малките вълни, предизвикани от свеж бриз, плаваха ледени блокове и парчета дърво — последните останки от страшната нощ.

Някъде на юг се отдалечаваха ледени планини. Една от тях блестеше като приказен замък от зеленикав мрамор.

— Кораб, кораб!

Този вик изтръгна корабокрушенците от тяхната апатия. Те вдигнаха глави и загледаха с хлътнали очи облаците дим на хоризонта.

Наистина идваше кораб. Точката бързо прерасна в тъмно петно, което започваше с ослепително бяла ивица — пяната при носа на кораба.

Пристигна „Карпатия“. Като съскаше и фучеше, с нажежени бутала корабът намали ход пред гроба на „Титаник“. Притиснати един до друг, пътници и моряци стояха до перилата. Не отронваха нито дума от ужас и вълнение. Застанали на мостика, капитан Ростън и офицерите му докоснаха фуражките си като последен поздрав на „Титаник“. В знак на траур беше спуснат черният флаг със златния лъв на компанията Кунард.

При вида на спасителите си корабокрушенците отново изпаднаха в безутешно отчаяние. Разтърсвани от ридания, те закриваха лицата си с ръце. Твърде късно пристигаш, славни „Карпатия“, твърде късно!

Трябваше да приберат тези, които бяха останали след страшното крушение: няколко лодки с отчаяни, разбити души.

В първата лодка, която стигна до спуснатата стълба, се намираше Лайтоулдър.

Той се изкачи с тежки стъпки, като се олюляваше. Когато застана пред Ростън, отдаде чест. Спомни си, че няма шапка и свали ръката си.

— Лайтоулдър, втори заместник на капитана.

Ростън му стисна ръката.

— Къде е капитан Смит?

— Мъртъв — отговори Лайтоулдър с глух глас.

— А първият заместник?

— Също мъртъв.

— Успяхте ли да спасите книжата на кораба? Бордовия дневник и т.н.?

— Нищо. Моля ви, най-напред да се заемете с хората, те са на края на силите си, почти измръзнали.

— Всичко е подготвено.

— И още нещо, капитане. Между спасените се намира сър Брус Исми, директорът на Уайт-Стар.

— Едва ли сме подготвени за прищевките на милионерите — отговори Ростън твърде остро. — Все пак ще му освободя най-добрата каюта.

— Не става дума за това. Исках само да кажа… Не се влияйте от приказките на сър Брус.

Капитан Ростън подсвирна.

— Искате да кажете, че нещо не е в ред?

— Това ще се установи по време на следствието — отвърна мрачно Лайтоулдър.

— Добре, първо аз съм капитан на този кораб, второ „Карпатия“ е собственост на компанията Кунард-Лайн, и трето цялата тази история не е моя работа.

— Още по-добре, сър.

И наистина всичко беше образцово подготвено за посрещането на корабокрушенците. Сервираха горещи напитки и калорични закуски. Всички салони на кораба бяха приготвени за настаняване на пострадалите. Пътниците на „Карпатия“ доброволно бяха отстъпили топли дрехи и завивки. Те приеха като нещо естествено не само налагащите се ограничения, но и връщането на кораба обратно в Ню Йорк.

По-голямата част от спасените се отпуснаха на леглата полумъртви от умора. Други търсеха близките си или обливайки се в сълзи, прегръщаха тези, които отдавна смятаха за мъртви.

Фиорели тичаше като обезумял из кораба. Той крещеше в лицето на всеки, че неговата Гита и децата му са между живите.

— Моята Гита е тук, и всичките ми bambini! Охо, ние ще направим голям празник в Ню Йорк с моите италиански приятели.

Той вече беше забравил ужасите на миналата нощ и през ум не му минаваше, че неговата бурна радост на много други причинява болка.

Докато спасителните лодки една след друга се приближаваха до кораба, във водата беше спуснат баркас, който започна да събира корабокрушенците, намерили спасение на ледените блокове…

Скоро след това прибраха Барка и Конър. Фиорели запрегръща чеха и по кръглото му като месечина лице се затъркаляха едри сълзи.

— Вече мислех, че и ти си отишъл по дяволите.

— Малко остана, сладкарино.

Барка изпи чаша уиски на големи глътки.

