Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (12) (Гибелта на „Титаник“)

Бар „Атлантик“

— Донесете ни още една бутилка „Кларет“ — извика Боксхол на стюарда.

— Недейте! — Лайтоулдър се възпротиви с отчаян жест. — След два часа трябва да ида на мостика.

— Протестът ви, Лайтоулдър, е безполезен. Вие с чест загубихте облога и платихте. Втората бутилка е за моя сметка. Тези няколко чашки червено вино няма да съборят юначага като вас.

Двамата седяха в трапезарията за офицери, която по това време не се посещаваше почти от никого. Офицерите, които не бяха служебно заети или не почиваха в каютите си, предпочитаха да се шляят из салоните на първа класа, отколкото да седят тук.

Лайтоулдър протегна дългите си крака и пъхна ръце в джобовете.

— Всъщност исках още веднъж да сляза долу.

— За това имате достатъчно време. Но… — Боксхол изкриви лицето си, като че ли беше захапал памук. — Не може да се твърди, че това представлява особено удоволствие.

Лайтоулдър поглади несъществуващата си брадичка и каза с престорено сериозен глас:

— Никога не забравяйте нашите пътници. Това също влиза в задълженията ви!

— Също като Смит, неговият маниер, жестовете му! — Боксхол се заливаше от смях. — Днес пих чая си в салона на палубата. Казвам ви, че това е по-лошо, отколкото да си дежурен по кораб и да обикаляш помещенията в свински тръс! Тези хорица разсипват човек с въпросите си, а винаги трябва да разполагате с някакъв отговор, независимо от това какво питат.

— Точно така постъпвам и аз. Вчера една млада дама ме измъчи с най-невъзможни въпроси. Но когато ме запита защо кърмата се намира отзад и дали това понятие има нещо общо с кърменето на бебетата, не се стърпях и отговорих, че ще й обясня всичко, когато самата тя се окаже способна за изпълнението на тази благородна функция.

— Да пием за този отговор. Наздраве, Лайтоулдър! Имате ли желание да рискувате нов облог? Виното наистина не е лошо.

— Боксхол, я не започвайте пак!

— Спортният ви дух е дяволски недоразвит.

— Тук не става дума за спорт, а за мореплаване!

— Не е нужно едното да изключва другото.

— Пощадете ме с вашите извъртания.

— Лайтоулдър, вчера следобед ми се изсмяхте, когато ви казах, че до четири часа ще минем край Бишъп Рок. Кой загуби облога? Вие!

— По дяволите, за да наваксаме закъснението, ние цяла нощ пътувахме с превишено налягане в котлите. Двадесет и шест морски мили в час, т.е. със стрелка над червената ограничителна черта!

— Вие навярно сам не си вярвате! — Боксхол възбудено изпи чашата си на един дъх. — Това е невъзможно…

— Тази сутрин Смит имаше разговор с Мърдок по този въпрос. Бяха в кърмовата кабина. Случайно минах оттам. Изглежда, че инженер Бел е вдигнал скандал.

— Той очевидно не е имал представа за това. Кой знае доколко е вярно! Във всеки случай ние спечелихме три часа преднина. Ще успеем, Лайтоулдър, ще успеем! Нов рекорд за Англия! Ако в понеделник привечер не видим светлините на фара при Амброуз, аз ви дължа десет бутилки шампанско!

— Какво са за вас десет бутилки? Та нали сър Брус Исми плаща за всеки час преднина високи премии. — Лайтоулдър ядосано махна с ръка. — Да живее Британското корабоплаване!

 

 

В бар „Атлантик“ беше претъпкано. Тук се срещаха най-издръжливите от първа класа. Техните гуляи продължаваха до ранните утринни часове.

Усмихвайки се дяволито, Майк Саливън беше разрешил на дъщеря си да посети бара в компанията на Хаксли, макар това да противоречеше на моралните норми. Но в края на краищата един лорд Хаксли не беше който и да е, а освен това имаха тържественото му обещание, че в прилично време той ще върне дъщеричката на родителите й.

Марджъри не прости на Хаксли нито един танц.

