Гюнтер Крупкат
Корабът на обречените (32) (Гибелта на „Титаник“)

Повече няма нищо за губене

Пътниците от междинната палуба седяха на предната палуба, свити между парчета лед и корабни части. Оскъдните лъчи на ветроупорните фенери осветяваха лицата им, по които се четеше страх и ужас. По-голямата част от тях бяха изпаднали в тъпо отчаяние. Тракайки със зъби, те втренчено гледаха пред себе си. Наистина не знаеха нищо за съдбата на онези, които бяха останали долу, но смътно съзнаваха, че не притежават нищо друго освен живота си. Въпрос беше дали ще успеят да запазят и него.

Смазани от скръб силуети се мъкнеха между отделните групи. С треперещи устни те шепнеха имена, надявайки се, че от някой ъгъл ще дойде очакваният отговор, радостен вик на щастлива среща сред стенанията на ранените, плача на децата и воя на сирената, който прорязваше мразовитата, влажна нощ.

Барка беше приклекнал до куп стоманени въжета. Той бързо всмукваше дима от последната цигара, която намери в един от джобовете си, случайно останал сух. Подпрял лакти на коленете си, отпуснал глава, той се взираше пред себе си.

До него седеше Оресте. Гъркът трепереше от студ. Беше дал дрехата си на Марина, която се грижеше за старите хора и ранените. Тя вършеше това с присъщата си самоувереност, сякаш незасегната от жестоката участ, която беше сполетяла и нея, както и останалите.

От един ъгъл се отдели сянка и олюлявайки се тръгна към Барка. Беше Фиорели. Той непрекъснато ръкомахаше, като че ли искаше да каже нещо, но не намираше думи.

Барка погледна към него.

— Нима ще се оплачеш от нещо? Поогледай се и виж какво нещастие е постигнало някои от нас.

— Всичко е загубено — каза отчаяно неаполитанецът. — Как ще започна в Америка?

— Сладкарино, никой от нас не притежава вече нищо повече от дрехите си. На теб ти останаха поне Гита и децата.

— Как мислиш, ще ни дадат ли обезщетение?

— Престани най-сетне! — скара му се Оресте. — Радвай се, ако отървем кожите си.

Барка запрати угарката си на пода.

— По дяволите с това бездействие!

Той се надигна и тръгна към един от моряците, които пазеха вратите към палубите.

Морякът посегна към револвера си, когато Барка се спря пред него.

— Я остави пищова — изръмжа презрително Барка. — Докога ще си губим времето тук?

— Откъде да знам, защо питаш мен? — морякът крадешком погледна към старшината.

— Какво става тук? — старшината се приближи.

— Искаме най-сетне да ни кажат какво се е случило.

— Някаква авария, навярно от леда. Повече не мога да ви кажа.

— Защо не се появява нито един от офицерите? Нямаме никакво намерение да прекарваме нощта на открито и с мокри дрехи.

— Бяха раздадени одеяла и фенери. Ще изпратят може би и нещо топло за пиене. И ние също сме мокри до кости.

— Заради нас няма защо да висите тук.

— Заповядано ни е. Идете пак по местата си!

— Трябва да ида до клозета.

— Не се докосвай до вратата!

— Да не искаш да пикая през борда?

— Все ми е едно. Но никой няма да мине през вратите.

— Ние не сме добичета, а пасажери!

— Получил съм заповед…

— На твоите заповеди плюя, ясно ли ти е?!

Диалогът ставаше все по-възбуден. Неколцина мъже наостриха уши. Със свити в джобовете юмруци те се приближаваха.

— Още една крачка и ще стрелям! — старшината бързо извади револвера си от кобура.

Отговориха му с подигравателен смях. Но внезапно смехът секна. Под дебелите дъски на палубата се чу грохот, който наподобяваше избухване на вулкан. До ушите на всички ясно долиташе трясъкът на пукащи се стени, а след това бученето на нахлуващата вода. Подът се тресеше и чувствително се наклони.

Изплашените хора скочиха на крака.

— Корабът потъва! Веднага ни пуснете при лодките!

Гласът на старшината заглуши виковете.

— Назад! На три крачки разстояние от вратите! — Той вдигна оръжието си.

— Само посмей да стреляш! — извикаха мъжете. — Ще те разкъсаме на парчета.

Положението ставаше опасно и за двете страни. Моряците се погледнаха. Те бяха недодялани, но добродушни мъжаги, винаги готови да рискуват някой зъб при сбиване, но нямаха никакво желание да вдигнат оръжие срещу беззащитни хора. Проклятие, как си представяха това тези от мостика.

