Никола Баро
Париж винаги си заслужава (9)

9

Години наред сребърната камбанка над вратата на книжарница „Луна Луна“ си вършеше работата. Случайно ли беше това, че замлъкна точно когато мъжът с лазурносините очи, когото Розали бе видяла секунди по-рано на витрината, влезе?

Вратата се отвори, камбанката издаде ясен звук, после се спусна към пода, не без преди това да се приземи на тила на непознатия, който се сепна уплашено, вдигна инстинктивно ръце и се дръпна встрани. И ритна намиращата се точно до вратата кошница с кучето. Уилям Морис уплашено излая, непознатият извика изненадано и залитна назад, право към статива с картичките.

Розали гледаше безпомощно как стативът се заклати и имаше усещането, че й се случва дежавю, само че този път беше по-бърза. С няколко крачки стигна до статива и го хвана здраво, докато мъжът с кръгови движения на ръцете се опитваше да запази равновесие.

— Добре ли сте? — попита Розали.

— For heavens sake^[1], какво беше това?! — възкликна мъжът и разтърка тила си. Имаше явен американски акцент и я гледаше с упрек. — Нещо ме удари.

Розали прехапа долната си устна, за да не се разсмее. Наистина беше смешен начинът, по който той стоеше там, сякаш току-що преживял нападение на извънземни. Тя се покашля и се овладя.

— Това е камбанката на вратата, господине. Съжалявам, сигурно се е откачила.

Розали се наведе и бързо вдигна тежката сребърна камбанка, която се беше изтърколила под масата.

— Ето, виждате ли? Това ви е нанесло смъртоносния удар. Панделката се е скъсала.

— Аха — каза посетителят. Явно потиснатата й развеселеност не му бе убягнала. — И кое му е толкова смешното?

— О… нищо — отвърна Розали. — Моля да ме извините. Надявам се да не сте се наранили.

— Всичко е наред. — Той се изправи в цял ръст и я погледна недоверчиво. — А какво беше онова дяволско излайване?

— Беше кучето ми — обясни тя и усети как усмивката й отново напира. Извърна се и посочи към кошницата. Уилям Морис си лежеше в нея като Спящата красавица. — Обикновено е много дружелюбен. Вие го изплашихте.

— Е, по-скоро бих казал, че той мен изплаши — отвърна американецът. Все пак се усмихна за кратко, преди да сбърчи чело. — Разрешено ли е изобщо да се държи куче в книжарницата? Искам да кажа, не е ли опасно?

Сутринта Розали беше решила, че предстои особено приятен ден, в който ще се чувства прекрасно. Облече любимата си рокля — светла, на сини цветчета, с обло деколте и тънко коланче с облечени в плат копчета. Обу си небесносини балеринки, а единственото й бижу бяха турскосини обеци, които се залюляваха при всяко движение. Нямаше никакво намерение да си разваля доброто настроение заради когото и да било, още по-малко пък заради някакъв турист с фобия към кучета. Тя застана пред мъжа с коженото яке, скръсти ръце на гърба си и го дари с прелестна усмивка. Очите й блеснаха и Розали попита:

— Не сте оттук, господине, нали?

— Не, от Ню Йорк съм — уточни той.

— Ахаа — рече Розали и вдигна вежди. — Американец значи! Ами, господине… в Париж е съвсем нормално да държиш кучето си в магазина. Напълно в реда на нещата е. Тук си позволяваме известна свобода. Като се замисля, не се сещам за магазин, в който да няма куче в кошница — излъга тя.

— Наистина ли? — учуди се мъжът от Ню Йорк. — Е, това обяснява плачевното състояние на улиците. Дано да греша в предположението си, че лайното, в което стъпих преди малко, е на сладкото ви кученце.

Розали погледна кафявите му кожени обувки и й се стори, че долавя миризмата на кучешки изпражнения.

— Да, все още намирисва — отвърна тя и се усмихна още по-широко. — Но мога да ви уверя, че моето куче няма нищо общо с това. То си върши работата направо в парка.

— Е, сега съм по-спокоен. Значи най-добре да приключа за днес с разходките в парка.

— Както решите. Но у нас се счита, че настъпването на кучешко лайно носи щастие.

— Толкова много щастие не е нужно на никого — отвърна посетителят и ъгълчето на устата му трепна шеговито. — Anyway…^[2] — Той се огледа търсещо в магазина и Розали реши да смени темата.

— С какво да ви помогна, господине?

— На витрината видях една книга — каза той, взе от масата едно преспапие и го претегли в ръка. — „Синият тигър“. Бих искал да я разгледам.

— С удоволствие, господине — изчурулика Розали, отиде до касата и взе една от купчината книги. — Заповядайте! — Тя му я подаде и посочи единствения фотьойл, който се намираше в ъгъла до касата. — Можете да се разположите тук.

Нюйоркчанинът взе книгата, строполи се във фотьойла и кръстоса крака. Розали проследи погледа му върху плаката зад касата.