— А Марина? Оресте? Не можах да ги открия… — Фиорели уплашено търсеше отговор в лицето на Барка. — Как… и двамата ли?

— Да, и двамата.

— Madonna mia! Бедните млади хора! Ела, Вит. Имаме отлична квартира. По-добра, отколкото на „Титаник“. А освен това трябва да ми разкажеш всичко, което стана.

Междувременно пристигна и корабът „Калифорния“, в чиято непосредствена близост, пред очите на дежурните офицери, се беше разиграла трагедията. След като снабди „Карпатия“ с вода и хранителни припаси от собствените си запаси, корабът „Калифорния“ се зае да претърси щателно мястото на катастрофата в голям радиус.

Слънцето вече се беше издигнало високо в небето, когато „Карпатия“ отпътува в западна посока. От кораба „Калифорния“ се получи радиограма:

Не открихме нито един корабокрушенец.

Марджъри стоеше на перилата и гледаше назад. Там, където океанът блестеше тъй примамливо и тихо, беше пътувал кораб — най-големият в света. А сега той се намираше на недостижима дълбочина под игривите вълни… и с него…

Марджъри не беше в състояние да заплаче. Тя само се взираше в океана, като че ли всеки момент очакваше всичко отново да бъде така, както вчера.

Докосна я топла ръка. До нея стоеше Бети. Тя беше узнала от госпожа Фиорели за смъртта на Саливън и неговата съпруга.

Двете млади жени мълчаха и Бети почувствува колко благодарна й беше Марджъри за тази безмълвна утеха. Тя съчувствено погледна американката. Малката „полудивачка“ се беше превърнала в зряла жена, върху чието лице само една-единствена нощ беше вдълбала сурови черти.

Старият „Карпатия“ не беше бърз кораб. Преди четвъртък вечерта не можеха да стигнат в Ню Йорк. Нещастните корабокрушенци трябваше да прекарат още три дни в открито море.

Целият свят вече знаеше за нещастието. Но за съдбата на огромния кораб и неговите пътници читателите от Европа и Америка, които се блъскаха, за да си набавят „последните“ новини, получаваха сведения, пълни с необясними противоречия:

Халифакс — „Титаник“ застрашен от крушение. Правят се опити за акостирането му при нос Рейс.

Монтреал — „Титаник“ все още в ред. Приближава се без чужда помощ до Халифакс.

Ливерпул — Няма пострадали пътници. Предпазните мерки се оказаха отлични.

Лондон — Съгласно сведенията от Уайт-Стар-Лайн всички пътници от първа класа в отлично състояние.

Макар че беше допустимо, в оная ужасна нощ мнозина радисти да допуснат грешки или недоразумения, все пак остана загадка, защо нямаше никаква вест от кораба „Карпатия“. Според една-единствена радиограма от „Калифорния“ той бил на път за Ню Йорк. Спасените се намирали на борда му. Дали и това беше недоразумение?

Дирекцията на компанията Кунард стана прицелна точка на непрекъснати въпроси. Но единственото, което самата тя знаеше със сигурност, бе, че корабът „Карпатия“ се намира на път за Гибралтар.

От цялата бъркотия и противоречия стана ясно само едно: надеждите на Британия и на акционерите от Уайт-Стар-Лайн да грабнат лавровия венец, не се оправдаха.

 

 

На следващата сутрин Лайтоулдър седеше срещу капитан Ростън.

— Успяхте ли поне да се наспите? — попита Ростън. — Ако не ми се осигури спокоен сън през нощта, с мен не може да се говори.

— Не можах да затворя очи. Трябва да ме разберете, тези ужасни сцени…

— Отърсете се от това, Лайтоулдър. Щадете се. Ще се нуждаете от силите си.

— Вие се грижите отлично за нас, сър. Организацията ви е завидна. При това сега имате двойно повече хора на борда. — Лайтоулдър се усмихна. — Тази сутрин дори донесоха униформата ми, почистена, изгладена. А вашият заместник ми даде и шапка. Като че ли за мен е направена.

— Само емблемата на компанията „Кунард“ не отговаря на действителното положение — констатира лаконично Ростън. — Между впрочем, ето ви списъка на спасените.