Един от тях запрати оръжието си в краката на старшината.

— Омръзна ми! Всички ще се издавим.

— Това е бунт! — изрева старшината.

Барка дръпна ръката на старшината, с която държеше револвера.

— Казвам ти за последен път: освободи вратата!

— Браво, Вит! Дай му да разбере! — Зад Барка стоеше цял отряд мъже, решени на всичко.

Вратата широко се разтвори. Идваше Лайтоулдър. Моряците облекчено въздъхнаха. Те знаеха, че той се радва на голяма почит всред изселниците. И ако въобще някой беше в състояние да измъкне колата от калта, то това беше само Лайтоулдър.

В първия миг наистина настана известно успокоение, но само за секунди. Хората бяха обладани от страх, изпълнени с възмущение. Появата на офицера мобилизира всички и виковете започнаха отново.

— Водата се покачва! Към лодките!

Лайтоулдър вдигна ръце.

— Изслушайте ме! Правим всичко, което е по силите ни, за да предотвратим най-лошото. Но вие трябва да имате търпение, да изпълнявате нарежданията ни.

— Да имаме търпение, за да могат високоуважаемите дами и господа да спасят скъпата си кожа, нали? И ние сме хора!

— Първо жените и децата! — извика Лайтоулдър. — Засега мъжете трябва да останат тук.

— Нито крачка без мъжете ни! — беснееха жените. — Не ще допуснем да ни разделят.

Тълпата се раздвижи, вече нямаше сила, която да я спре.

— Не ни принуждавайте да вземаме крайни мерки! — настойчиво молеше Лайтоулдър хората от първата редица.

В този момент го улучи юмрукът на Барка.

— Съжалявам, мистър — Барка блъсна вратата към коридора. — Напред, приятели, бързо нагоре!

Чуха се изстрели. Куршумите свистяха над главите.

Оресте се хвърли върху старшината, за да му изтръгне оръжието.

— Назад, Оресте! — извика Марина. — Ще те убие!

В ръцете на борещите се мъже нещо светна. Последва гърмеж.

Без да издаде звук, девойката падна.

Оресте само с един скок се озова пред нея.

— Марина, толкова ли се уплаши? Нищо не се е случило. Този тип изчезна. — Той я разтърси, повдигна главата й. — Хей, Вит! На Марина й прилоша.

Барка се наведе над девойката. Очите му се навлажниха.

— Русалко! — прошепна той.

— Вит, в безсъзнание е, нали? Тя се уплаши от изстрела. — Очите на Оресте умолително гледаха Барка. — Нека я поставим да легне удобно.

Струйка кръв бликна от деколтето на девойката и потече по шията й. Барка затвори очите й.

— Ех, какво момиче!

Оресте коленичи до мъртвата, безучастен към шума наоколо, към хората, които тичаха край него.

Някои от тях се спряха.

— Господи! Та това е нашата Марина!

Барка внимателно ги подкани да си вървят.

— Ела — каза той на Оресте. — Нищо не можем да направим вече.

— Да не искаш да я оставим тук? — настръхна Оресте.

— Не, ела!

Оресте внимателно вдигна трупа и последва Барка в коридора.

Всички врати бяха отворени, каютите — осветени. Навярно обитателите им ги бяха напуснали, бягайки през глава. Барка хвърляше бегъл поглед към всяка каюта; той видя разкош, който не би могъл да си представи и на сън.

Пред един от салоните той кимна на Оресте. Те влязоха. На тапицираните с дамаска стени светеха кристални светилници. На масата искряха полупразни чаши с шампанско. Цигара в цигаре от слонова кост, украсено с филигран от чисто злато, беше паднала от пепелника и изгорила покривката.

Барка посочи едно от канапетата. Върху него положиха мъртвата.

Потънал в мрачни мисли, Оресте отмести косата си, която беше паднала над очите му.

— И тя обичаше морето като мен, затова нека то бъде неин гроб.

— Разбира се, момчето ми. Ще помолим капитана за това. — Барка изтри очите си. — Но сега трябва да вървим.

Той издърпа Оресте след себе си и тихо затвори вратата.

Гарднър и Саливън идваха от палубата с лодките.

— Просто невероятно, че спряхме заради това учение.

— Веднага ви казах, Гарднър, че ще загубите облога си.

— Заради тези няколко минути престой ли? — Гарднър се изсмя.

