Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (31) (Гибелта на „Титаник“)

Всички пътници на палубата

Беше десет минути преди полунощ. Кежбърн беше казал на Хаксли, че едва след дванадесет часа ще бъде в каютата си. Той не можеше да предвиди, че мисис Хотклиф ще се поддаде толкова бързо и тъй лесно.

Малката отсрочка зарадва Хаксли. Докато, изпълнен с колебание, минаваше край вратата с номер сто и пет, той още веднъж прехвърли през ума си събитията на тържествената вечер. Чувствуваше се несигурен, боеше се, че е допуснал някаква грешка, която би могла да бъде съдбоносна за него. Дали старият Домергу беше забелязал, че той непрекъснато наблюдаваше американката? Би ли могъл Конър да се усъмни в нещо, когато беше в каютата на мисис Хотклиф? А появяването на Модли? Наистина ли беше случайно?

Той тръгна към бар „Атлантик“, за да се увери, че поканата на Модли е била искрена, а не само някакъв предлог.

В бара имаше голям гуляй. Не се танцуваше особено много, но за сметка на това се консумираха огромни количества алкохол. Присъствуващите се забавляваха, позовавайки се на принципа: всеки е свободен да прави това, което му хареса.

Мадам Пасера и почитателите й тъкмо напускаха претъпканото помещение. Следваше ги Ричи, самодоволно ухилен.

Хаксли се огледа. Той не намери нито Кежбърн, нито Модли. На бара срещна Саливън.

— Лорде! — извика американецът. — Защо ни изневерихте?

— Какво ще рече „изневерихте“? — попита Хаксли разсеяно.

— Е, във връзка с Марджъри. Скарахте ли се?

Хаксли трепна.

— Няма подобно нещо. Тя ли ви каза?

— Нито дума. Но аз познавам дъщеря си. Тя е като мен. Не си поплюва. Вие англичаните като че ли не обичате това, нали? Но не се сърдете. — Със смях Саливън удари Хаксли по рамото. — Човек свиква с това, уверявам ви. Хайде да пийнем по чашка за доброто ни приятелство!

— Да сте виждали Модли?

— Преди малко питаше за вас. А след това изчезна безследно.

До Хаксли се беше разположил господин фон Ромбах. Той правеше усилия да забавлява две дами, пред които имаше очевидно повече успех, отколкото пред Бети, макар че езикът му доста се заплиташе, а самият той застрашително се люлееше на столчето.

— Мистър Мо… Модли ли търсите, господине? — попита той, като обърна подпухналото си лице към Хаксли. — Не е вече тук. Капитанът изпрати човек да го извика, жалко! Бива си го този Модли, за… забавен е. Нали, у… уважаеми госпожи? Въобще… всички офицери изчезнаха. Голяма работа! Не ни трябват… да си гледат корабчето.

Хаксли нямаше намерение да се занимава с господин фон Ромбах и затова мълчеше резервирано.

— Уважаеми господине, вероятно мислите, че съм си пийнал? — продължи Ромбах упорито. — Но това не е вярно, драги господине! Ромбах си го бива, да, да. Тренировка, драги, от студентските години! Барманът е негодник. Не може дори да налива чашите както трябва. Я вижте, тази чорба стои накриво. А течностите винаги имат водоравна повърхност. Още като ученик запомних тази истина. Но няма значение. Хайде да изпием наклонената повърхност, уважаеми дами. Наздраве.

— Наистина джентълменът има право — каза Саливън на Хаксли. — Като че ли всички чаши стоят накриво. Ей смешна история. Картините също висят накриво. Можете ли да ми обясните това?

— Ние се намираме на кораб. Подобно нещо не би трябвало да ни учудва особено много.

Тълпа младежи начело с Марджъри нахлу в бара. Когато видя, че Хаксли говори с баща й, тя се спря за миг, но след това пристъпи без ни най-малко да се смущава.

— Хелоу, Едуард!

— Вие едва сте в състояние да си поемете дъх, Марджъри. — Хаксли с хладна учтивост й предложи мястото си.

Саливън разглеждаше дъщеря си, като клатеше глава. Нейната изкусна прическа беше в пълен безпорядък, украсената с перли диадема, изместила се встрани, едва се крепеше на косата й и трепкаше тъжно при всяко движение на главата.

— Ако мамчето те види на какво приличаш, сигурно ще припадне.