Лайтоулдър запрелиства книжата.

— По-малко от петстотин пътници. — Той изстена. — От екипажа са останали по-малко от четвърт. А на борда се намираха около две хиляди и триста души. Просто не ми го побира главата!

— Две жени починаха през нощта… от изтощение. Осемнадесет се намират на легло, да не говорим за по-леките случаи. Нашият лекар е на крака от тридесет часа. За щастие между пътниците ми се намери един лекар, който му помага. Учудвам се само, че сър Брус въобще не се интересува от нещастниците и предоставя всичко на вас. Той седи в каютата си и не се появява навън. Няколко пъти моят радист трябваше да отива при него. Когато исках сам да го попитам как се чувствува, той дори не ме прие. Задоволи се с няколко фрази на прага и отново се затвори. Разбирате ли това?

— Много неща не разбирам, капитане. — Лайтоулдър стисна зъби.

— Нямам намерение да се намесвам. Казах ви вече. В края на краищата нашите две компании са конкуренти.

— Тук не става дума само за конкуренция, сър, а за основни принципи в мореплаването — отговори развълнувано Лайтоулдър. — И за честта на един опитен и заслужил капитан! Ако сега не желая да говоря, то правя това само за да не предрешавам това, което ще стане и трябва да стане.

— Разбирам ви — каза Ростън. Той нахлупи шапката си по-ниско.

— Сега ще трябва да изпратя на моето параходство съобщение за резултата от спасителната акция. Навярно и вие ще пожелаете да изпратите на вашата дирекция достоверна информация.

— Да, разбира се, но… вие току-що споменахте, че сър Брус е говорил с вашия радист. Разрешено ли е това?

— Навярно сър Брус е искал да информира компанията си в Ливерпул. Срещу това нищо не може да се каже. Аз само наредих да не се приемат никакви частни радиограми. Това би блокирало радиовръзката ни. Вие не сте ли говорили още със сър Брус?

— Не. Не вярвам да изпитва особено желание да говори с мен.

— В такъв случай попитайте радиста.

— Бих предпочел да направя това във ваше присъствие, сър.

— Моля, както желаете. — Ростън нареди да извикат радиста.

Годън чинно остана да стои на прага.

— Сър?

— Мистър Лайтоулдър има няколко въпроса към вас.

— Кажете, мистър Годън… Сър Брус Исми ви е предал няколко радиограми, нали?

— Да, сър.

— За къде бяха те?

— За Ливерпул и Лондон, сър.

— Какво беше съдържанието им?

Годън се загледа във върха на обувките си.

— Съжалявам, сър, моите инструкции…

— Годън, предписанията на дружеството „Маркони“ в случая ни най-малко не ни интересуват — изръмжа Ростън. — Докладвайте, но по-живо!

— Сър Брус съобщи на близките си в Лондон, че е жив и здрав.

— Не ви ли забраних да изпращате подобни радиограми?

— Наистина, сър, но смятах, че в случая се касае за изключение.

— А втората радиограма? — попита Лайтоулдър.

— За компанията Уайт-Стар-Лайн. Съдържанието не ми е известно. Текстът беше шифрован, както и този, който се получи тази сутрин за сър Брус.

Капитанът размени поглед с Лайтоулдър, който каза:

— Благодаря, това е достатъчно.

Годън напусна каютата.

За миг настъпи тишина. Ростън се надигна.

— Да, имате ли други желания, мистър Лайтоулдър?

— Не, сър. Искам само да ви благодаря за всичко от името на спасените и от името на компанията.

— Това би могъл да направи и сър Брус — подхвърли злъчно Ростън.

Лайтоулдър се отправи към един от салоните, в който го очакваха главният инженер Бел и офицерите Лоу и Питман.

— Добро утро, джентълмени! Надявам се, че сте възстановили силите си.

— Възстановили силите си! — Бел се разхождаше раздразнен, както винаги, напред, назад. Лявата му ръка беше превързана. Когато се спасяваше през тунела, я нарани. — Какво ще правите, Лайтоулдър? Ще отидете ли при Исми? В състояние съм да удуша този тип. Такова нахалство! Вика ни при себе си, като че ли има право да ни дава нареждания!

