Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Корабът на обречените
Гибелта на „Титаник“ - Оригинално заглавие
- Das Schiff der Verlorenen, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Вилхелм Филипов, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- johnjohn (2022 г.)
Издание:
Автор: Гюнтер Крупкат
Заглавие: Корабът на обречените
Преводач: Вилхелм Филипов
Година на превод: 1970
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Държавно издателство — Варна
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1970
Тип: роман
Националност: немска (не е указано)
Печатница: ДПК „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна
Излязла от печат: 15.V.1970 г.
Редактор: Гергана Калчева
Технически редактор: Константин Пасков
Художник: Иван Кенаров
Коректор: Паунка Камбурова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12587
История
- — Добавяне
Глава десета
SOS „Титаник“
Минаха няколко часа, откакто антените на „Титаник“ излъчваха сигнала SOS в нощта. Филипс и Браид се сменяха на равни интервали. Нито един от двамата не напускаше радиостанцията. Те не знаеха почти нищо за онова, което ставаше вън. От време на време ръководството на кораба им предаваше кратка информация. Това беше всичко, което научаваха.
Телефонът иззвъня отново. Браид записа нещо, след това даде бележката на другаря си.
Филипс я прочете и започна да предава:
SOS… потъваме откъм носа стоп ще се задържим най-много още два часа стоп SOS…
— Само два часа още! — изстена Браид. Той хвана за рамото Филипс, който междувременно беше включил приемателя.
— Какво отговарят?
Филипс поклати глава и се отпусна на стола.
— Все едно и също! Взели курс към нас, но изглежда не бързат особено много. Нито един от капитаните няма намерение напразно да изразходва въглищата си.
— Нима не са разбрали, че с нас е свършено?
— А вие разбирате ли?
— Откровено казано не. Човек не може да си го представи.
— Какво очаквате тогава от другите? — Филипс се усмихна подигравателно. — Бомбастичната реклама за най-бързия, най-сигурния, най-големия и най-модерния кораб в света влиза в действие. Просто смятат, че е невъзможно приказният ни кораб да потъне. Никой не го казва гласно, но всички си мислят едно и също: тези от „Титаник“ са останали без нерви, защото рекордът им пропадна.
— А какво мислите вие, Филипс?
— За мен всичко, което научаваме от мостика, е горчива истина, всичко! — Първият радист посочи към бележката с последното съобщение. — И това за двата часа, Браид. И това!
— Не, не, не! — извика Браид. Той барабанеше с юмруци по масата. — Не мога да повярвам това!
Филипс отмести Браид и започна да върти копчетата на приемателя. Някой викаше „Титаник“ съвсем отблизо.
Корабът Франкфурт вика Титаник… Наистина ли сте в сериозна опасност?
Филипс побесня и превключи.
Колко пъти ще ни питате още? Ние потъваме въпреки преградните стени от стомана, така е! Това не ви ли стига?
Корабът „Франкфурт“ отговори:
Идваме, но преди съмване не можем да бъдем при вас. Трябва да заобиколим ледена бариера
Веднага след това се обади нос Рейс, бреговата станция на Нюфаундленд.
Дръжте се! Направихме всичко, което е по силите ни. Пред Сент Джонс се намира в пълна готовност една спасителна флотилия.
Защо не са тръгнали още, по дяволите?
Не са на ясно още по курса. Ледено поле с ширина най-малко двадесет мили се насочва към вас.
Хиляди благодарности, нос Рейс. Дано на командира на флотилията скоро хрумне някоя гениална идея.
Браид безмълвно беше слушал разговора.
— Нос Рейс? Командир на флотилията? Кажете нещо, Филипс!
— Американците все още се съвещават!
— На какво разстояние сме от Нюфаундленд?
— Триста и двадесет мили. А по средата ледени полета! — Той замислено се загледа пред себе си. — Водата трябва да е ужасно студена.
— Филипс!
— Би трябвало навреме да си осигуриш един от нашите красиви, яркочервени спасителни пояси, момчето ми. Непосредствено до вратата виси една такава играчка.
— Това не може да бъде истина! Аз искам да живея, Филипс. Чувате ли, да живея!
— Съвземете се, радист Браид! Не се намирате на риболовен кутер, а на първенеца на Уайт Стар.
— Да, сър — започна да заеква Браид.
— Хайде, малкият. — Филипс стана и намести Браид на стола си. — Мрачните мисли и крясъците не помагат. Човек трябва да се примири и да изчака. Все някак ще се оправи след това.
Спасителна лодка номер 4 с плясък, стигна до едва развълнуваната водна повърхност. Отвързаха въжетата. Шестима гребци поставиха греблата. Лодката заплува.
