Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (10) (Гибелта на „Титаник“)

Хрумването на мистър Кежбърн

Едуард Хаксли забеляза Бети по време на утринната разходка по палубата. Тя беше застанала до перилата и гледаше към океана. Уж съвсем случайно, той се приближи до нея.

— Бети! — пошепна той.

Задълбочена в мислите си, тя силно се стресна.

— Еди! Боже мой, как ме уплаши!

— Внимание! Наблюдават ни. Тук навсякъде имам познати. Още снощи исках да те видя. Беше невъзможно да се добера до теб. Ела в каютата ми, скъпа. Палуба А, №40. Сега сигурно няма да срещнеш никого по коридорите.

След като затвори зад нея вратата на луксозната си каюта, той я прегърна и буйно се завъртя с нея из помещението.

— Най-сетне, Бети, най-сетне! Нямаш представа колко много се страхувах през последната нощ, тъй сам в каютата!

— Лъжец! — тя на шега заудря с юмруци по гърдите му. — Веднага ме пусни или ще викам за помощ!

— Както желаеш! — той дръзко я постави върху един малък гардероб.

Тя скочи от него и се хвърли на врата му.

— О, Еди, ако винаги можеше да е така! Но само след няколко дни…

— Не мисли за това, скъпа. Тези дни трябва да бъдат наши. Ти винаги ще идваш при мен или пък ще се срещаме на друго място. Ще бъде както в Лондон. Не, по-хубаво, хиляди пъти по-хубаво! — Той целуваше косата, лицето, ръцете й. — О, Бети!

— Няма да е лесно, Еди — въздъхна тя. — Заради твоите… познати на борда. Също и заради Франк.

— Нали беше съгласен да пътуваме заедно.

— Така е, но все пак…

— Какво прави сега?

— В къпалнята е. Искаш да говориш с него ли?

Хаксли се засмя.

— В момента нямам такова желание. Нека си плува! Можем и без него.

Преди обяда Хаксли още веднъж се разходи по палубата и случайно срещна Кежбърн. Трябваше да размени няколко любезни думи с него и накрая прие поканата му да побъбри с него в каютата, докато сервират обяда.

Хаксли седеше срещу бижутера. Кежбърн беше кръстосал ръце върху коремчето си и дружелюбно разглеждаше младия мъж.

— Това е моето царство на борда — каза Кежбърн. — Твърде приятно и уютно, нали?

За Хаксли помещението беше извънредно комфортно. През широките прозорци на каютата нахлуваше ярката светлина на прекрасния ден. Зад тях се виждаше синьо-зеленото море. Заедно с ритмичното движение на кораба линията на хоризонта се повдигаше, спираше за миг и отново потъваше.

— Отлично сте се настанили, мистър Кежбърн. А Бети? Твърде рядко може да я види човек.

Кежбърн се усмихна.

— Вие забравяте, че ние не пътуваме само за удоволствие. Бети е моя секретарка, а за нея се намира достатъчно работа. Трябва да използваме времето.

— Естествено, вие сте търговец, но на една млада дама би трябвало да се даде възможност да се наслади на живота тук.

— Бети няма особено желание за това. А как се чувствувате вие на този прекрасен кораб?

— Благодаря, не мога да се оплача.

— Много познати ли имате на борда?

— Повече, отколкото трябва!

— Това може да се превърне в мъка. Но смятам, че човек с вашия опит в светските порядки ще се справи с тези неща. Всъщност още от Лондон ли познавате мистър Саливън?

— Не, едва тук се запознах с това семейство. Представи ме графиня Роутс. Защо питате?

Кежбърн се усмихна.

— Вие малко ухажвате мис Марджъри, нали?

— Лъжете се, мистър Кежбърн. Тя ме ухажва, не аз! — Хаксли също трябваше да се усмихне. Малката наистина дръзко се устремяваше към целта си. Тя не даваше и пукната пара за това, дали няма опасност да се компрометира. Това му харесваше. Тя поне не се преструваше. Но откъде знаеше Кежбърн за това? Човек никъде не можеше да го срещне. Дали го следеше?

Кежбърн отгатна мисълта на Хаксли.

— Да, драги мой, на един кораб тайните не остаряват. Между впрочем… мис Марджъри би била подходяща партия за вас, или не?

— Да се оженя за тази… каубойка? За какво ме смятате? — възмути се Хаксли.

— Извинете, забравих, че един лорд Хаксли не може току-така да се ожени за простосмъртна — отвърна саркастично Кежбърн. — И все пак вие с един удар бихте се отървали от дълговете си, а аз бих получил парите си.

Хаксли се почувствува неудобно.

— Бъдете спокоен, ще получите парите си.

Това уверение като че ли не направи никакво впечатление на бижутера и той не се отклони от темата.

— Саливън е известен като цар на памука! Казват, че състоянието му възлиза на най-малко петдесет милиона.

— Възможно е. Един процент от това богатство госпожа съпругата му и нейната дъщеричка носят във вид на бижута.