— Я остави това, татенце. Знаеш ли колко забавно беше всичко. В малката библиотека всичко е покрито с парченца лед. Не е останал нито един здрав прозорец.

— Сигурно е паднал град.

— От зърна колкото човешки глави ли?

— Заслужава си да се види подобно нещо. — Саливън се плесна по бедрото. — Лорде, ще дойдете ли с мен? Тук и без това е нетърпимо горещо.

Хаксли се отказа от подобно съмнително удоволствие. Беше време да намери Кежбърн. Той напусна бара и тръгна към асансьора.

Пред вратите на асансьорите се бяха струпали пътници, макар че на тях се четяха надписите: „Асансьорите временно няма да работят“. За всички беше непонятен фактът, че въпреки надписите светлите правоъгълни кабини непрекъснато профучаваха край украсените с орнаменти стъкла на вратите. Пътниците звъняха, тропаха по стъклата, но нито един от асансьорите не спря.

— Къде се е чуло и видяло подобно нещо? — се караше един господин. Той страдаше от астма и едва си поемаше дъх. — Не ми разрешават да изкачвам стълби.

Една лейди възмутено повдигна шлейфа на роклята си.

— Те навярно си правят глупави шеги с нас! Разхождат се, а нас просто ни отминават.

— Пажовете може би са забравили вълшебната дума, с която се спират тези чудесии!

Смеейки се, пътниците се отказаха да чакат и тръгнаха към главното стълбище, което беше място за срещи, предпочитано от влюбените двойки. Та кой ли би използвал стълбите на този кораб?

Някои от облечените във фракове младежи седяха на широките, застлани с червени пътеки стъпала в краката на любимите си. Други стояха облегнати на позлатените перила и пиеха с дамите си по чаша шампанско, разменяйки горещи погледи.

Един от стюардите, който бързо схвана прекрасния шанс за голям оборот, тактично се погрижи да не се свърши „материалът“ и винаги да има достатъчно чаши. Тези млади сноби смятаха например, че е извънредно ефектно да хвърлят празните чаши за шампанско през рамо в шахтата на стълбището.

Хаксли избра пътя през големия салон. И тук правеше впечатление, че не беше останал нито един от офицерите. Дори и по-голямата част от стюардите бяха изчезнали.

Внезапно се появи Лайтоулдър. Той си проби път през танцуващите двойки, скочи на подиума, където беше разположен оркестърът, и даде знак на капелмайстора. Музикантите престанаха да свирят. Танцуващите хвърлиха недоволни погледи към оркестъра, разговорите в ложите секнаха. Какво искаше този Лайтоулдър? Той носеше офицерската си шапка, а на кръста му висеше пистолет. Дали ръководството на кораба беше измислило някаква изненада?

Сериозният поглед на Лайтоулдър обгърна замръзналата игра на багри, която се простираше в краката му. Помръднеше ли някой ръка или рамо, проблясваха разноцветни искри. Той вдигна ръка.

— Лейди и джентълмени! По нареждане на капитана ви моля веднага да се отправите със запасни спасителни ризи на палубата с лодките. Моля ви, запазете спокойствие и изпълнявайте нарежданията на корабния персонал. Ръководството провежда учебна тревога.

Преди пътниците да се съвземат от изненадата, Лайтоулдър беше изчезнал. Присъствуващите бавно започнаха да се разотиват. Отделни двойки останаха, надявайки се, че оркестърът отново ще засвири. Навсякъде се тълпяха групички, които оживено коментираха новината.

— Това шега ли беше?

— Считам, че е твърде безвкусна.

— Да излезем на студа с тези дрехи? Никой няма право да иска подобно нещо от нас. А спасителна риза въобще няма да сложа, нямам намерение да стана за смях.

— Биха могли през деня да провеждат учебна тревога, щом като е необходимо. Бих казал след обяда. Тогава човек и без това не знае какво да прави.

— Включили са дори и сирената.

— Машините също не работят. Добре скроено!

— Бихте ли могли да си представите, че такъв гигант — висок около петдесет метра и почти триста метра дълъг — може да потъне в океана? Без следа и за вечни времена?

— Какви са тези приказки! Ние се намираме на „Титаник“, най-сигурния кораб на света.