— Но при всички случаи настроението на пътниците е отишло по дяволите. Не си поплюват. С нас, американците, не ще им се удаде това. Моите жени ще си останат в каютата.

— Сър Брус трябва да се намеси, и то решително.

— Няма вид на такъв човек. Преди малко му се скара един от офицерите и той послушно подви опашка.

Двамата стигнаха до вестибюла на задната палуба. Тук пътниците стояха на групички. Всеки се подиграваше според темперамента си с „панаира“ при лодките или изказваше възмущението си.

— Мен не ще ме закарат вече горе — решително каза Саливън. — Лека нощ, Гарднър, до утре.

Викове и тропот го накараха да се ослуша внимателно. Нахълтваха хората от междинната палуба. Те тутакси изпълниха вестибюла и се втурнаха към стълбището, което водеше нагоре, надавайки тревожния вик:

— Корабът потъва!

— Какви са тези хора — попита възмутено Гарднър. Бяха го настъпили по лачените обувки. — Навярно побъркани.

Саливън позна някои от лицата.

— Това са изселниците.

Той откри Барка и му махна с ръка.

— Хелоу, чехе! Как попаднахте тук? И вас ли подгониха заради това идиотско учение?

— Учение ли? Долу се е разтворил пъкълът. Не чухте ли грохота и изстрелите?

— Грохот… Изстрели? Не разбирам нито дума.

Барка смаяно погледна американеца.

— Постарайте се колкото се може по-бързо да стигнете до горната палуба!

Саливън не бе успял още да попита за подробностите, когато Барка вече изкачваше стълбите.

— Сигурно някакъв побъркан. — Гарднър клатеше глава.

— Лъжете се, драги мой. — Лицето на Саливън беше замислено. — Запознах се с този човек предишната вечер. Юначага. Той не би си изгубил ума заради някаква лъжлива тревога.

— Мен убеди точно в обратното — отвърна Гарднър и отегчено си тръгна.

Когато влезе в каютата си, той видя, че Алис припряно шета из помещенията. Тя ровеше из всички гардероби, преобръщаше съдържанието на чекмеджетата и прибираше всички накити и други ценности, които й попадаха в ръцете. На масата лежеше вече цяло съкровище от злато, сребро и скъпоценни камъни — токи, огърлици, пръстени, копчета за маншети, украсени с перли гривни, брилянтен часовник, златна табакера.

— Какво значи всичко това? — той я наблюдаваше недоумяващо.

Тя взе малко куфарче и бързо нахвърли скъпоценностите в него.

— Трябва да спасим поне тези неща — каза тя, без да вдигне глава.

— Значи ти смяташ, че това изобщо не е учение?

— Стюардесата спомена за някакво нещастие. Не било сигурно дали може да се спаси корабът. Затова жените и децата трябва за всеки случай да напуснат борда.

— Така ли?… Каза ли ти какво ще стане с мъжете?

Алис старателно избягваше въпросителния му поглед.

— Ще намерят някакво решение.

— Твърде неопределени перспективи! Какво би направила, ако не бях дошъл сега?

— Щях да те чакам, разбира се.

— Макар че не се знае дали ще мога да напусна потъващия кораб? — Той се усмихна. — Добре, да кажем, че вярвам на добрите ти намерения. Но все пак, ще ми разрешиш ли да прибавя към съкровището ти брилянтените си копчета за ръкавели? Страхувам се само, че в тази бъркотия ще ти изтръгнат куфарчето, преди да усетиш това. Нали пуснаха стадото от междинната палуба.

Тя го изгледа със студен поглед.

— Твоят цинизъм никога не ми е правил впечатление.

— По този въпрос едва ли се различаваме особено, моя мила. Наистина ли смяташ, че не зная истинските ти намерения?

Техните погледи се срещнаха. През време на брака си Алис нито беше мразила, нито пък обичала съпруга си; като мъж и като човек той винаги й беше безразличен. Но сега, когато разбра, че е изненадана и разобличена, тя едва ли не се разплака от ярост и омраза.

— Ти ме научи да смятам! — извика тя. Ключалката на куфарчето изщрака. — Твоите синове, онези от първия ти брак, ще наследят всичко. А аз ще получа само скромна пенсия на вдовица.

