Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (1) (Гибелта на „Титаник“)

Находката

Свеж бриз бразди океана. Мъртвото вълнение отмина големия пясъчен нанос пред Нюфаундленд бавно и спокойно. Малки, бурни вълни шибат с пръските си кораба откъм наветрената страна.

Небето с няколко проскубани бели облачета е като издухано, грейнало в синева до хоризонта. Време, което рядко се среща по тези ширини на Северния Атлантически океан.

Морякът Пат смята, че това е така, защото днес е рожденият му ден. Хлапакът има вече зад гърба си деветнадесет жизнерадостни години.

— Продължавай по същия начин! Някой ден от теб сигурно ще излезе моряк — каза заранта старикът, да, точно така каза!

Пат се протяга в леглото и се наслаждава на свободните от вахта часове. С кръстосани под главата ръце, с полузатворени очи той се унася в дрямка и от време на време се замечтава. Е, за какво ли може да мечтае? За стройни момичета, разбира се. Би трябвало човек да е в отпуск, на сушата. И тъкмо на днешния ден трябваше да започне смяната му!

Той рита с крак дъното на горната койка.

— Дейв!

— Е? — изгрухтява глас, проскърцват дъски. Една тежка снага се обръща на другата страна.

Пат замислено посяга към смачкан пакет „Олд Вирджиния“ и с протегнати напред устни измъква цигара.

— Колко време ще останем в открито море? Четири дни?

— Точно!

— Проклятие!

В червената лапа на Пат проблясва запалка, два пъти, три пъти. Стройните момичета се полюляват в синкавия дим.

Корабът леко следва движенията на вълните. Корабната машина боботи еднообразно, с половин сила. Стените проскърцват под напора на океана и вятъра. Откъм мостика прозвучават три двойни удара от корабната камбана. Шест часът! Още един час до смяната.

Внезапно ритъмът на моторите се променя. Ударите на буталата зачестяват.

Пат надига глава. На масата прозвънтява чаша.

— Дейв, чуваш ли? — извиква Пат нагоре. Преди още другият да отговори, проехтяват сигналните свирки. Всички на палубата!

За миг пред носа на Пат се полюляват два моряшки ботуша. Сетне Дейв се стрелва от леглото надолу.

Наведен, той забива юмруци в бедрата си и намигна на Пат.

— Лорде, измъквай се от леглото на мечтите! Я виж каква радостна изненада за рождения ти ден. Старикът положително го е измислил специално в твоя чест.

— Дръж си човката! — Пат ругае и търси кепето си всред завивките.

Патрулният кораб с грохот фучи над пенестите гребени на вълните. Ледените пръски обливат лицата на малобройната дружина, строена пред мостика. Вятърът яростно дърпа косите и панталоните им.

Пат се оглежда. Зад кораба в морето потъва нос Рейс. На хоризонта, вдясно от кораба се полюшват черни точки — риболовна флотилия в богатите на риба води пред Нюфаундленд.

Пред кораба обаче от пенливите вълни израства странно видение. То приковава погледа, той не може да се откъсне от него, мислите се насочват към някоя страна на чудесата.

Със своите кули, бойници и сводове то се извисява над океана като приказен замък от зеленикавобял мрамор, заграден от искрящата огърлица на силния прибой. По върховете му, тридесет метра над морето, се развяват знаменца от мъгла.

Ледена планина! Родена от глетчерите на Гренландия, тя величествено се отправя на юг.

Капитанът сваля далекогледа от очите си и казва на рулевия, който все още наблюдава възхитителната картина:

— Няма никакво съмнение! Това е тя! Току-що съобщиха за нея. — Неговият пръст се плъзва по регистрационната табела на международната предупредителна служба. — Регистрирана под номер седемдесет и седем. С три звезди!

Рулевият отмества кепето си към тила.

— Опасна вещица.

— Погледнете прибоя, рулеви. Подводен лед, дълъг километри. Не бих искал да срещна нощем подобна камара… без радар и с някой сънльо на мачтата. — Той се навежда през нока. — Хей, момчета! Най-сетне я пипнахме. Така ще й бръкнем в пазвата, че ще й мине мерака да витае като някакъв призрак. Голямата лодка с взривьорите готова за пускане във водата!

Моряците се разтичват във всички посоки. Прозвучават свирки, заповеди, проехтява звънът на машинния телеграф. Чевръсти ръце се хващат на работа, всяко тяхно движение е отмерено и точно.