Това беше мнението на всички в салона. Навсякъде прекъсването на тържеството предизвикваше една и съща реакция, независимо дали към гостите биваше отправена поканата „Всички на палубата“, или въоръжените моряци учтиво, но категорично подканяха пътниците да не се спират по коридорите или стълбите.

Сър Брус Исми не успя да намери никой от офицерите. Той дръпна за ръкава един от старшините. Пребледнял като платно, той попита:

— Какво става? Полудели ли сте?

— Нали чухте, сър! Учебна тревога!

Исми нетърпеливо разтърси старшината.

— Аз съм главният директор! Кажете ми истината!

Старшината изгледа нервния господин от главата до петите. Той не познаваше Исми. Какво значи главен директор? На „Титаник“ се разхождаха много такива като него.

— Говорете! — заповяда раздразнено Исми.

— Забранено е, сър.

— Дяволите ще ви вземат, отговорете незабавно!

Морякът ядосано освободи ръката си.

— Щом толкова настоявате: Натъкнахме се на лед!

— И затова веднага дадохте тревога?

— Мисля, че има достатъчен повод за това. Водата се е покачила до машинното отделение. Ако скоро не ни се притекат на помощ, всички ще отидем при рибите!

— Къде е капитанът?

— По-добре не му се явявайте пред очите.

Исми погледна към хората, които все още стояха наоколо, и не знаеха какво да предприемат. Зад гърба си чу гласа на девойка:

— Намирам тази идея за страшно забавна, мамо. Накрая сигурно ще има фойерверк.

Исми блъсна старшината и бързо се отдалечи.

Бъркотията, която настана след оповестяването на тревогата, беше добре дошла за Хаксли. Сега сигурно никой нямаше да се интересува от него и той незабелязано можеше да влезе в каютата на Кежбърн. А сутринта щеше да предаде на Модли накита, за да го заключи в сейфа. На мисис Хотклиф би могъл да каже, че при настаналата бъркотия не му е било възможно да изпълни веднага молбата й. Това оправдание би звучало правдиво.

След тези размишления той отново се почувствува по-добре и ускори крачките си. В този момент срещна Домергу.

— И вие ли се отправяте към палубата, милорде?

— Нямаме друг изход. А вие?

— Ще видя какво прави Бастет.

— Най-късно след половин час цялата бъркотия ще свърши.

Художникът сериозно погледна Хаксли с големите си, тъмни очи.

— Чувате ли корабната сирена?

— Естествено. Ужасен вой.

— Това са знаци от морзовата азбука!

— Нищо не разбирам от тези неща.

— Послушайте: три пъти късо, три пъти дълго, три пъти късо — пауза. И ето пак. SOS — новият вик за помощ!

Хаксли се усмихна.

— И това влиза в упражнението. Капитан Смит не си играе.

— Този сигнал се дава само при най-голяма опасност.

— Навярно грешите, господин Домергу.

— О не! Говорих веднъж с мистър Филипс по този въпрос. Сигналът SOS е въведен едва през тази година, вместо досегашния CQD.

— Да, но… В такава нощ… без буря, без вълнение? — Хаксли се взря в спокойното, сбръчкано лице на художника. Той си спомни за думите на Марджъри в бара. Парчета лед… големи колкото човешки глави… А картините на стената, чашите по масите?

— Побързайте, милорд! — чу той гласа на Домергу. Той звучеше спокойно, като че ли повелята да се бърза не засягаше него, стария човек.

Преди Хаксли да му отговори, група пътници ги раздели. Господата на шега бяха поставили спасителните ризи наопаки и правеха изкълчени плувни движения, придружени от кресливия смях на дамите.

Хаксли проследи с поглед компанията. Дали това беше ужасяващ мъртвешки танц под воя на корабната сирена, който смразяваше кръвта? Три пъти късо, три пъти дълго, три пъти късо — и отново…

— Това не може да бъде, господине! Не, това не може да бъде… — Той млъкна. Домергу беше изчезнал.

Във всички коридори ехтеше оглушителен звън. Навсякъде беше силно осветено. Стюардите тичаха от каюта в каюта.

— Веднага със спасителен пояс на палубата!

Отваряха се врати. От процепите надничаха уплашени лица.

— Що за глупост! Защо пък на палубата?

— Тази нощ въобще не ни оставят на мира.

— Учебна тревога! Моля, побързайте! Всички пътници на палубата!