Жените и децата се притиснаха едни към други, макар че имаше достатъчно място по пейките. Загърнати в одеяла и палта, те безмълвно и боязливо гледаха към кораба.
Двадесет метра над тях хората шумяха около лодките, които, осветени от ярки прожектори, се люлееха на въжетата. Когато сирената млъкваше, за миг се чуваха отделни гласове. От другите палуби надничаха много пасажери, бяха почти само мъже.
Погледнато отдолу, всичко действуваше повече внушително, отколкото обезпокояващо. Малкият Пиетро Фиорели беше първият, който наруши с безгрижния си детски глас мълчанието в лодката.
— Колко мънички са хората там горе! — извика той и радостно плесна с ръчички.
— Я стой мирен! — му се скара госпожа Фиорели.
— Това вашето момченце ли е? — попита мисис Саливън. Тя погали момченцето по рошавата глава и се почувствува щастлива, че е намерила тема за разговор, която да я отклони от тревожните й мисли.
— Той е най-големият ми, синьора — отговори жената на сладкаря. — Събуден хлапак. Само че е малко устат, знаете ли. Бащичко. Madonna mia, какво ли прави Николо сега!
Марджъри забеляза котката в ръцете на Нини.
— Та това е Бастет!
Тя посегна към животното, за да го погали, но Нини отблъсна ръката й с малкото си рамо, и като обърна недоверчиво очи към непознатата госпожица, отсече:
— Моето котенце!
— Един господин от Франция й даде животното — обясни госпожа Фиорели.
Мисис Саливън изгледа жената отстрани.
— Вие от междинната палуба ли сте?
— Да, синьора. Ние сме изселници. Идваме от Неапол. Мъжът ми имаше малка сладкарница на булевард „Гарибалди“, знаете ли къде е? Имаше добра работа с туристите. След това започна войната с турците. Малко туристи, малко работа. Сладкарницата западна. А сега загубихме всичко на този кораб. Куфари, дрехи… всичко!
— Какво се е случило всъщност?
— Казват, че един котел експлодирал — подхвърли Марджъри.
Госпожа Фиорели кършеше ръце.
— Беше ужасно! Изведнъж отвсякъде вода. Изтичахме към стълбите. Всред паниката загинаха много хора. Виждате ли там младата жена с кърмачето? Тя загуби съпруга си.
— Бог е всесилен! Кой очакваше подобно нещо! Ще ви помогнат. Като стигнем в Ню Йорк, ще се погрижа за това.
Междувременно лодката беше изминала няколкостотин метра.
— Не можем ли да останем близо до кораба? — попитаха боязливо жените.
— Трябва да изпълнявам нарежданията — отговори водачът на лодката, възрастен, намръщен човек. Той беше клекнал при кърмата и здраво стискаше дръжката на кормилото.
Жените се окуражиха и поискаха да научат всевъзможни неща. Но мъжът стана лаконичен. На въпроса, защо не са взели повече пътници в лодката, след като има още достатъчно място, той сопнато отговори:
— Ще се присламчат още достатъчно хора.
Никой не разбра тези думи, а човекът на кърмата продължаваше да мълчи.
Сега лодката плаваше от дясната страна на кораба. Гребците отпуснаха за малко греблата, за да си починат.
Пред тях се издигаше колосът с цялата си величина. Водата наоколо беше гладка почти като огледало. В нея се отразяваха хиляди светлини. Нима в този огромен, плаващ, блестящ дворец можеше да съществува друго освен радост и чувство за сигурност. Дали събитията през последните няколко часа не бяха само кошмарен сън? Няма ли след малко празненството да продължи? Този чуден бал всред океана…
— Корабът потъва! — изписка нечий глас.
Жените се раздвижиха, скочиха на крака.
Прекрасното видение се разпръсна пред ужасените им погледи. Това, което остана, беше ужасяващо реално, кръвта замръзна в жилите им. Блестящите огърлици от светлини се наклониха към водната повърхност. Носът на кораба лежеше по-ниско от кърмата; той се подаваше само няколко метра от водата.
— Майк! — викна мисис Саливън. — Искам да отида на кораба! Върнете ме на кораба!
Марджъри и госпожа Фиорели с мъка я задържаха на пейката.
— Мъжете ни! Пуснете мъжете ни от борда! — крещяха, викаха и се молеха жените.
— Тихо! — изрева водачът на лодката. — Истерична сган! Ще обърнете лодката. Толкова бързо няма да потънат. Продължавайте да гребете!
Клатушкайки се, лодката се насочи в тъмната нощ.
Мисис Саливън се взираше във веслата и шепнеше с пребледнели устни:
— Майк! Майк!