Дейв се хили, когато скача след Пат в лодката, а тя с пронизително скърцане полита към водата.

— Познах ли? Всичко само в твоя чест.

Въжетата се освобождават, моторът забучава.

Откъм подветрената страна лодката бавно си пробива път към белия гигант през налитащите вълни. Петима мъже се прикриват зад защитното стъкло.

Привързани един за друг с въжета, с помощта на кирки и железни шипове на обувките взривьорите започват изкачването. Техните другари шеговито ги наричат морски планинари. Задъхвайки се, те мъкнат на гърба си съоръженията за взривяване. Зад тях се влачат тръбопроводите на сондите.

Пат изпитва голямо удоволствие при изкачването на ледените планини, независимо че това е свързано с напрежение и опасности. Най-сетне едно разнообразие в монотонното ежедневие на живота в открито море, една възможност чрез трудно изпитание човек да провери силите си върху тези гладки като огледало ледени стени!

Той пръв стига до една площадка, изправя се на нея с широко разтворени крака, размахва ръце и надава тържествуващ рев. Двадесет метра по-долу лодката се люлее в подножието на ледената планина в един залив, под който проблясва лазурносинкав лед. Малко по-далеч патрулният кораб дрейфува между гребените на вълните.

Ето че и другите стъпват на площадката, те свалят съоръженията от раменете си и изтриват потта от лицата си. Майсторът взривьор Уорик се оглежда и дава нарежданията си. Остриетата на сондите с пукот започват да се врязват в леда. Динамитните патрони се плъзват в отверстията, кабелите се размотават.

Вторият взрив трябва да последва на половин височина. Уорик внимателно оглежда една обширна тераса на ледения замък.

— Пат, пробивай тук! Ти там. А ти на това място. Така, сега ще нарушим спокойствието на тази бледолика вещица. Но в основата на напластения лед ще имаме още доста работа.

— Окей, сега ще й видим сметката. — Пат намества сондата. — Реже се като прясно сирене — се провиква той всред шума.

— Сигурно е нов лед. Това не е на хубаво. — Майсторът взривьор набръчва чело.

— От тази година ли?

Уорик се усмихва.

— Не, но е може би едва на десет, двадесет или тридесет години. Горните пластове съдържат много въздух, те са по-шуплести от стария глетчерен лед и затова доста меки. Внимавайте при пробиването!

— Все ми е… — Пат нема̀ време да довърши изречението. Сондата се изплъзва от ръката му. Разтваря се пукнатина.

— Внимание! — изкрещява Пат на другите.

Уорик скача встрани.

В същия миг се отделя леден блок. Той с грохот полита надолу и няколко секунди по-късно плясва в закипяващата вода.

— Имахме късмет — изръмжава майсторът и се почесва зад ухото. Когато поглежда учуденото лице на Пат, не може да не се усмихне. — Какво става? Да не си открил златна жилка?

Пат стои като прикован и втренчено гледа леда. След това бавно се обръща. Устните му потръпват, очите святкат. Той безмълвно сочи мястото, от което се беше откъснал леденият блок.

Майсторът поклаща глава и пристъпва, приближава се и Дейв. Тримата се взират в тъмния предмет с неясни очертания, който прозира под леда.

Дейв пръв идва на себе си.

— Парче дърво. Друго не може да бъде!

— Че това на дърво ли прилича бе, глупчо? — Пат разменя поглед с майстора.

— Я си подай кирката! — промълвя Уорик. — Това не може да бъде дърво. Изключено. — Той застава на колене и внимателно изстъргва леда. Другите двама с любопитство го следят.

Ето че малка част от продълговатия предмет е освободена. Уорик прекъсва работата.

— Не е дърво. Плат или нещо подобно.

Отново под ударите на острата стомана захвърчават парченца лед. Пат и Дейв затаяват дъх.

Очертанията на тайнствената находка стават все по-ясни. Първо се показва стъпало. След това целият крак, обут в черен панталон!

Дишайки тежко, майсторът взривьор се изправя.

— Момчета! Мислете, каквото си щете, но в тази проклета ледена планина е замръзнал човек. Веднага давайте сондите! Насочвайте внимателно. Не там! — Той чертае с кирката няколко линии. — Тук трябва да пробивате. Да, сега е добре.

