Никола Баро
Париж винаги си заслужава (27)

27

Този следобед Макс Марше пое пътуване във времето. То го отведе в Париж през седемдесетте. При един млад мъж, който висеше в кафенетата, не вадеше цигарата от уста и припечелваше като редактор на свободна практика към един всекидневник. И при една млада американка с руса коса и блестящи зелени очи, изпратена от родителите си за лятната ваканция в Париж и лишена от всякакво чувство за ориентация.

Самият Макс беше изненадан от атаката на картините, редящи се пред вътрешния му взор. Така бе пленен от собствената си история, че почти не забелязваше погледите на двамата млади хора, които напрегнато го слушаха.

— Запознахме се с Рут, защото тя се беше загубила. Аз седях в едно кафене, недалеч от улица „Огро“, където по онова време живеех в двустаен апартамент на четвъртия етаж. Беше доста малък в сравнение с тази разкошна вила тук — Марше вдигна ръка и посочи с усмивка към къщата, която се издигаше зад него, — но, божичко, какви луди купони ставаха там! Често ми гостуваха приятели, а от време на време и някое момиче. И когато на сутринта се събуждах, първото нещо, което виждах, беше Айфеловата кула, която пронизваше небето на няколко преки от нас. Никога по-късно не съм имал такъв невероятен изглед.

Той се облегна замислено назад.

— Извинете, отнесох се. Но когато човек започне да се рови в миналото си, всички тези спомени излизат наяве…

— Тъкмо разказвахте как сте се запознали с майка ми, господин Марше — припомни му Робърт.

— Вярно. — Той отново видя Рут как неуверено пристъпва по улицата, облечена в червена рокля. — В онзи горещ летен ден видях майка ви за първи път. Беше с червена рокля на малки бели точки. Държеше в ръка пътеводител, току спираше, въртеше пътеводителя във всички посоки и се оглеждаше за улични табели. Когато за трети път мина покрай кафенето, в което седях и четях някаква книга, станах и я попитах дали мога да й помогна. Тя въздъхна облекчено и ме погледна със зелените си очи, които бяха малко косо разположени като на котка, а в изящното й, сърцевидно лице имаше нещо много изискано. „Май съвсем се обърках“, каза тя и се засмя. Смехът й беше… удивителен. В него имаше такъв оптимизъм и жизнерадост, че напълно ме покори. „Искам да разгледам Айфеловата кула — тя е в тази посока, нали?“ Майка ви погледна още веднъж пътеводителя и посочи уверено погрешната посока. „О, не, госпожице, трябва да тръгнете точно в обратната посока, никак не е далече“, отвърнах аз. И после затворих книгата си. „Знаете ли? Ще ви придружа, че иначе кой знае къде ще отидете.“

Макс се усмихна.

— Така започна всичко. През следващите четири седмици придружавах Рут по улиците на Париж винаги когато можех. Показвах й града и всички музеи на изкуствата. — Той поклати усмихнато глава. — Божичко, не помня да съм срещал някога друг човек, който да е толкова запален по музеите. Накрая разгледах дори музеите, за които не бях и чувал, че ги има в моя град. Рут харесваше картини. Особено й допадаха импресионистите. Моне, Мане, Бонар, Сезан. Често ходехме в Жу дьо Пом, където тогава се помещаваше галерията. Тя бе в състояние часове наред да седи пред някоя картина и да я гледа, без да каже и дума. Понякога обръщаше глава и се усмихваше на някого. „Безумно красиво, нали?, казваше му. Какво ли щастие е да сътвориш такова нещо!“ Аз кимах и си мислех какво щастие е просто да седя до нея и понякога уж по невнимание да докосна рамото й или да подържа ръката й и да вдишвам аромата, който идваше от нея.

Той се обърна към Робърт и Розали.

— Не знам дали беше някакъв специален парфюм, но миришеше на джанки. Можете ли да си представите? Като мармалад от джанки. Не мога да го опиша, ала беше някак примамлив. Никога повече не срещнах момиче, което да мирише на джанки. — Той въздъхна. — Беше то. Някои неща не могат да се върнат. Затова пък споменът за тях е още по-скъп.