Мъжът я погледна и вдигна някак учудено вежди.

— Това вашата книга ли е?

Розали кимна гордо.

— Може да се каже. Направихме я заедно с Макс Марше. Той е много известен детски писател във Франция, аз съм илюстраторката. — Сети се, че няма да е зле да му се представи. — Розали Лоран.

Той кимна към нея и явно се почувства принуден на свой ред също да си каже името.

— Робърт Шърман — отвърна кратко и разгърна книгата.

— Преди два дни имахме четене тук, в магазина. Знаете ли кой е Макс Марше? — попита заинтригувано Розали.

Американецът поклати глава и се зарови в книгата.

Розали се облегна на щанда с касата и скришом продължи да го наблюдава. Робърт Шърман изглеждаше едновременно изненадан и напрегнат, докато прокарваше ръка по тъмнорусата си, къдрава коса. Имаше красиви, силни ръце с дълги пръсти. Розали наблюдаваше как погледът му се мести по страниците, забеляза вертикалната бръчка между веждите, правия, малко месест нос, устата, свита като на съсредоточен в четенето човек, малката трапчинка на брадичката. По начина, по който четеше и разгръщаше страниците, можеше да се заключи, че мъжът често взема книга в ръка. Може би работеше в университет. Или в някое издателство. Сигурно е издател като онзи Монсиняк и търси хубава детска книжка. Розали помисли малко и отхвърли тази мисъл. Твърде малко вероятно. По-скоро беше най-обикновен американски турист, дошъл за лятната си отпуска в Париж, който търси подарък за детето си.

— Търсите подарък за детето си ли? — изплъзна й се неволно и тя побърза да добави: — Книжката е чудесна за деца над пет години. От нея може да се научи малко и за Париж… — опита се да погледне през очите на един турист — Айфеловата кула… Булонския лес…

— Не, не, нямам деца — прекъсна я нервно Робърт Шърман. Отново поклати глава и на Розали й се стори, че лицето му още повече помръкна.

Дали историята не му хареса? Но защо иначе ще обръща така усърдно страница след страница? Странно. Това й подсказа чувството в стомаха. Странно. Този господин Шърман от Ню Йорк е малко особен, заключи накрая тя, когато вратата отново се отвори и влезе клиентка. Беше госпожа Дьо Ружмон, възрастна дама от Седми градски район, която никога не излизаше без ръкавици и носеше дългата си до брадичката, боядисана в пепеляворусо коса, сресана на грижливо подредени вълни. Ако Грейс Кели не беше починала толкова млада, сигурно на старини щеше да изглежда като госпожа Дьо Ружмон. Старата дама идваше почти всяка седмица на улица „Драгон“ да си купи нещо от „Луна Луна“. Розали любезно я поздрави.

— О! — възкликна госпожа Дьо Ружмон. — Вашата камбанка нещо не работи. — Тя погледна с любопитство нагоре, където се вееше остатъкът от скъсаната панделка.

— Да. — Розали погледна малко смутено към мъжа в креслото. — Камбанката… за съжаление, тази сутрин камбанката предаде богу дух и ни остави. Така да се каже. — От креслото не се долови никаква реакция. — С какво да ви помогна, госпожо Дьо Ружмон?

Старата дама се усмихна и разпери изящните си ръце в изтъркани кремави кожени ръкавици.

— О, мила, трябва да видя. Търся подарък за приятелката си и няколко хубави картички. Тук всичко е толкова красиво, че човек не може да си избере. — Тя обиколи щанда с пособията за писане, кутиите с картички и аксесоари и изгледа с любопитство съсредоточения господин с коженото яке, който все още четеше „Синият тигър“, без изобщо да я забележи. — Четенето в сряда беше очарователно — каза тя по-високо от необходимото. — Разкошна книжка. Толкова… вълшебна, не мислите ли? Веднага я подарих на малкия си племенник. И той като малката Елоаз от вашата история има огромна фантазия.

Докато госпожа Дьо Ружмон се суетеше край стативите с картички и замислено вадеше някои от тях, Розали седна на въртящия се стол зад касата и загледа с очакване другия си клиент, който все още четеше. Изведнъж мъжът в креслото затвори шумно книгата и бързо се изправи.

— Е… хареса ли ви историята? — попита Розали.

По някаква причина й се щеше да му е допаднала на мълчаливия американец, както, разбира се, и илюстрациите.

Робърт Шърман я погледна и Розали малко се изплаши от сдържания гняв, който усети, че се таи в очите му.

— Ами, госпожице… Лоран — отвърна бавно той. — Историята ми хареса. Дори много ми хареса. Всъщност аз обичам историята за синия тигър. Това е една от причините да се зарадвам, че намирам тук една толкова важна за мен история. Лошото е само, че вече я знам.

— Как… какво искате да кажете? — попита пообъркана Розали.