Четвърт час по-късно те освобождават ледения блок. Той прилича на стъклен ковчег, в който лежи човек, сякаш е заспал.

Три лица се притискат към леда. В него наистина лежи напълно запазеният труп на мъж, който при настъпването на смъртта трябва да е бил на шестдесет години. Той има гъста посивяла коса и мустаци със сребрист цвят. Но най-странното е, че мъртвецът е облечен само с панталони и риза.

— Дейв, човече, та това е риза от фрак. Дори връзката е още с изряден възел.

— Погледнете копчетата на ризата. Как блестят! Обещавам да глътна капитана и то без да го дъвча, ако това не са истински перли.

— Смешно изглеждат тези дрехи. Никога не съм виждал подобно нещо. Или все пак! Чакайте… Да, разбира се, в киното или в телевизията.

— И не нещо друго, а именно риза от фрак, черен панталон и лачени обувки!

— Корабокрушенец?

— Би трябвало да е минало много време оттогава. Казва ли ви нещо всичко това? На мен не.

— Стига въпроси! — Ръката на Уорик прорязва въздуха. — Няма да отгатнем истината. Но при всички случаи ще го вземем с нас — така както го намерихме. Дайте въжетата! Ще спуснем блока надолу.

По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Но след половин час те настаняват ледения блок с трупа в лодката.

Набързо привършват всички приготовления за взривяването.

— Ами ако в леда са замръзнали още мъртъвци? — Изпълнен с неприятно чувство, Пат плъзва поглед по ослепителните пропасти.

Майсторът взривьор повдига рамене.

— Какво да правим? Няма да разкъртваме тази грамада парче по парче, я!

От лодката той възпламенява капсулите. Три взрива прогърмяват над океана. Белият приказен дворец полетява във въздуха. Градушка от ледени късове профучава с трясък надолу.

— Дръжте се здраво! — извиква Уорик. Тежката лодка танцува като орехова черупка над кипящите водни маси.

Взривьорите още веднъж се приближават до леда и поставят мини със закъснител под него. Това нанася последния удар на колоса. Той се разпада с трясък, който заглушава дори детонациите. Отново нагоре изригват фонтани, а в разбушувалата се вода подскачат отломки, които тежат десетки килограми. „Номер седемдесет и седем“ беше престанал да представлява опасност за корабоплаването.

Капитанът ококорва очи, когато лодката се долепва до кораба.

— Какво, по дяволите, мъкнете със себе си? — се провиква той надолу.

— В леда имаше човек, капитане!

— Имало… Какво? Ще ви извия вратовете, ако се опитвате да ме пращате за зелен хайвер!

Уорик отмята брезента и посочва ледения блок.

Сега вече капитанът нищо не казва. И то за дълго време. Приближават се и рулевият, и останалите моряци. Дори машинистите примигват с изцапаните си лица към водата, където вълните люлеят лодката със страшния товар.

Внезапно капитанът изрича километрична ругатня и пропъжда всички, които нямат работа на палубата. След това се втурва към кабината на радиста, изтръгва от ръцете му микрофона и предава сензационното съобщение.

Отговорът гласи: Незабавно курс пристанището!

Междувременно лодката е прибрана на борда. Екипажът здраво привързва покрития с непромокаем брезент леден блок към задната палуба.

Капитанът се приближава.

— Всичко наред ли е? Здраво да закрепите блока!

— Добре, добре, сър!

Дейв ръга Пат в ребрата.

— Щастливецо, да се обзаложим, че ще получиш отпуската си на сушата?

Пат скептично, изпод око поглежда към старика, който тъкмо се обръща и забързва към мостика.

Моторите изревават. Патрулният кораб с пълна пара полита към брега.

В помещението за екипажа цари оживление. Естествено, говори се само за находката. Никой не е в състояние да разгадае тайната. Това продължава, докато капитанът слиза при момчетата и се настанява там. Той е стар морски дявол, врял и кипял по океаните.

— Да, момчета, подобно нещо още не ми се е случвало. Доста ледени планини са се изправяли пред носа на кораба ми. Но такава с мъртвец? Не, човек може да се побърка!

— Интересно, капитане, че мъжът е облечен в такива странни дрехи! Съвсем старомодно.

— Чакайте! Тези обувки с копчета, панталоните, яката на ризата… Точно както по време на Първата световна война, да речем, така около деветстотин и четиринадесета година.

