Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (22) (Гибелта на „Титаник“)

Аз ли съм капитанът, или вие?

Пътниците не се съмняваха ни най-малко в изхода на състезанието; корабът „Титаник“ трябваше да изтръгне победата. Оставаше само с блестящ последен спринт да се увеличи крайният резултат.

Всички бяха горди, че присъствуват на това състезание, което се наблюдаваше от целия свят. Където и да се появяваха Смит и Исми, те приемаха поздравленията за смайващото постижение на кораба. Дамите особено се стараеха да използуват всяка възможност, за да чуят по някой комплимент от устата на генералния директор, който беше голям почитател на жените.

Исми беше доволен. Всичко вървеше като по мед и масло. Докладите на борсовите агенти, които ежедневно получаваше от Лондон и Ню Йорк, показваха непрестанно покачване на акциите на компанията Уайт Стар. Струваше му се, че чува възбудените гласове на борсовите агенти, виковете, които в надпревара съобщаваха новите покупки на акции — това беше приятна музика за ушите му.

Дано времето не обърка сметките на компанията! По този въпрос капитанът още от вчера се изказваше твърде въздържано. Към всичко това се прибави предположението на Конър, че през нощта корабът се е движил с намалена скорост. А като връх на всичко капитанът не съобщи местонахождението на кораба. Дали отделните факти бяха свързани помежду си, дали ръководството на кораба криеше нещо?

Исми нареди да извикат капитана.

Измина доста време, докато Смит почука на вратата.

— Извинете, сър Брус, но имах работа на мостика.

Генералният директор стоеше със скръстени на гърдите ръце пред капитана. Изпълнен с нетърпение, той се повдигаше на пръсти.

— От вчера извънредно много пестите времето си, капитане.

Смит учудено погледна Исми и след това повдигна рамене.

— Като капитан на такъв кораб, а най-вече при такова пътуване, човек има достатъчно грижи.

— Грижи ли, хм… Какво става с времето?

— Според съобщенията, които получихме преди един час, може да се очаква по-нататъшно изясняване.

— Как мина нощта? Бяхте ли принудени заради мъглата да намалите скоростта?

Смит не можа да избегне този пряк въпрос.

— Да! — каза той с дрезгав глас.

Исми пребледня.

— Значи е вярно! — Внезапно той започна да крещи: — А на мен не казахте нито дума за това?!

— Сър, — не счетох за нужно да ви обезпокоявам.

— Не счетохте за нужно? И какъв е резултатът? Нашият рекорд отива по дяволите!

— Отново ще наберем преднина.

— С каква скорост се движим?

— В момента с двадесет и два възела.

— А защо не с пълна пара, капитане? — гласът на Исми прозвуча пискливо. — Вие просто нямате достатъчно дух за подобно начинание!

Зениците на Смит се разшириха.

— За моите качества може да мислите каквото си искате, сър Брус! Но докато аз командувам на мостика, екипажът ще управлява кораба съгласно моите заповеди! А може би ще бъде интересно за вас да чуете последните съобщения: Голям брой айсберги пред Нюфаундленд, посока на движение — юг.

— Още един повод да използуваме пълния капацитет на машините, за да минем навреме пред тях!

Смит го изгледа подигравателно.

— Така ли мислите? — сега всичко му беше безразлично. Няма да позволи на никого да накърнява моряшката му чест.

Самоувереността на Исми се изпари.

— Е добре, това не е моя работа… И не желая да ви се бъркам. Вие носите отговорност за нарежданията си.

— От няколко десетилетия ми е известно това, сър — отговори остро Смит.

— Вижте какво, Смит! — гласът на Исми стана доброжелателен. — Вярвам ви, че не е никак лесно да се изпълни поставената от параходството задача. Но при сегашното положение вие трябва да координирате някои неща. На първо място, вашият дълг да намирате правилни решения като капитан на кораб. Напълно съм съгласен с това. На второ място, личната ви заинтересованост от сполучливото завършване на пътешествието. Трето, и не на последно място, на поверения ви пост вие защищавате честта на Великобритания! И аз мисля, че нито едно от изброените неща не може или не трябва да изключи някое от останалите.

Свил устни, Смит се взираше в пода. Той не знаеше какво да отговори. Мозъкът му работеше като машина на свободен ход; той регистрираше само това, което виждаха очите му — мъжки крака в лачени обувки, а под халата се подаваха панталоните на фрака, с който Исми щеше да се появи на предстоящия бал.

Генералният директор се приближи и постави ръка върху рамото на Смит.

— Смит, вие направихте прекрасна кариера като капитан на компанията Уайт Стар. Увенчайте успехите си с победата на „Титаник“. Това ще бъде ваша победа.

