Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (28) (Гибелта на „Титаник“)

Тревога в междинната палуба

В единадесет часа музикантите вече бяха прибрали инструментите си. Те бяха от по-възрастните изселници, които предпочитаха да си легнат вместо да прекарат нощта в душното помещение. Не отстъпиха дори на протестиращата младеж.

И ето че в помещението останаха само шепа младежи и девойки, които разнообразяваха времето си с песни и всевъзможни шеги, докато се появи Вит Барка, който бог знае откъде беше намерил хармоника и веднага започна да свири.

Малко след дванадесет часа странен шум накара танцуващите да се ослушат. Стори им се, че нещо издраска по продължение на лявата стена. Шумът продължи само няколко минути.

Барка свали хармониката. Всички се оглеждаха смутено и говореха шепнешком.

— Като че ли някой стържеше с нож по тенекия.

— Точно така беше. Дори тръпки ме побиха.

— Имаше и някакъв тласък.

— Глупости!

— Оресте е прав. Аз също го почувствувах.

— Я тихо!

— Какво има, Вит?

— Не ви ли прави впечатление нещо?

— Машините не работят!

— Мадона миа!

— Оресте, я виж какво става вън!

Оресте излезе, но се върна веднага, като носеше в ръце лозунга, който бяха закачили над вратата.

— Ето причината за шума. Нашият лозунг е паднал от стената. — Оресте сложи дървената рамка на масата.

Всички с облекчение се засмяха. Фиорели посочи с тържествен жест лозунга.

— Приветствуваме нашата нова родина! Капелмайсторе, свирете туш!

— Браво! Браво! — Фиорели пожъна овации, а младите двойки отново се завъртяха в танц. Никой вече не си спомняше за тишината в машинното отделение.

Изведнъж някой блъсна вратата на помещението. Тя се отвори с трясък и на прага застана моряк. От слепената му коса капеше кръв. Краката му бяха мокри до коленете.

— Изчезвайте оттук, колкото може по-бързо! — Извика той задъхано. След това изчезна, преди да го попитат какво се е случило.

Хармониката падна на пода, издавайки жаловит акорд. Барка се втурна навън. Другите го последваха. По лицата им се четеше боязън и безпомощност.

Пред стълбата те срещнаха моряци, които в безмълвен ужас бързаха нагоре. Те идваха от спалните помещения за персонала. Някои от тях имаха силно кървящи рани. Поддържани от другарите си, те с мъка се придвижваха. Почти всички бяха полуоблечени, боси, без горни дрехи и шапки.

Изселниците смаяно се взираха в мокрите дрехи и крака на моряците.

— Какво се е случило? Кажете, за бога! — викаха те.

Млад, пребледнял като смъртник моряк се спря.

— Бягайте на палубата! Бързо на палубата! Всичко е наводнено! — олюлявайки се, той продължи пътя си.

Без да знае подробности, Барка почувствува приближаващата се опасност, която застрашаваше хората, потънали вече в дълбок сън. Той махна с ръка на приятелите си и заедно с тях се втурна към спалните помещения.

— Ставайте! Станало е нещастие! Побързайте!

От леглата се надигнаха глави. Хората примигваха сънени, без да могат да се опомнят в бъркотията.

— Тишина! Изхвърлете тези пияници!

Макар че мнозина се сърдеха, смятайки, че някои си правят глупави шеги, новината за нещастието се разпространи по всички помещения на междинната палуба. Скоро след това те заприличаха на разсърдени мравуняци.

Около Барка се трупаха мъже и жени. С ококорени очи и разчорлени коси, нервно закопчавайки набързо надянати блузи и сака, идваха все повече изселници, опитваха се да доловят поне дума от онова, което разказваше чехът.

По-голямата част от тях не разбираха нищо, виждаха само неговото възбудено лице и нервните движения на устата му. Най-малко на пет езика задаваха въпроси, викаха, ругаеха.