Господин Бенгстрьом, инженер от Норвегия, излезе по халат в коридора. Той запали цигара и каза на съседа си:

— Твърде правдоподобна е тази учебна тревога. Човек би могъл да повярва, че не е на шега. Вие ще се качите ли?

— Разбира се, веднага след блъсканицата.

— Имате право, всъщност. Човек би трябвало да види подобно нещо. — Господин Бенгстрьом се върна в каютата, за да се облече.

— Какво има, Ерик? — попита жена му със сънен глас.

— Нищо особено. Някаква учебна тревога. Ти си остани в леглото.

В една от каютите стана скандал, който привлече цяла група пътници. Една по-възрастна дама се нахвърли върху някакъв стюард.

— Помощ! Крадци!

— Но моля ви се, мадам! — заекваше стюардът.

— Вие отворихте вратата ми с подправен ключ! — се горещеше тя.

— Аз само изпълнявам предписанията, мадам. Когато се дава тревога, трябва да се отворят всички врати. За съжаление вие не реагирахте на многократните ми почуквания.

Кършейки ръце, тя се обърна към Боксхол, който тъкмо минаваше оттам.

— Искам незабавно да ми дадете друга каюта, където човек може да се чувствува защитен от подобни типове.

— Поставете спасителния си пояс, мадам, и незабавно отивайте на палубата. Стюардът е постъпил напълно коректно.

— Но това е безобразие! Значи вие даже прикривате този човек. Къде е капитанът! Аз веднага искам да…

— Няма никакво време за губене. Първите лодки вече са спуснати във водата. — Боксхол нетърпеливо се огледа и каза на всички, които със смях наблюдаваха сцената: — Това се отнася и за вас. Моля ви, побързайте!

— Вие се държите така, като че ли не е учение, а истина — извикаха някои от тях.

— Приемете, че е истина! — отвърна сериозно Боксхол. След това бързо отмина.

Зад него се чуха ръкопляскания.

— Браво! Не се отклонява от ролята си.

Пътниците се събираха на горната палуба. Те с любопитство наблюдаваха лодките, които се люлееха на стоманените въжета, охранявани от спасителните команди. Няколко лодки вече бяха спуснати във водата. Треперейки от студ, дамите се надвесваха през борда, втренчили поглед в тъмната бездна. Да слязат там долу ли? Никога! Какво си представят тези хора!

Младежите бяха огън и пламък. Такава нощна разходка в океана, каква чудесна идея! При това нищо не се рискува. Океанът е спокоен като селско блато. Какво? Само жените и децата ли? Настроението на младите веднага спадна под нулата. Следващите лодки не можеха да се напълнят.

До перилата беше застанала млада майка с двете си деца. Тя боязливо се взираше в лицето на офицера, който искаше да й помогне:

— Може би ще бъде, по-добре, ако оставим децата тук. Толкова е студено!

— Вземете децата със себе си в лодката, мадам. Там ще бъдат на най-сигурно място — последва утешителният отговор.

Майката все още се колебаеше.

— След като другите не желаят да се качат на лодките, защо трябва именно аз да направя това?

— Всички жени и деца ще трябва да напуснат борда.

Отново спуснаха лодка във водата. Мъжете махаха с ръце и се смееха.

— Приятно прекарване! През това време ще пийнем по чашка за ваше здраве!

Лайтоулдър ужасен наблюдаваше трагикомичното държане на тези хора, които нищо не подозираха.

— Трябваше поне да загатнем за действителното положение — каза той на Смит, който със стиснати зъби наблюдаваше спасителната акция.

— Не, Лайтоулдър, по-добре така, отколкото да им се каже истината. Биха се изпребили за оскъдните места в лодките. Веднъж имах подобно преживяване. Няма нищо по-страшно от хора, обхванати от страх за живота си. И без това твърде скоро ще разберат каква е съдбата на кораба.

Капитанът се запъти към лодките. Миг след това беше заобиколен от тълпа, която го отрупваше с въпроси.

— Капитане, защо не пускат и мъжете ни с нас?

— Защо не проведете учението през деня. Няма да е толкова студено.

— Но корабът е наклонен. Вижда се съвсем ясно. Така ли трябва да бъде?

— Смешна работа! Мъкнем се като в рибарска лодка. И това ми било състезание! Навярно сме избързали и в Ню Йорк не са успели да довършат приготовленията по посрещането ни.