Когато се отправи към мостика, Смит се чувствуваше като пребит. Той мислеше за семейството си. Изпълни го носталгия по дома му в Хемпшир. Навярно игликите и нарцисите са цъфнали вече. Сега човек би трябвало да прекопае лехите, а след това… Внезапен смут изпълни душата му. Дали наистина беше остарял за мореплаване? Наистина ли вече му липсваше необходимото въодушевление, за да се справи с поставената му сега задача? Не, той не ще се завърне победен в Англия!

Смит се изправи и с твърди стъпки закрачи по мостика.

— Има ли нещо ново? — попита той дежурния.

— Сравнително добра видимост, сър. Температурата на въздуха рязко спада.

— С пълна пара напред!

— С пълна пара напред! — повтори заповедта офицерът и завъртя лоста на машинния телеграф.

— По време на следващата смяна да се удвоят всички постове — изръмжа Смит. Тази заповед прозвуча като оправдание. — Аз отивам в каютата си. След двадесет и един часа ще ме намерите в тържествената зала.

— Тъй вярно, сър.

Смит си тръгна. Той мина през палубата за лодките. Пред помещението за офицерите се спря. Чуваха се възбудени гласове.

Смит влезе. На масите седяха десетина офицери, между които инженер Бел, ковчежникът Модли, Мърдок и Лайтоулдър. Лицата им бяха възбудени. Когато се появи капитанът, всички млъкнаха.

— Не се смущавайте, господа — каза Смит. — Вие току-що имахте спор. Бихте ли ми казали за какво ставаше дума?

— Говорехме за по-нататъшните ни шансове в това пътуване — каза Мърдок.

— Тъй оживено? — погледът на Смит се плъзна по лицата на присъствуващите. — Районът на мъглите е, слава богу, зад нас. Корабът отново се движи с пълна пара.

— Охо! — възклицанието се изтръгна от устата на по-младите офицери.

Но Бел гледаше намръщено пред себе си. Лайтоулдър каза:

— Остава леденото поле пред Нюфаундленд! Нищо не знаем за размерите му.

— Не бих желал сега да съм капитан на кораба — призна Модли.

— И никой не очаква това от вас — подхвърли подигравателно Мърдок. — Вие само се погрижете и за в бъдеще да има прилично ядене на борда. За рекорда ще се погрижим сами. Дори ако…

— Защо ли говорим още за този рекорд? — се провикна раздразнено Бел. — Та той отдавна е отишъл по дяволите. Защо е необходимо да претоварваме машините, когато се очаква плаващ лед?

Смит възмутено разтърси глава.

— Но моля ви се! Всичко, което беше необходимо за сигурността на кораба, е направено. Не виждам причини за допълнителни мерки.

Кратко почукване прикова вниманието на офицерите. На прага се появи млад висок мъж: Филипс, главният радист на кораба „Титаник“. Той предаде на капитана току-що получени съобщения.

Смит прегледа листовете и ги подаде на Мърдок, който безучастно се запозна със съдържанието им.

Всички мълчаха в очакване. Смит дълбоко въздъхна.

— Забелязани са айсберги.

— Казах ли ви?! Трябва да намалим скоростта! Друго не ни остава — извика Бел.

Смит го погледна сериозно и каза:

— Вие ли сте капитан на този кораб, Бел, или аз?

— Извинете — изръмжа инженерът, — но все пак нещо трябва да се направи!

Очите на капитана засвяткаха.

— Ще направим необходимото… Най-правилното и то навреме. Бъдете уверен в това! — Смит кимна с глава на останалите и напусна помещението.

— Не биваше да предизвиквате капитана, Бел — каза с укор Модли.

Инженерът възбудено се разхождаше напред-назад.

— Ах, оставете ме на мира! Капитанът се люлее като тръстика при вятър! Когато имаше мъгла, заповяда половин скорост, а сега с пълна пара навлизаме в леденото поле.

— Засега не виждаме никакъв лед — отвърна Мърдок гневно.

— А понижението на температурата?

— Няколко пъти вече съм пътувал с капитан Смит и трябва да кажа, че имам отлични впечатления от него — каза Лайтоулдър. — Но този път той като че ли не е същият.

Бел се спря пред Лайтоулдър. Лицето му беше почервеняло, на слепоочията му вените застрашително набъбнаха.

— Точно така, Лайтоулдър! А защо ли? Защото нашият достопочтен генерален директор му е проглушил ушите с този рекорд. На всяка цена рекорд! Дори ако трябва да се пожертвуват няколко хиляди човешки живота и този скъп кораб, това е положението.