Неизвестността усилваше възбудата. Някои все още седяха на леглата си и не знаеха какво да правят. Други вече набързо бяха прибрали оскъдното си имущество и тичаха към изходите. Майки с неспокойни ръце обличаха децата си, които се инатяха, плачеха и търкаха очите си.

Коридорите бяха задръстени от възбудени групи. Вече никой не се съмняваше, че се е случило нещо, но нито един от пътниците не вярваше в съществуването на сериозна опасност.

Пристигна и Еберлайн. Той пристъпи към група мъже, които споряха с Фиорели и Оресте за това, какво трябва да се предприеме.

— Но господа — каза той, — защо се вълнувате? Още не знаем нищо. Възможно е моряците да са жертва на някаква злополука и в уплахата си да тълкуват пробива на някоя тръба като ужасна катастрофа.

— Пробив на тръба и окървавени глави? — Оресте докосна с пръст челото си.

Еберлайн не се отказа от благородния си порив да успокоява хората.

— Нека изчакаме каквото и да се е случило. Ако ни грози някаква опасност, ще ни дадат необходимите указания.

— Сакраменто! — извика Фиорели. — На германците им трябват указания дори и за да умрат!

— Е де, е де! — Еберлайн нервно наместваше очилата си. — Защо пък да умираме?

— Никой няма да се погрижи за нас! Трябва сами да си помогнем.

— Какво да правим все пак?

— Трябва да изчакаме. Професорът има право.

— Не, аз тръгвам със семейството си.

Новопристигналите уведомяваха, че навсякъде цари страх и объркване, че пред стълбите, които водят към помещенията на персонала, са поставени постове, но и те не дават никакви сведения.

Неочаквано глъчката и тропотът бяха заглушени от пронизителния звън на алармената система.

Като по заповед спряха всякакви дебати. Всеки знаеше какво означава непрекъснатия звън. Над вратите и по стълбите светнаха табели с кървавочервени надписи: При подаване на сигнала за тревога да се напуснат незабавно помещенията. Запазете ред и спокойствие! Изпълнявайте стриктно дадените нареждания!

Почти в същия момент с трясък се отвори вратата на помещението. Появиха се група моряци, предвождани от един старшина, и блокираха изхода. Пътниците тревожно се взираха в непроницаемите лица на моряците и в пистолетите на хълбоците им.

Старшината се спря пред главното стълбище.

— Всички да вземат спасителни ризи и да се качват веднага на палубата! — гласът му едва преодоляваше тревожния звън. — Багажа оставете тук. Запазете спокойствие и ред! Няма причини за паника.

— Какво се е случило? — извика Барка.

— Малка злополука. Всеки момент ще продължим.

— Защо трябва тогава да се качваме на палубата, и то със спасителни ризи?

— Предохранителни мерки, нищо повече.

Настана смут.

— Това е лъжа! Искаме да знаем истината! Цялата истина!

— Не мога да ви кажа нищо повече. Не загубвайте ума си, хора! Хайде! Тръгвайте на групички нагоре! Всеки от вас ще получи по една спасителна риза.

Хората се тълпяха на вратата. Те боязливо гледаха към вещите си, които трябваше да оставят.

Старият Дад Аткин за нищо на света не искаше да се раздели с чантата си.

— Знаете ли, всичко, което притежавам, е в нея! — пошепна той на моряците. Той притискаше чантата към себе си и гладеше изтърканата тюленова кожа. — Един вече се опита да се добере до нея. Но на мен тия не ми минават! Винаги спя с нея.

— Не можем да помогнем, Дад. Всички трябва да оставят вещите си тук — те се опитаха да му отнемат чантата.

Дад се развика и започна да удря около себе си.

— В такъв случай ще остана тук!

— Какво става тук? — попита старшината.

— Дад Аткин не иска да се раздели с чантата си.

— Никакви изключения! Давайте!

— Не ми я вземайте! Всичко, което притежавам… — старецът се молеше отчаяно.

Моряците изтръгнаха чантата от ръцете му, вместо нея му тикнаха спасителна риза и го изблъскаха през вратата.

Тюленовата кожа изчезна под краката на хората, които вървяха след него.