Марджъри държеше ръката й.
— Успокой се, мамче. Всичко ще се оправи. — Същевременно тя уплашено наблюдаваше силуета на кораба. От сигналната мачта полетяха ракети.
Приближи се друга лодка. Още отдалеч пътниците махаха с ръце и викаха.
— Идват ни на помощ! Видяхме светлините на един кораб!
Отчаянието на жените в лодка №4 отстъпи място на радост и надежди. Те се запрегръщаха и започнаха да си бъбрят като стари познати.
— Хей, кормчията! Защо се въртим още тук? Хайде, върнете се!
— Нямам заповед за това — изръмжа мъжът. Такава заповед изобщо не последва. Не дойде и кораб. Айсберги бяха отразили светлината на ракетите.
Мистър Годън, радистът на кораба „Карпатия“, принадлежащ на компанията Кунард, чукаше на вратата на своя капитан. Трябваше да се е случило нещо наистина необикновено, за да се реши на подобна постъпка. Капитан Ростън отдаваше голямо значение на необезпокояваната от нищо и никого нощна почивка. И всеки, от корабния готвач до първия офицер би предпочел да скочи в океана, отколкото да смущава съня на капитана си. Радистът пое риска върху себе си. Той беше старателен човек и се надяваше на похвала.
Ростън се появи на вратата на каютата си, наметнат с халат и по пантофи. Със застрашително ръмжене той търкаше очите си.
— Какво има, Годън?
— SOS от „Титаник“, сър!
Ростън изгледа радиста от главата до петите.
— Или сте пиян, или сте побъркан. Явете се при дежурния. Ще си поговорим утре!
— Извинете, сър. — Радистът подаде на капитана бележка. — Моля ви, прочетете това, сър. Прочетете го!
Упоритостта на радиста смая Ростън. Той пое колебливо бележката и хвърли поглед върху написаните редове. Лицето му се опъна, навярно той едва сега се събуждаше окончателно. Още веднъж изгледа радиста. Той не обичаше този делови човек, който му беше натрапен от параходството като служител на дружеството „Маркони“.
— Наистина ли нямате грешка? — попита той нелюбезно — SOS от новия кораб на компанията Уайт Стар?
— Не може да има никаква грешка, сър. От „Титаник“ предават непрекъснато SOS. Понякога има силни смущения, иначе още по-рано бих…
Ростън не го слушаше вече. Той избута радиста и както беше по халат и пантофи, се спусна към мостика.
— От „Титаник“ предават SOS — извика той на дежурния и изчезна в помещението с картите.
— От „Титаник“ ли… — Офицерът остана с отворена уста. Той чу как Ростън прехвърляше картите.
След миг капитанът отново се появи. Очите му горяха, приличаше на човек, който има намерение да глътне всички присъствуващи.
— Промяна на курса! Северозапад посока запад! С пълна пара напред!
— Северозапад посока запад — повтори рулевият. Кърмата се завъртя с пълна сила. Курсът беше почти противоположен.
— Насочваме се право срещу леденото поле, капитане — напомни дежурният.
— Ще го вземат дяволите! — ругаеше Ростън. — Трябва да пробием, няма и седемдесет мили. Дайте тревога за всички! Огнярите до един при котлите!
Корабът „Карпатия“ — до преди малко на път за Гибралтар — не беше плаващ приказен замък с милионери на борда, лордове, лейди и бомбастични тържества. След полунощ тук всеки, който не беше на вахта, лежеше в каютата си. Но сега всичко това свърши.
Разнесоха се команди, камбанен звън, писък на свирки прорязваше нощта. Моряци, стюарди, машинисти, готвачи и офицери тичаха по коридорите, закопчавайки куртките си.
Отваряха се врати на каюти. Пътниците надничаха със сънни очи. Старият кораб скърцаше по всички шевове, машините работеха с пълни обороти. Въпросите се задаваха от врата на врата, но никой не можеше да каже на какво се дължи адският шум.
Радистът Годън отново седеше пред апаратите си. Пращенето в слушалките все още се чуваше и като че ли беше станало по-силно. Но ето че отделни думи станаха разбираеми:
„Титаник“… Най-много още два часа…
Ръката му включи ръчката на предавателя:
Карпатия вика Титаник… Идваме колкото се може по-бързо стоп Дистанция седемдесет мили…
Той няколко пъти повтори думите. След това чу потвърждението:
Чухме ви… Побързайте!
Годън се усмихна доволно и запали цигара. Безспорно ще му изкажат благодарност от страна на параходството, а също и от централата на дружеството „Маркони“ в Лондон. Нека Ростън ръмжи колкото си иска.