— Е, прекалявате! — не се съгласяваше Мърдок. Той се беше отпуснал в едно кресло и разглеждаше ноктите си. — Бъдете благодарен, че не ви чу старият. И въобще не мога разбера какво става с вас? По етера се носят предупреждения, че са забелязани айсберги, и ето че на борда настава смут като на някой учебен кораб.

Модли постави пред Бел чаша коняк, но „Господарят на подземния свят“ не обърна внимание на този жест.

— Може би генералният директор е взел ума и на вас, Мърдок? — извика Бел побеснял.

Първият офицер се усмихна самоуверено.

— Всичко е ясно! Просто е погъделичкал честолюбието на всички ви! — продължаваше Бел. — И с мен опита същото, но сбърка адреса. Никой не би могъл с обещания да ме подведе да върша неща, за които някога ще съжалявам. Мен не, джентълмени! Ако бях капитан на „Титаник“, бих затворил всеки, който би се опитал да ме подведе към нарушаване на обязаностите ми. Да, всеки, без изключение!

Офицерите започнаха да изпитват неудобство и скришно разменяха погледи. Те изчезнаха един след друг, като се оправдаваха със служебни задължения. Скоро в помещението останаха само Бел, Мърдок и Лайтоулдър.

Мърдок безучастно отбеляза прибързаното бягство на колегите си. Той се протегна и съсредоточи погледа си в тавана.

— Доколкото ми е известно, сър Брус никога не се е опитвал да се намесва в работата на корабното ръководство. На борда той е пътник, както всички останали.

Бел иронично се усмихна.

— Освен това, драги Мърдок, той е ваш шеф и ще постъпи с вас, както му е угодно. Почакайте, докато хвърлим котва в пристанището. Той може да ви повиши в чин капитан или да ви прати по дяволите.

— Бел, по безобразен начин казвате истината. Какво щастие, че не сте капитан на „Титаник“. Вие бихте били в състояние да насочите сега кораба обратно за Саутхемптън само за да ядосате Исми.

— Глупости!

— Мислех си вече, че малкото студена мъгла е разстроила нервите ви.

Бел изруга, грабна шапката си и напусна помещението. Той тръшна с всички сили вратата след себе си.

Мърдок се прозина. Малко по-късно той каза:

— Ако и ние двамата сега също започнем да се караме, то нашият клуб скоро окончателно ще се разтури.

Лайтоулдър стоеше до прозореца. Той замислено гледаше към спасителните лодки, чиито очертания се губеха в падналия мрак.

— Колко души побират лодките ни?

— В най-добрия случай — хиляда.

— Остават най-малко хиляда и триста.

— За тях има достатъчно спасителни пояси.

— Изглежда, че никой не се е съобразявал с предписанията.

— Това са само формалности. Що за мисли от ваша страна!

— Просто се сетих за тези неща — Лайтоулдър проследи с поглед ивицата мъгла, която се стелеше над спасителните лодки.

— Мислите ви винаги се насочват в обратна посока, Лайтоулдър.

— Понякога това може да бъде твърде полезно, Мърдок.

— За мен би представлявало неудобство.

Откъм един от салоните долитаха звънливите акорди на пиано.

— Онези там, долу, също ненапразно си блъскат главите. — Мърдок махна презрително с ръка. — Те танцуват, флиртуват, наливат се и тъпчат търбусите си с лакомствата, които им поднася ненадминатият Уйлтън. И ето че внезапно настъпва краят на всичко.

— Какъв край?

— Странни въпроси задавате, Лайтоулдър. Краят на пътуването, разбира се. Тържествено посрещане в Ню-Йорк, официални речи, представители на пресата, интервюта, ръкостискания. Пасажерите си тръгват, а за нас остава работата. Нали трябва да се стегне корабът за следващия рейс!

— Нашият „Титаник“ в пристанището на Ню-Йорк? Покрит със знамена в чест на победата?… Не мога да си го представя!

— Това пък какво ще рече?

— Ето че сега вие задавате странни въпроси. Забравихте ли, че рекордът отдавна е отишъл по дяволите? Тържествено посрещане няма да има.

— Утре заран всичко ще изглежда по друг начин.

— Не знаех, че междувременно и вие сте преминали към лагера на оптимистите, Мърдок.

И докато в балната зала музикантите настройваха инструментите си, докато стюардите под умелото ръководство на Уйлтън довършваха подреждането на покритите с цветя маси, докато в луксозните каюти дамите за последен път докосваха с пухчето за пудра лицата си, а мъжете закопчаваха снежнобелите си жилетки, докато в междинната палуба вече празнуваха, обзети от безгрижно веселие, огънят под парните котли гореше с буйни пламъци, буталата на гърмящите машини проблясваха при светлината на силните лампи.

Сред пръските на разцепените водни маси корабът „Титаник“ се втурваше в непрогледния мрак.