Макс усети, че гърлото му пресъхва, и се покашля.

— Беше нежен романс, който започна с няколко целувки, но после всичко се разви така бързо, както никога по-късно в живота ми. Какво щастие само изпитвах, когато погледнех към прелестното й лице или се разхождахме заедно през уикенда в Парк дьо Багател, който тя предпочиташе пред всички други паркове в Париж.

Марше видя как Розали многозначително погледна Робърт и се зачуди каква ли е връзката между тези двама млади хора, които сега стояха един до друг.

— Днес не можем да си го представим, но аз бях щастлив дори само докато я чаках в някое кафене.

Погледът му попадна върху недокоснатата чиния пред тях.

— Но моля ви, вземете си от ябълковия сладкиш. Какъв лош домакин съм само.

Розали разряза тарт-татена и сервира в чиниите. Опитаха сладкиша, по чиято кора блестяха карамелизирани ябълкови парченца. Макс разряза своето парче с малка сребърна вилица и разсеяно го остави настрани, без даже да го опита.

— Не е ли странно колко щастлив може да бъде понякога човек, макар да знае, че нещата нямат бъдеще? — каза замислено той.

Погледна към Робърт, който от вълнение изяде цялото си парче, и му отвърна с въпросителен поглед.

— Да, нямат бъдеще. Защото любовта между майка ви и мен беше невъзможна. Тя бе затворена в рамките на няколкото седмици и ние го знаехме. От самото начало. Още в онзи първи ден, когато придружих Рут до Айфеловата кула и я попитах дали не иска да изпием по чаша вино, тя ми каза, че имала годеник, който я чакал в Америка. Явно добър човек, симпатичен, от добро семейство, преуспяващ адвокат, който щеше да я носи на ръце. В края на лятото щели да се оженят. „Вече не съм свободна, рече тя с усмивка, това е положението.“ — „Но сега си в Париж“, отвърнах аз и изтиках мисълта за годеника от другата страна на Атлантическия океан. Знаехме, че все някога това ще свърши. И въпреки това хванах ръката й, и въпреки това й казах „Хайде, една целувка“, когато една вечер се разхождахме с лодка по Сена и Айфеловата кула се издигаше пред нас толкова близо, че можехме да я прегърнем. — Макс въздъхна щастливо. — И въпреки това тя ме целуна, ние се влюбихме един в друг и се наслаждавахме на мига, сякаш никога нямаше да свърши.

— Но той все пак свърши — обади се Робърт.

Макс помълча и си спомни как Рут тръгна с такси към летището в проливния дъжд. Не пожела той да я придружи.

— От самото начало казах, че трябва да се върна — беше му рекла сутринта на сбогуване, застанала пред него с бледо лице.

— Знам. — Сърцето му щеше да се пръсне, сякаш полято с ледена вода.

Тя хапеше долната си устна и едва понасяше мълчанието.

— Можем да си пишем понякога — добави и го погледна умолително в очите. „Не го прави толкова сложно“ сякаш казваше погледът й.

— Да, разбира се, естествено — отвърна Макс и се помъчи да се усмихне, но и двамата знаеха, че няма да си пишат.

Беше безкрайно тъжен момент. Накрая Рут го погали нежно по бузата и го погледна за последен път.

— Никога няма да те забравя, тигърчо — рече му. — Обещавам ти. — После тръгна и съвсем тихо затвори вратата след себе си.

Макс се усмихна меланхолично, забеляза погледа на Розали и се сети, че още не е отговорил.

— Да, мигът свърши — завърши разказа си той. — Рут изчезна от моя живот така, както се появи — като полъх, а на мен ми останаха двете най-тъжни думи, които съм чувал оттогава: никога повече. Оставих я да си тръгне, защото още не осъзнавах какво е загубата. Защото вярвах, че всичко е свършено. Бях още млад и не знаех много неща. Мислех, че нямаме бъдеще заедно. Може би трябваше да се боря за нея. Точно така. Едва когато загубиш нещо безвъзвратно, разбираш колко много е означавало то за теб.

Забеляза Робърт да кима и каза:

— После тя се е омъжила за Пол, баща ми. И никога повече не ви се е обаждала?