— А сега смяташ, че е настъпил моментът да обезпечиш бъдещето си. Освен това застрахователният институт ще ти брои петдесет хиляди фунта на ръка, ако ми се случи нещастие и загубя живота си. Но не трябва да забравяш едно, моя предвидлива Алис: аз съм много заинтересуван от това да запазя живота си още известно време и поради това не съм склонен да приема мечтанията ти за единствена възможност. За мен има още две възможности. Или въобще нищо няма да се случи, в което съм убеден, или ще преживея катастрофата. Ами тогава? — ледените му очи засвяткаха. — Навярно ще те изгоня, защото спекулираш със смъртта ми.

Тя истерично се изсмя.

— Това никога няма да стане, защото съм много важно перо в сметките ти.

— Това е вярно, до известна степен си ми от полза, когато сключвам сделките си. Но за сметка на това ти осигурявам царски живот и всякаква свобода, която едва ли би намерила на друго място.

— Колко щедро! — подигравателно каза тя.

— Почакай! — без ни най-малко да бърза, той запали цигара. — Да приемем, че корабът наистина е осъден на гибел. В такъв случай би било естествено да разполагам с по-внушителна сума на борда, но не в касата на Модли, а в изолирано отделение на куфара си. — Той с удовлетворение забеляза учудването й. — Ето че това не знаеше. В такива случаи парите са най-сигурното средство. Да не се казвам Руфус Гарднър, ако не се отървем без загуби и двамата!

— Значи съм ти толкова скъпа? — тя се наведе над него с дебнещ поглед.

— Хм… Твърде опасен въпрос от твоите уста. Но въпреки това бих отговорил с да.

— Добре, напиши в такъв случай още сега ново завещание и ме посочи като единствена твоя наследница.

— Моите почитания, знаеш си работата! Но в тази сделка няма да участвувам.

— Това последната ти дума ли е?

— Да. Не разрешавам да ме изнудват.

Тя наметна визоненото си палто, грабна куфарчето си и се втурна навън.

— Алис! — Гарднър изненадано погледна нататък. Сметката му не излезе вярна.

 

 

В машинното отделение бръмчаха резервните агрегати. Под пара остана само котелът на генератора. Обслужваше го огнярят Евънс. Задачата му се състоеше в това, да поддържа токовия режим на кораба, радиостанцията и прожекторите, докато беше възможно.

Бел беше наредил да изключат помпите. Те и без това не бяха в състояние да се справят с нахлуващата вода, а електроенергията трябваше да се пести. Фундаментите на главните машини бяха вече наводнени.

Няколко десетки мъже — огняри, машинисти и инженери — се намираха още долу. Не биваше да отварят нито люк, нито дори отдушниците, защото излитащият въздух веднага би причинил ново покачване на водата.

Почти на четиридесет метра под мостика те бяха свързани с външния свят само по телефона и затова не научаваха почти нищо.

Стояха по тесните коридорчета на машинното отделение, седяха по железните стъпала и с разтуптени сърца наблюдаваха мътната, смесена с машинно масло вода, която клокочеше в краката им. Образуваха се мазни мехури, растяха, пукаха се.

— Проклятие! — изръмжа Бел. — Бих искал да зная откъде се взима тази помия.

Електроинженерът Форестър обходи таблата си.

— Проводниците в предната част на кораба до междинната палуба не действуват.

— Това ще рече, че в предните помещения нивото на водата се намира вече на осем метра над главите ни! — Бел пребледня. — Още един пробив и с нас е свършено.

— Дано издържат преградите на машинното отделение! Шефе, оставете ме да проверя каква е работата — предложи един от по-старите машинисти.

— Сам ще свърша тази работа, Томпсън — каза Бел. Той слезе надолу. Водата стигаше до кръста му.

Останалите го наблюдаваха, надвесени над перилата.

Бел внимателно се приближаваше до стоманената преградна стена. Дъното беше хлъзгаво. Няколко пъти той едва не падна. Най-сетне застана пред стоманения бент. Опипа стената, заудря по нея с юмруци, след това се ослуша.

— Тук няма пробив — мърмореше Бел. — И все пак някъде трябва да… — Той започна да проверява страничните стени.

Глух, далечен тътен го принуди да вдигне глава. Шумът идваше отгоре, нарастваше бързо. Чуваше се трясък и звук от счупено. Преградната стена затрепери. Тя бавно започна да се огъва навътре, като че ли гигантски юмруци натискаха отвън.

— Веднага се качете горе, шефе! — изкрещяха хората му. — Бързо при стълбата!

Бел не се помръдна. Той гледаше стената, която все повече се издуваше. Шевовете се пропукаха. Потекоха тънки струйки вода. След това се счупи една от стоманените греди.