Лайтоулдър се усмихна подигравателно.

— Той все пак е ваш генерален директор, драги Бел, и може да прави с вас, каквото си иска. Не си ли спомняте. Това са ваши думи. Казахте ги на Мърдок. Но можете да бъдете спокоен, аз няма да отида при Исми.

— Аз също! — се горещеше Бел. — Този мръсник… този… Заврял се като паяк в каютата си и дава нареждания, като че ли нищо не се е случило!

— Моля ви, Бел! — предупреди Лайтоулдър. — Не забравяйте, че Исми вече се постара да изпрати радиограми. Първо съобщи на близките си, че е жив и здрав.

— Браво! Деловите мъже мислят първо за себе си!

— Той естествено веднага е подкупил маркониста — подхвърли Питман.

— Срам ме беше за него пред Ростън. Но по-нататък: той е разменил радиограми и с параходството — шифровани радиограми!

— Невероятно нахалство! Кой знае какво крои пак. Ще видите, той съвсем елегантно ще се измъкне от аферата!

— Изглежда, че наистина подготвя нещо и сигурно знае вече повече от нас.

— Добре, аз ще отида с Питман при него — каза Лоу. — Поне ще разберем накъде духа вятърът.

Бел ядосано се изсмя.

— Той е в състояние да ви обещае какво ли не, само за да си държите устата.

— Е, и? — Питман намръщи чело. — Искате да кажете, че ние…

— Нищо не искам да кажа!

Лайтоулдър размисляше.

— Предложението на Лоу е разумно.

— Все ми е едно — изръмжа Бел и им обърна гръб.

Лоу и Питман се явиха пред Исми.

— Само вие двамата? — попита невъздържано Исми. — Доколкото ми е известно, между спасените се намират четирима офицери.

— Да, наистина, четирима от тридесет и двама — отвърна натъртено Лоу.

Исми долови укора в думите на Лоу и го стрелна гневно с очи. Той все още носеше черните панталони и лачените обувки. Беше сменил фрака със сако, взето на заем. Нямаше вид на човек, който е изживял някаква трагедия. Изглеждаше свеж и отпочинал. На масата се виждаха остатъците от богата закуска.

— Навярно Лайтоулдър си въобразява, че може да не се подчинява на заповедите ми — започна той заядливо.

— Мистър Лайтоулдър е много зает. Той се грижи за корабокрушенците. Смятам, че нямате нищо против — започна Питман. — А що се отнася до мистър Бел…

Лоу ръгна Питман с лакътя си в ребрата.

— Какво желаете, сър? — попита Лоу с леден глас.

С театрален жест Исми се хвана за челото.

— Нервите ми са окончателно разстроени! — Той взе някакво хапче, сдъвка го бавно и изпи на малки глътки чаша вода.

— Джентълмени, информираха ме, че от Вашингтон са наредили веднага след пристигането ни да започне следствие. Случаят естествено трябва да бъде разгледан от британския съд. Но американският сенат е предявил претенции за предварително следствие, тъй като при катастрофата са загинали редица известни граждани на САЩ. Правителството на негово величество не е било в състояние да отхвърли това искане. Сенаторът Смит е натоварен да състави следствената комисия.

— Ние ще дадем показания, които отговарят само на истината — отбеляза Лоу.

— Какво искате да кажете с това? — Исми имаше лоши предчувствия.

— Това, което казах, сър Брус?

— Но, разбира се. Извинете ме за моята разсеяност. Трябва да се обмислят толкова неща. Вашите показания ще бъдат от голямо значение. Не забравяйте, че ще застанете пред чуждите съдии като британски офицери. Необходимо е преди всичко единомислие!

Трябва да запазим честта си. „Титаник“ стана жертва на извънземни сили. Съдбата ни нанесе съкрушителен удар, независимо от нашите изчисления и предпазни мерки. Кой би се осмелил да хвърли първия камък срещу вас? За никаква вина не може и да се говори. Смятам, че това е единствената тактика, която трябва да следваме по време на следствието. Моля, поговорете за това с мистър Лайтоулдър и мистър Бел.

— Няма да е така просто — отговори скептично Лоу и намигна на Питман.