— Имате право, техните бижута заслужават внимание. Особено гривната на мис Марджъри. Най-чисти брилянти. Специалистът има поглед за такива неща. Трябва да ме представите на американката. Бих желал да видя гривната веднъж по-отблизо. Може би ще ми я продаде.

Хаксли прехапа устни и замълча.

— Разбирам — каза Кежбърн. В очите му се появи твърд блясък. — Нямате желание да досаждате на доларовата принцеса с един бижутер.

— Мистър Кежбърн! Не става и дума за това. Аз трябва да съм ви благодарен и естествено, ще изпълня желанието ви.

— Това е добре. Но все пак смятам, че това не е достатъчно. Склонен ли сте и вие да ми направите услуга?

— По всяко време.

— Добре! — пръстите на Кежбърн се плъзнаха по верижката на часовника. — Хрумна ми нещо: вие ще склоните влюбеното гъсенце да ви предостави за известно време — да речем като залог — гривната си.

— Това е невъзможно!

Кежбърн се наклони напред и натъртено каза:

— Трябва да успеете! Вие нямате представа какво означава за един бижутер да се порадва малко на толкова рядко украшение. Макар и само за няколко часа.

— Мис Марджъри никога не би отстъпила пред подобно желание.

— Вие мен ли ще учите да познавам хората, млади човече! — Кежбърн се изсмя. — Аз се обзалагам на каквото искате, че ще успеете. Пък и няма нищо опасно. За вас ще бъде една шега, за мен едно удоволствие. Е? Триста фунта! Ако спечелите, ще намаля дълга ви с тази сума. — След това добави окуражително: — Изобщо не ми минава мисълта, че бихте могъл да загубите.

Обзалагането беше слабото място на Хаксли. Защо да не използва това малко чудновато хрумване? За него нямаше никакъв риск. Той вече подаваше ръка в знак на съгласие. След това я отдръпна… Ами ако… Една мисъл внезапно го завладя изцяло. Но можеше ли да си позволи дързостта да я изговори пред Кежбърн? Как ли ще реагира той? Хаксли не беше в състояние да промълви и думица.

— Вие се колебаете? — чу той гласа на Кежбърн. — Уверявам ви, че Бети не ще узнае нищо.

Най-сетне Хаксли проговори отново.

— Вие наистина ли се интересувате от тази гривна?

— Но разбира се.

— И вие искате да я получите само за няколко часа?

— Това бяха думите ми.

— Навярно бихте я купили?

— Така е. Но вие защо питате?

— Ами ако наистина ви донеса гривната…

— Тогава ще спечелите и облога. Това е съвсем ясно. Не разбирам въпросите ви.

— Мисълта ми е следната: ако ви донеса гривната… без да ви задължа да ми я върнете… като компенсация на полицата, тогава?…

Кежбърн присви очи.

— Какво искате да кажете? — Той стана и закрачи из каютата. Лекото полюляване и тежкият ход на кораба правеха крачките му малко тромави.

— Може би ще бъда в състояние да посреднича при покупката — каза Хаксли предпазливо.

Сложил ръце в джобовете на сакото си, бижутерът се спря.

— Спестете си тези недомлъвки. Разбрах всичко! Я ми кажете за толкова глупав ли ме смятате?

Когато Хаксли уплашено вдигна очи, срещна един поглед, изпълнен с презрение. А след това чу думи, които го шибаха като камшик.

— Я го виж ти, благородния лорд! Ето го без грим. А какво се крие зад маската? Един мошеник, един обикновен измамник, един крадец. А при това и несръчен.

— Мистър Кежбърн! — Хаксли скочи на крака. — Та влезте ми в положението!

С коравата си ръка Кежбърн го натисна отново в креслото. Тонът му стана бащински.

— На колко години сте?

— На двадесет и седем.

— Нека бог закриля младия ви живот! Вие не владеете нервите си. Но защо? — той хвана Хаксли за рамото. — Не правете глупости! Историята с полицата е работа, която засяга само нас двамата. Аз ви обещах това. Все ще се намери начин да уредим въпроса. Или предпочитате да поднеса тази хартийка на баща ви?

— Моля ви, млъкнете!

— Добре, да забравим оскърбителното ви предложение. Нека се придържаме към условията на безобидния облог, който ви предложих. Докажете ми, че не сте съвсем пропаднал човек. Би ме зарадвало.

Хаксли промърмори през зъби:

— Добре, ще имате това доказателство.

Той се чувствуваше като пребито куче, като човек, прострян от ужасните удари на боксьор. А този Кежбърн се усмихваше тъй благо!

Вън прозвуча удар на гонг.

— Време е за обяд — каза Кежбърн. — В такъв случай опитайте щастието си тази вечер. Но елате в каютата ми само ако ви повикам. Когато е необходимо, ще бъда близо до вас. Би било жалко, ако някой хитрец ни развали работата. А освен това и неприятно — за дамата и за нас.

Когато Хаксли затвори зад себе си боядисаната с бял лак врата, номер сто и пет, и видя пътниците, които, разговаряйки весело, се движеха по коридорите, той отново се почувствува по-добре.