— Чу ли, Дейв — не се сдържа Пат. — Веднага ти го казах: във филмите съм виждал вече подобно нещо.

— Сега остава само да кажете, че този юначага се е разхождал повече от четиридесет години по Атлантика!

— И все пак трябва да е много стара история, бога ми.

Капитанът почесва брадата си, докато другите бърборят един през друг. След това така стоварва юмрук върху масата, че чашите иззвъняват.

— Момчета! Беше през деветстотин и дванадесета, когато „Титаник“… Разбира се! Как не се сетих веднага. Нали сте чували за „Титаник“, как? Не бих могъл да си представя, че има моряк, който да не знае случая с „Титаник“. Ето какво: човекът през онази нощ просто е скочил през борда — така както е бил, в официални дрехи. Свалил е фрака и хайде във водата. Спасил се е върху някоя планина, на нея умрял, замръзнал — и постепенно е бил покрит с лед. Това е решението на загадката. Да стана девственица, ако не е било така. Облеклото, времето… Всичко съвпада съвсем точно!

Дейв поклаща глава и смуква няколко пъти от цигарата.

— Няма що, идеята ви, капитане, е отлична. Човек почти би могъл да повярва. Но оттогава, от случая с „Титаник“ са изминали около четиридесет и пет години. Къде се е била дянала през цялото това време ледената планина? Та нали тези грамади се стопяват в южните води.

— И да, и не. Знаете, че се намираме на границата на района, където дрейфуват айсбергите. Понякога плаващи ледове наистина стигат до тридесет и шестия паралел, но това се случва много рядко. Веднъж, когато кръстосвах с „Ери“ по тези води, преживях подобно нещо. Беше след една сурова зима. Някъде към средата на април, ако не се лъжа. Плувахме сякаш в пералня, толкова гъста беше мъглата, човек едва виждаше вдигнатата пред очите му ръка. Не позволих да увеличат скоростта на коритото над пет възела. Това продължи три дни. След това задуха остър северозападен вятър и сложи край на проклетата мръсотия. И знаете ли какво видях? Ледове до хоризонта!

— Ами, през април!

— Да пукна, ако не е така! За двадесет и четири часа преброихме триста и петдесет айсберга, малки и големи. Един от тях стърчеше почти четиристотин стъпки над водната линия. Представете си само подобно нещо! За щастие това са изключения. По-голямата част от айсбергите нахлуват с Лабрадорското течение откъм Дейвисовия проток. На юг от Нюфаундленд се сблъскват с Голфщрома и тогава се решава съдбата им. Те или прекосяват дълбокото течение и се отправят още по на юг, докато се стопят, или — а това може да се случи тъкмо с по-големите айсберги — Голфщромът ги подхваща и повлича със себе си в североизточна посока през целия Атлантически океан. Пред бреговете на Исландия те лесно могат да попаднат в ледените полета на Гренландия.

— С това пътешествието би свършило.

— На първо време, да.

— Тогава по какъв начин мъртвецът е стигнал до тук?

— Такъв айсберг няма закъде да бърза, нали? Остава си там горе сред ледените полета. Десет, тридесет, четиридесет години… а може би още по-дълго. Но бавничко си пробива път напред. Докато заобиколи южния край на Гренландия и отново го пипне Лабрадорското течение. И ето че околосветското пътешествие пак може да започне. Тъкмо такъв скитник беше „номер седемдесет и седем“, няма никакво съмнение! Не забравяйте, че по-рано айсбергите нито се проследяваха, нито се регистрираха и само в краен случай се обезвредяваха чрез взривяване. Това започна едва след като „Титаник“… Е да, останалото знаете.

Капитанът става, докосва шапката си за поздрав и с тежки стъпки се отправя нагоре към палубата. Докато гледа морето, където зад вълните като сигнални огньове проблясват останките от белия колос, мислите му се реят из далечното минало.

Той още веднъж пристъпва към тайнствения леден блок, повдига единия край на платнището и се взира в лицето на мъртвеца. 1912 година! Тогава и той беше хлапак като този Пат. За него океанът беше станал вече дом.

1912 година… Корабът „Титаник“… Онази нощ…

Ако този тук би могъл да проговори! Лежи като на диван. Като че ли си почива, преди да облече фрака върху украсената с перли риза, за да заведе дамата си на танци. На бал сред океана… През онази априлска нощ преди четиридесет и пет години.

Какво се беше случило тогава?