Пронизителният звън безспирно кънтеше в ушите на тълпата. Той почти заглушаваше виковете на близки хора, които се търсеха един друг, крясъците на децата, възбудените гласове на жените. Няколко по-темпераментни младежи се караха за някаква дреболия.

— По-живо, по-живо! — викаше старшината.

Барка застана до него.

— Приятели, не позволявайте да ви командуват така! И ние сме пътници както всички останали.

— Престанете да държите речи, човече, в противен случай ще наредя да ви арестуват! — старшината направи знак на моряците.

— Не ме докосвайте, момчета! — Барка се усмихваше заплашително. — Може да пострада някой.

Д-р Еберлайн прегърна жена си, която от страх го беше последвала в помещението.

— Успокой се Матилде, успокой се! Нали чу, че няма нищо страшно. Просто предохранителни мерки.

— Ох, Фриц, не зная… много ме е страх. Кога ще свърши най-сетне това пътуване! — тя изхлипа и се отпусна на гърдите му.

Еберлайн я погали по бузите.

— Ела, не бива да губим време. Може би…

Многогласен вик откъм коридора смрази кръвта на двамата и на всички, които се намираха в помещението.

— Вода!

Тълпата се стъписа. Първите ужасено, с широко разтворени очи се взираха в клокочещия, поток, който неудържимо извираше от помещенията на персонала и се носеше към хората, заливайки краката им.

— По-живо, по-живо! — крещеше старшината. — Не се спирайте! Минавайте през водата!

Чу се нов вик. Този път той беше нададен в едно от спалните помещения. Там една от жените сочеше към масивните дъски на пода. Те се огъваха с трясък, а под тях шумеше и клокочеше водата.

Със страшен трясък дъските се счупиха и отприщиха пътя на водните маси.

Като викаха и нанасяха удари около себе си, отчаяните търсеха спасение. Навсякъде имаше вода! Тя непрестанно се покачваше. Вълната от хора се разби в стълбите. Разумът и чувствата престанаха да съществуват — остана само инстинктът за самосъхранение. Всеки стар и немощен биваше събарян на земята, блъснат във водата или смазан в стените.

Еберлайн държеше пред очите си счупените очила. Той търсеше жена си. Тя беше попаднала във водовъртежа от човешки тела и отмъкната нанякъде.

— Матилде! Матилде! — шумът погълна виковете му.

Най-после той я откри. За миг бялото й лице блесна в началото на стълбата. Под безмилостния натиск на хората зад нея тя се въртеше около себе си.

Отчаянието даде нови сили на Еберлайн и той започна да си пробива път към нея.

— Матилде!

— Махни се от пътя ми, старче! — изрева в ухото му един великан.

— Пуснете ме да мина! Искам да ида при жена си!

— Дяволите да те вземат!

Тежък юмрук се стовари върху дребния мъж. Той изстена и падна в ледената вода.

Последваха нови пробиви, придружени от ужасен грохот. Въздухът свистеше и съскаше, изтласкван от водните маси, които се изсипаха върху междинната палуба. Онези, който останаха долу, не намериха вече изход. А те бяха стотици!

Мнозина потърсиха спасение на горната редица легла. Сега седяха там, хленчеха, молеха се или ругаеха, разтърсвани от истеричен смях. У всички тлееше искрица надежда, докато все още можеха да дишат. Но това бяха измамни надежди, защото някъде пред тях вече бяха спуснали стоманени прегради.

Водата не се покачваше вече, чуваше се само тихо клокочене. Течението носеше най-различни предмети, куфари, бутилки, столчета… и трупове. Странно изкривени, с изцъклени очи и зинали уста те бавно кръжаха из коридорите. Удавници… двама моряци, едно малко момиченце, жертви на борбата за изход от този ад… стар мъж с разбит череп, жена с разкъсани дрехи. Нейните разпуснати коси плуваха в люлеещата се вода. Лицето й беше издрано, стъпкано, почти неузнаваемо: Матилде Еберлайн.