— Едуард, нали е прекрасно да се носиш тъй над океана?

— Наистина прекрасно. Но само при вълнение до пет бала.

— Вие сте като татко! Винаги крайно реалистичен. Той например никога не казва „светът е красив“, без да прибави въпроса: „А колко струва той?“ Аз не одобрявам това.

— Марджъри, всичко на този свят има своята цена.

— Важното е да си в състояние да я платиш.

— Човек трябва да плаща дори за мечтите си.

— Охо, колко меланхолично! Мисля, че ви трябва още една чаша.

— Да не би да искате да ме напиете, прекрасна Хебея? — започна да се шегува той.

— Не, мисля, че наистина е достатъчно и за двама ни. Милорд, вие навярно мислите, че вече съм леко замаяна?

— Как бих могъл да си позволя подобно нещо, милейди! Но въпреки това утре трябва да сме във форма. В противен случай нашата игра на тенис ще се превърне в индиански танц.

— Че какво знаете вие за индианците. Нищо. Да ви демонстрирам ли истински боен танц?

— Опазил ви бог, Марджъри. Ще започнат да ви сочат с пръст, а вашият татко ще ме извика на дуел. По-добре да си вървим!

— Но този валс още, моля ви се!

На входа се появи синьора Пасера, придружена от елегантен мъж, безспорно идващ от южните страни. Това беше Ричи, нейният импресарио.

— Усмихни се! — пошепна й той.

— Уморена съм, а и този шум…

— Сакраменто! Не сме за удоволствие тук. Моля те, усмихни се най-сетне!

Тя се усмихна.

Сега забелязаха артистката. За секунда глъчката замря, а след това екнаха бурни ръкопляскания. Оркестърът прояви находчивост, стана на крака и изсвири туш. Тълпа от господа заобиколи синьора Пасера. Те полагаха неимоверни усилия, за да й целунат ръка.

Ричи се държеше като звероукротител. Здравите му бели зъби проблясваха.

— Синьори! Пощадете нервите на нашата високоуважаема актриса. Моля ви, моля ви! — С тези думи той само преднамерено поощряваше ентусиазма на кавалерите.

Тълпата внимателно вдигна Пасера върху едно от столчетата пред бара. Тя леко повдигна роклята си и кръстоса крака, така че брилянтената гривна на глезена й привлече с блясъка си погледите на ухажорите.

Импресариото одобрително кимна с глава. Той беше доволен.

Един господин с гъста прошарена коса и сребристи мустаци се приближи до него. Той застана пред Ричи самоуверено — висок на ръст, с масивно телосложение. Върху осеяното му с дребни кръвоносна съдове лице блестяха очите му като късчета лед.

Той издърпа Ричи настрана.

— Момент! Нали вие сте импресариото…

— Си, синьоре. Какво обичате?

— Аз съм голям почитател на мис Пасера.

Ричи се ухили.

— Всички тези синьори също.

— Това е без значение. Видях мис Пасера в Англия на сцената и бих искал по-отблизо да се запозная с нея. В състояние ли сте да уредите това?

— Искате да кажете…

— Виждам, че ме разбирате.

— Съжалявам, синьоре, това е невъзможно. Мис Пасера е извънредно заета. Тя репетира ролите си за Америка, а освен това има още редица ангажименти. Виждате сам!

Господинът изсумтя и поглади косата си. Очите му стрелнаха жената.

— Трябва да уредите това! Казвам се Руфус Гарднър, разбрахте ли?

Ричи правеше усилия да се измъкне и трескаво търсеше думи, защото едно му стана ясно: тук той стоеше на опасно хлъзгав терен и дяволът не би могъл да се оправи с всички тия мистъри, мосюта и минхери! Ако реши да отстъпи на един то…

Гарднър беше извадил бележник. Той бързо написа нещо, откъсна листа и го подаде на импресариото.

— Моето име и номера на каютата. Обадете ми се! — След тези думи той се обърна и си тръгна. Гарднър никога не се пазареше.

Няколко минути преди единадесет часа в бара се появи Кежбърн. Хаксли чу зад себе си гласове.