— Ами това, което казах. Знам тази история от години. От петгодишен, ако трябва да сме точни. Това е моята история, ако щете. — Той стовари книгата на щанда с касата и застаналата зад него Розали се сепна. — И се питам как се е осмелил някой да копира буквално една история и да я изкара своя?

— Но… господин Шърман! Това няма как да бъде. Какви ги говорите? — отвърна невярваща Розали. — Тази история е написана от Макс Марше и книгата току-що излезе. Така че няма как да я знаете. Сигурна съм, че грешите.

— Аз ли греша?! — повтори той и пребледня от гняв. — Не ме занасяйте. Знаете ли как се нарича това? Кражба на интелектуална собственост, госпожице Лоран!

Розали скочи от въртящия се стол и опря ръце на щанда.

— Момент! Ще млъкнете ли за малко, господине? Появявате се тук изневиделица и твърдите, че Макс Марше е крадец? Кой сте вие изобщо? Как можете да твърдите, че един от най-известните френски автори за деца се нуждае от кражбата, на чиято и да е идея? Защо да го прави?

— Е, такива неща не са рядкост. Може пък добрият господин Марше да се е изчерпал откъм идеи.

Розали усети, че се изчервява. Нямаше да допусне този самонадеян американец да хули уважавания от нея автор.

— Господин Шърман, достатъчно! Познавам лично Макс Марше и мога да ви уверя, че е безукорен и почтен човек. Вашите обвинения са напълно безпочвени.

— Нима? Мислите ли? Е, явно сте действали в комбина.

— Няма такова нещо! — Розали се задъха. — Господин Шърман, вие сякаш страдате от мания за преследване — отвърна гневно тя. — Американците са известни със склонността си да вярват в безумни теории на конспирацията.

— Що за предразсъдъци, госпожице! Ако искате, питайте многоуважаемия господин Марше откъде знае тази история — отвърна злъчно той.

Розали се втренчи упорито в Робърт Шърман, сякаш току-що се бе превърнал от доктор Джекил в господин Хайд. Как можа и за секунда да реши, че този безсрамен тип е симпатичен.

— Ще го направя, господине, не се притеснявайте. Макар отсега да знам отговора. — Розали ядно отметна зад рамо дългата си плитка.

— Само дано не се разочаровате. Мога да докажа, че историята е моя.

Розали завъртя очи и сложи ръка на челото си. Явно бе попаднала — и това беше очевидно — на някой ужасен досадник.

— Добре. Разбирам — продължи с ирония тя. — Всичко е наред. Нещо друго мога ли да направя за вас, или това беше?

— Не, боя се, че съвсем не съм приключил. Няма да оставя нещата така. Ще подам оплакване срещу вас. Работя в кантората „Шърман и синове“ и тепърва ще чуете за мен!

— Нямам търпение! — Божичко, значи се оказа адвокат! Веднага трябваше да се досети. Розали гледаше със студена усмивка как нервно вади портмонето от джоба на якето си, изважда една банкнота от петдесет евро, хвърли я на щанда и сграбчи книгата.

— Задръжте рестото! — процеди той.

— Ехо?! Какво си въобразявате? У вас не ви ли учат на обноски? Да не се намирате в някое заведение за бързо хранене, господине? Задръжте тъпите си пари и престанете с империалистичните си превземки. Подаряват ви книгата! — извика Розали и му метна обратно банкнотата, която незабелязано от никого се приземи на каменния под.

В същия миг се чу тихо изтрополяване. Госпожа Дьо Ружмон също бе изпуснала от уплаха една кутия картички.

— Няма нищо — каза старата дама, която стоеше като вцепенена, когато двата гневни погледа се насочиха към нея. — Нищо. Не се притеснявайте, моля ви.

Робърт Шърман отново се обърна към касата.

— Империалистични? Така значи. Каквото и да си мислите, госпожице Лоран, аз поне си плащам за нещата, които не ми принадлежат — отвърна хапливо той и й хвърли унищожителен поглед. — Да сте чували нещо за авторско право? Или във Франция и за това си позволявате известна свобода?

— Вие сте напълно откачен! Вън, веднага! — извика Розали и гласът й премина във фалцет.

Уилям Морис се размърда неспокойно в кошницата си. Реши да се намеси. Скочи и излая, разтревожен от силния глас на господарката си.

 

 

Дали Робърт Шърман бе разбрал буквално думата „веднага“. Дали малкото куче го беше спънало, докато лаеше истерично край него, както навремето индианците колите на каубоите. Но при опита си да изскочи от магазина, като междувременно отстрани от пътя си джафкащия звяр, американецът се закачи на единия от двата статива с картички и той с трясък се стовари на земята.

— Проклето псе! — изруга Шърман и без да се обръща повече, отвори рязко вратата и изскочи на улицата.

— Е, прекрасно! — каза Розали. — Цирк и половина! — С няколко крачки отиде до вратата. — Идиот! — извика тя след мъжа с коженото яке, който бързо се отдалечаваше.