Смит вдигна умолително ръце.

— Моля ви, не ни усложнявайте работата! Не може ли без тези въпроси. Правете това, за което сме ви помолили. Запазете дисциплина. В противен случай господата ще трябва да напуснат палубата, докато спуснем жените във водата.

Острият тон предизвика съпротива.

— Охо! Нас не можете да командувате! Това може да правите с моряците си. И спрете най-сетне тази отвратителна сирена. Този вой ни действува на нервите.

Обзет от ярост и същевременно сломен, капитанът отново се появи на мостика.

— Капитане, още няколко прегради са пробити. В машинното отделение нахлува вода.

— Получиха ли се вече отговори на нашите радиограми?

— Няколко кораба обещаха помощ.

— Обещали! А кога, дявол ги взел, ще пристигнат?

— Страхуват се от леда, преди разсъмване не можем да очакваме никой от тях.

Смит сви юмруци.

— Ускорете спасителната акция. Вземайте по-енергични мерки! Незабавно всички жени да се качат на лодките! Ако не се подчиняват, употребете сила. Всякаква паника да се потушава безмилостно, ако се наложи с оръжие!

Исми бегом изкачваше стълбата към мостика. Идваше с фрак, тъй както беше напуснал салона.

— Смит! Наистина ли се сблъскахме с ледена планина? Какво е състоянието на кораба?

Смит погледна Исми с мрачен поглед.

— По-добре попитайте за пътниците. Стотици от тях останаха долу. Спасените чакат при носа. Трябва първо да евакуираме горните палуби, докато е време.

Исми отстъпи няколко крачки.

— Искате да кажете, че…

— Корабът потъва — отвърна Смит раздразнено. — Ще направим опит да се погрижим за сигурността поне на жените и децата. Дано навреме пристигне помощ.

— Корабът трябва да бъде спасен! На всяка цена! — извика Исми. — Вие ме разорихте, вие сте… — Той поиска да се хвърли върху Смит.

Офицерите застанаха пред капитана си.

Исми срещна заканителните им погледи.

— Къде е Мърдок? — попита той.

— Мърдок се застреля.

По лицето на Исми заиграха нервни тръпки, чертите му станаха сурови. Без да каже нито дума повече той се спусна надолу по стълбите и се смеси с хората, които, облечени в спасителните ризи, приличаха на някакви уродливи същества. Те все още изчакваха, наблюдаваха изплашени или развеселени суетнята около лодките.

Исми размаха ръце и се опита да накара колебаещите се да се качат в лодките. Не може да се каже, че имаше успех, понеже започнаха да му се подиграват.

Настроението се измени, когато по заповед на капитана моряците преминаха към насилствено настаняване на жените и децата. Съпрузите се нахвърлиха възмутени върху моряците. Стигна се до схватки, по време на които мнозина от елегантните господа се запознаха по твърде неприятен начин с юмруците на моряците.

Исми се оттегли от бъркотията. От всички страни към него се насочваха яростни погледи. Пътниците смятаха, че той е наредил насилствените мерки.

Неколцина мъже го притиснаха.

— Това е скандално! Ние на пиратски кораб ли се намираме? Наредете тези грубияни да оставят жените ни на мира!

— Джентълмени! — изписка Исми. — Капитанът е виновен за всичко. Моля ви, повярвайте ми: аз нямам нищо, абсолютно нищо общо с това. Коленопреклонно ви моля, убедете дамите доброволно да се качат на лодките!

Графиня Роутс пристъпи към Исми.

— Какво става всъщност тук, сър Исми? Аз съм силно разтревожена.

— Няма нищо особено, графиньо, наистина. Пътниците не се вразумяват. Дайте им поне вие пример, моля ви от все сърце. Ето, всеки момент ще пуснат онази лодка там. Разрешете да ви помогна.

— Не зная какво да правя… С този вечерен тоалет, а и спасителният пояс ме затруднява.

— Графиньо, моля ви, елате!

Лодката висеше вече над водата. Исми скочи в нея и подаде ръка на графинята.

— Стой! — извика дежурният офицер. — Слезте от лодката, сър!

— Слушайте, уважаеми! — заврещя Исми.

— Зная кого трябва да слушам, сър. Слизайте веднага!

Исми стисна зъби и отстъпи мястото, което беше заел, на една жена.