Преградната стена не удържа натиска и увисна между подпорните колони. Шумящ водопад нахлу в машинното помещение.

Водните маси събориха Бел. Той потъна в бурните водовъртежи, след това се показа отново и заплува към една от стълбите. Успя да се хване за едно стъпало и със сетни сили се изтегли нагоре.

Другите бързаха към горните люкове. Там се спряха. Не се решаваха да отворят кръглите врати. Объркани и безпомощни, те се взираха надолу.

Евънс съобразително отвори вратата на огнището под котела. Ако там нахлуеше вода, експлозията би била непредотвратима. Той започна да изважда жарта. По голия му гръб се стичаха вадички пот и оставаха бели следи.

— Изпусни парата! — му извика инженер Форестър.

Евънс се спусна към горния клапан. Ръцете му вихрено въртяха колелото.

В същия момент цялото помещение потрепери, от всички ъгли долиташе зловещо скърцане. Една от тръбите се спука. Гореща струя пара улучи Евънс. Огнярят изрева и падна през перилата във водата.

В продължение на няколко секунди изглеждаше като че ли в помещението не беше останал жив човек. Излизащата пара фучеше, долу водата клокочеше. Водните маси престанаха да нахлуват.

Пръв се окопити Бел. Стигнал до половината на стълбата, той отново се отпусна във водата и хвана Евънс, който се полюшкваше като мъртъв върху раздвижената повърхност.

— Насам, Бел! — Форестър се хвърли на пода и подаде ръка на плаващия.

Неколцина от по-храбрите се притекоха на помощ. С обединени усилия те измъкнаха Бел и Евънс на площадката.

Евънс беше в ужасно състояние, обезобразен до неузнаваемост.

— Очите ми — изстена той. — Очите ми! — Тръпки преминаха по тялото му, след това не се помръдна вече.

Бел се наведе над него.

— В безсъзнание е.

— Трябва да го занесем горе — каза Форестър. — Тук ще пукне в ръцете ни.

— Без съмнение. — Бел отиде при телефона. Мокрите му обувки скърцаха по железните плочи. Той откачи слушалката, нетърпеливо зачака, започна да удря с юмруци по апарата.

— По дяволите!

Надавайки ужасен рев, един млад монтьор се хвърли върху Бел.

— Живи погребани нали? Искам да изляза, чу ли? Пусни ме да изляза!

На устните му се показа пяна. Внезапно той се строполи на пода и хленчейки се запревива. Двама от огнярите го вдигнаха. Томпсън, машинистът, се обърна към Бел:

— Шефе, мисля, че е време. — Той посочи с глава нагоре. — Аз ще остана. Заради агрегатите.

— Благодаря ти, старче. — Бел се усмихна на Томпсън. — И аз ще остана.

— Аз също — заяви Форестър.

Бел погледна мъжете, които стояха около него с изплашени лица. Въздухът със свистене излизаше от устата му, а дробовете го боляха; въздухът беше сгъстен и наситен с пара.

— Трима стигат. Останалите — да тръгват!

Първите вече се втурнаха към стълбите.

— Стой! — извика Бел. — Никой да не се докосва до люковете! Въздушното налягане, е единственото, което още задържа водата.

— А как ще излезем? — извикаха мъжете. — Да не би през издънената преградна стена?

— Има само един изход за вас, момчета. Валовият тунел!

— Но входът към него е отдавна под водата.

— Зная. Трябва да минете през двойните врати на горната шахта. Оттам въздухът не може да излезе. След това ще минете през тунела пред задната преградна стена. Малко пред нея се намира изходът. От страх сте забравили всичко, ех че герои!

Засрамени, те един след друг пристъпиха към Бел и му подадоха ръка. Дойде и младият монтьор.

— Сър, простете ми това, което направих преди малко — измърмори той смазан.

— Няма нищо. А сега се измъквай по-бързо.

— А вие?

— Ще видим — Бел уморено се усмихна.

Мъжете изчезнаха в шахтата. Двама от тях носеха Евънс. Зад последния Бел залости здраво люка.

Той погледна двамата си другари в очите.

— Ще дойдат кораби.

— Дай боже — каза Томпсън.

Форестър наведе очи.

— А ако не дойдат?

— В четири и половина се съмва.

— Дотогава остават четири часа.

— Дотогава ще сме свършили работата си, тогава пред нас ще имаме петнадесет часа ден. А междувременно помощта ще е пристигнала.

— Благодаря ви, Бел.

— За какво?

— За успокоението.