— Кой е онзи там до тезгяха, с голата глава?

— Бижутер от Лондон, пътува със секретарката си. Навярно иска, преди да си легне, да изпие още една чашка, подадена от нежна ръчица.

— Изглежда, че е от онези дребни мераклии.

— Хората подхвърлят, че секретарката била негова заварена сестра. Тя почти никога не напуска каютата си, понякога не идва и на храна.

— Някоя откачена стара мома?

— Ами! Млада жена, прекрасна като картина.

— Интересна работа. Нека се опитаме да спасим красавицата.

— Съгласен!

Кръвта нахлу в главата на Хаксли. Той едва се сдържа да не изтича след жадните за преживявания младежи. По този повод си спомни, че трябваше да се срещне с Бети на горната палуба. Но часът на тяхната среща отдавна беше минал. Какво да прави сега? Дали да я потърси в каютата й? В никакъв случай. И без това даваше достатъчно материал на бордовите клюкари, а не искаше връзката му с Бети да стане достояние на останалите. Ето защо й беше определил среща в района на втора класа, където едва ли някой го познаваше. Поне да можеше да се отърве от тази малка американка! Изведнъж му беше станала досадна.

Докато тези мисли минаваха през главата му, той срещна погледа на Кежбърн, който току-що напускаше тезгяха. Там все още седеше Пасера, но вече с не толкова благородна осанка, както в началото. Шампанското беше развихрило темперамента й. Под одобрителните ръкопляскания на мъжете, които седяха около нея, тя размахваше пълни чаши шампанско и със замах изливаше искрящото питие в жадно отворените устни на своите обожатели.

На вратата Кежбърн още веднъж се обърна и след това изчезна.

— Едуард, какво сте се намръщили? Да не са ви потънали гемиите? — попита Марджъри — Да вървим, не ми харесва вече тук. А освен това съм уморена.

Той обгърна раменете й с коженото наметало и я изведе навън.

Свежият въздух отново я съживи. Тя се смееше непрекъснато под въздействието на живителното вино и напразно се стараеше да прогони от пламналото си лице една немирна къдрица.

— Беше хубава вечер, Едуард, нали?

Той почти не я слушаше. Неговите мисли бяха при Бети. Изпълваше го силен копнеж по нея. Само да не беше този Кежбърн. Дали неговото появяване в бара беше случайност или…

— Едуард, вие не отронвате дори и думица!

— Да, наистина. Имате пълно право.

Марджъри се спря.

— За какво мислите сега?

— Аз ли? Само за вас, само за вас, Марджъри. — Той се засмя разсеяно.

— Мошенико! Тази Пасера и вас ли омагьоса?

— Нямам такова чувство.

— Не мога да понасям тази персона. Ако и в Ню Йорк се държи по същия начин, ще се види в чудо. Ние в Щатите сме големи моралисти. — Тя започна да се смее. — Между другото — бих искала да се кача още веднъж на най-горната палуба.

— От морални съображения ли?

— Тук на борда те не важат. Елате, Едуард!

— Изключено, Марджъри! Ако утре сутринта не сте се наспала, наистина нищо няма да излезе от нашата игра на тенис. Освен това обещах на татенцето ви…

— О, татенцето ми — той не би имал нищо против… Господи! Какви глупости бръщолевя… утре сутринта ще бъда абсолютно точна.

— Никой не би ви повярвал!

— Честна дума!

— Честна дума, дадена под влиянието на алкохола, не важи.

— Какво, вие наистина ли не ми вярвате?

Той пое дълбоко въздух.

— Само ако ми дадете някакъв залог. Да речем… вашата гривна.

Тя погледна искрящото украшение и силно се засмя.

— Но моля ви се, вземете я! Сега доволен ли сте, неверни Тома? Само мамчето да не узнае, защото много ще ми се кара.

— Бъдете спокойна! Ако утре се явите навреме на корта, тържествено ще ви върна гривната. В противен случай ще я предам на майка ви! А сега лека нощ, Марджъри!

Тя се притисна към него, като подаваше устните си.

— Не тук! — той целуна ръката й и изчезна.