— Зная, че мистър Лайтоулдър е твърде своенравен. Но смятам, че по време на следствието не трябва да се ръководим от личните съображения и предварително изграденото мнение. Кажете му това. Немците и американците само чакат да си покажем слабите страни. — Исми се изпъчи пред двамата офицери. — Компанията Уайт-Стар и цяла Англия, очакват от вас изрядна дисциплина и достойно поведение! Този, който последва съвета ми, никога няма да съжалява за това. Благодаря ви, джентълмени.

 

 

В четвъртък вечерта „Карпатия“ мина край Сънди Хук. Санитарните части бързо уредиха формалностите. След това корабът заплава срещу течението на реката, теглен от влекач.

Като че ли цяла Америка беше дошла да посрещне „Карпатия“. Двата бряга на реката бяха заети от хиляди хора. Те развълнувано и безмълвно следяха кораба, който влачеше след себе си няколко спасителни лодки.

На откритите палуби на „Карпатия“ пътниците стояха, притиснати един до друг. Те се взираха в морето от светлини на големия град.

Мадам Пасера се беше изправила до перилата. Под одеялото на едри карета, което закриваше голите й рамене, проблясваше златното ламе на раздраната вечерна рокля.

— Мечтаех за тържествено посрещане в Ню Йорк — прошепна Пасера.

— Отърсете се от тези мрачни мисли, Лиа — каза Стюърт Фейрти. — Те само ви вредят, вие имате неповторими шансове. Вие ще станете царицата на Бродуей. Най-малко за две години. Гарантирам ви това!

— Аз не мога да излизам вече на сцената, Стюърт, наистина не мога!

— Лиа, имайте доверие в мен. Единствено аз съм подходящият импресарио за вас! Че какво представляваше този смешен Ричи? Аз ще се погрижа за вашата популярност. Сензацията е сигурна. Още утре сутринта вашата снимка ще се появи на първите страници на вестниците. Ще ви покажем такава, каквато сте сега. Отлична идея, нали?

— Престанете!

— В бар „Атлантик“ не бяхте толкова дребнава, Лиа.

Барка се оглеждаше полуучудено, полускептично.

— Това значи е обетованата страна. Фасадата не е лоша. А статуята на свободата — колосална!

— Да, американците много се занимават с понятието свобода — забеляза Конър. — И на вас няма да ви се размине. Между впрочем, тази „свобода“ тук янките получиха от един французин.

— Какво стана всъщност с художника от Франция?

— Мистър Домергу ли? Да… Лекарят каза, че трябва да постъпи в клиника за душевноболни.

Присъедини се и Фиорели.

— Е, Вит? — Той посочи към Манхатан. — Грандиозно, нали?

— Да, да, сладкарино. Боя се само, че едва ли чакат сладките ти.

— О, аз ще започна с долара, който получих от бедния мистър Саливън. Ще видиш, amico mio, че с него бързо ще натрупам много доларчета.

— Ще се радвам за теб. — Барка се обърна към Конър. — Веднага ли се връщате в Лондон, мистър?

— Да, изпълних задачата си.

— Казахте, че сте служител.

— Да.

— Какъв служител?

Конър се усмихна.

— Отгатнете!

— Служител на кораб като „Титаник“? Данъчна хрътка, нали?

— Хрътка, да. Но не от данъчните власти.

— А от кои?

— Скотланд ярд.

— Олеле!

 

 

От мостика капитан Ростън наблюдаваше маневрите на влекача. До него стоеше Лайтоулдър.

— Днес най-сетне ще се наспя като хората — каза Ростън. — Вие, Лайтоулдър, навярно също? Предстои ви доста работа. Следствие на морския съд. Бррр… неприятна работа.

— И това ще мине, а тогава…

— Какво тогава?

— Тогава ще подам оставката си в компанията Уайт-Стар.

— Човек като вас навсякъде ще намери работа. Или имате намерение въобще да се откажете от корабоплаването? Да се ожените и така нататък?

— Не е необходимо човек да се откаже от едното, за да направи другото.

Ростън отмести шапката си към тила.

— Бога ми! Начинът, по който изнесохте мис Флин от лодката, веднага ми направи впечатление.

Лайтоулдър мълчеше. Светлините на Ню Йорк се отразяваха в очите му.