Макс поклати глава.

— Никога повече не чух за нея. До днес — завърши той. — Но като си помисля сега за онова лято, си давам сметка, че това са били най-хубавите седмици в живота ми. Безгрижието на онези дни бе неописуемо. — Той се усмихна. — Петната от боички в моя живот. Осъзнах това още тогава.

Последва дълго мълчание. Слънцето бе застанало като червена топка над каменния зид, който се издигаше в дъното на градината като тъмна сянка. Макс усети, че бедрото започва да го боли, но не му обърна внимание. Току поглеждаше към младия мъж, който мълчаливо беше сплел ръце пред лицето си и гледаше през образувания от пръстите си триъгълник. Виждаше как Робърт се опитва да асимилира думите му.

— Майка ми никога не ми е разказвала за това — призна накрая той. — Винаги съм си мислел, че родителите ми са били щастливи заедно. Имаха хубав брак, лоша дума не са си казали и все се смееха.

Макс кимна.

— Със сигурност е било така. Човек изпитва различни видове любов и аз съм сигурен, че сърцето на майка ви е било достатъчно голямо, за да направи щастливи повече хора. Вашият баща е бил за завиждане, Робърт.

— Но какво стана с историята? Кога й я дадохте? — попита Розали.

— А, да, моята историйка — тя всъщност ми беше първата. Дадох й я в един от последните дни, когато излязохме на пикник в Парк дъо Багател. Беше прекрасен ден, въздухът ухаеше на дъжд, а ние доста се бяхме измокрили, защото имаше лека лятна буря. Но слънцето бързо изсуши дрехите ни.

Макс добре си спомняше как бяха легнали върху карираното одеяло на поляната. Под старо дърво, което се издигаше на едно възвишение, недалеч от пещерата на четирите вятъра. Рут бе избрала това място като идеално за пикник.

— Рут имаше фотоапарат за моментни снимки, каквито бяха модерни тогава, и аз я снимах, а на сбогуване ми подари снимката — мисля, че все още я пазя.

— Да, пазите я, мисля, че я видях в кутията — вметна Розали.

— В онзи следобед й подарих разказа за синия тигър — продължи Макс. — Дадох й оригинала, а за себе си оставих копието. Първо написах на корицата: „На Рут, която никога няма да забравя“. Но после се сетих, че това посвещение ще е много издайническо. Ето защо смених корицата и написах само: „На Р.“. — Макс потърка смутено брадата си и погледна Розали. — Което предизвика някои недоразумения.

Той видя как Розали се усмихна и се надяваше тя да му прости малката лъжа, която си бе позволил от суета. Просто не бе посмял да си признае, че е посегнал на една стара история, понеже не му хрумваше нищо ново и хубаво. Пък и бе поласкан от радостта, с която тя прие посвещението, мислейки си, че е за нея.

— Но ако историята беше нова, с най-голямо удоволствие щях да я посветя на вас, мила моя Розали. Има още нещо, което трябва да ви призная.

— Така ли? — попита тя.

— Начинът, по който се смеете, веднага ми напомни за Рут.

— Нима? — Тя се засмя.

Робърт неспокойно се размърда на стола и не беше трудно да се отгатне, че му тежи и друго.

— Значи в историята, която майка ми все ми разказваше, всъщност се говори за вас и нея?

Макс кимна.

— Но това разбира само този, който знае предисторията. Рут е момиченцето Елоаз със златистата коса, което вярва в своя син тигър — облачния тигър. — Макс се усмихна. — А тигърът, това съм аз. Понякога тя ме наричаше „тигърчо“ и това ми харесваше.

— А страната, която е толкова далеч, че до нея не се стига със самолет… а само с копнеж… — започна Робърт.

— Беше нашата страна — завърши изречението Макс. — Надявах се, че по този начин Рут няма да ме забрави, и сега виждам, че наистина не ме е забравила.

Той кимна и очите му странно заблестяха. Премълча обаче това, че и нощното пътешествие из Париж си имаше по-дълбок подтекст.

Бяха летели цяла нощ. Вълшебна, щастлива, приказна нощ, която стигаше за цял живот. Разделиха се на разсъмване, усещайки горчивия вкус на раздялата.

Тя бе спазила обещанието си. По лицето му пробяга плаха усмивка.

— Надявам се, Робърт, да не ми се сърдите, задето се радвам, че Рут не ме е забравила. Както се радвам и за това, че се запознах със сина й. Вашата майка означаваше много за мен.

— Може ли да видя снимката? Имам предвид тази на майка ми?

— Разбира се. Ако Розали бъде така любезна да свали кутията от гардероба ми. За съжаление, още не съм готов да се катеря отново.

Когато Розали стана и се качи в спалнята, Макс погледна съчувствено младия мъж, който бе сплел ръце и продължаваше да опъва пръстите си и да ги притиска към опакото на дланите. Сигурно не беше лесно да те изненадат така с истории от миналото. И то от минало, което не ти е повлияло по никакъв начин.

— Защо никога нищо не ми е казала? — попита накрая той. — Невинаги съм бил дете, пък и всичко е било толкова отдавна. Щях да разбера.

— Не го мислете толкова, момчето ми. Майка ви със сигурност е постъпила правилно, убеден съм в това. Тя беше прекрасна жена — още тогава — и сигурно много ви е обичала. Иначе нямаше да сте това, което сте сега.

Робърт кимна с благодарност.

— Да, може би сте прав — каза той и лицето му се проясни.

Малко след това Розали се върна.

— Тази ли е? — Тя сложи на масата избелялата фотография на младата жена и двамата мъже се наведоха над нея.

— Да — потвърди Макс. — Това е снимката от Парк дьо Багател.

Робърт придърпа снимката към себе си и кимна.

— Да — каза на свой ред и той. — Това несъмнено е мама. — Погледът му се спря на младата жена, която стоеше под едно дърво и се смееше срещу камерата. — Божичко, този смях — продължи той и потърка очите си. — Никога не го загуби.

 

 

Слънцето вече беше залязло, когато Макс Марше изпрати гостите си. Робърт изрази желание да види мястото, където се е снимала майка му, и те се уговориха на следващия ден да отидат до Булонската гора.

— Лесно ще намерим дървото — увери ги Макс. — Само се надявам изобщо да мога да дойда с тези проклети неща. — Той посочи патериците си.

— О, ще успеете, разбира се! В краен случай ще ви бутаме, там сигурно има пътеки за инвалидни колички — обади се Розали, а в смеха, който последва, имаше нещо много освобождаващо.

После си тръгнаха с малката кола на Розали. Макс постоя още малко на вратата и погледа след тях. Животът продължаваше. Винаги продължаваше. Като огън, който се предава като щафета от бегач на бегач, докато стигне целта си.

Той закуцука към терасата и седна отново в плетения си стол. Над градината се спускаше вечерният хлад. Макс замислено погледна избледнялата снимка, която още лежеше на масата.

Облегна се назад и затвори очи. Видя двама палави младежи в един слънчев ден в Булонската гора. Бяха се излегнали под стар кестен върху карирано вълнено одеяло и си разменяха шеги. Рут беше с червената рокля на бели точки, която той толкова харесваше, устните й, които се смееха, бяха червени като роклята. Светлината проникваше през листата и рисуваше трепкащи кръгчета по одеялото и босите й крака. Беше събула сандалите си. Някаква птичка чуруликаше. Небето беше по-синьо от всякога. Бял облак се носеше спокойно над тях.

Беше прекрасен летен ден и не им се вярваше, че някога ще свърши. Лекотата, която се стелеше над всичко, бе почти осезателна. Изведнъж и Макс усети сърцето си съвсем леко. Толкова леко, че можеше да полети.

Отвори очи и почувства как отдавна забравената любов отново се пробужда. Да, той обичаше този живот, който понякога беше толкова много, а понякога — по-малко от нищо. Но това беше всичко, с което разполага човек.

Взе снимката. Обърна я и видя на гърба написаното с молив: Булонската гора, 22 юли 1974 г.

Още дълго седя там, загледан втренчено в мрака. И мисълта, която го докосна този следобед като изящната ръка на млада жена, изведнъж го облада напълно.