Никола Баро
Париж винаги си заслужава (23)

23

Нещо се беше случило.

И това не бяха неочакваните неща, които се случиха на Робърт Шърман, откакто преди около седмица направи забележителното си откритие в една витрина на улица „Драгон“. Едно, както междувременно беше разбрал, доста объркващо откритие, което го бе извадило от релси и бе изтласкало на заден план същинската цел на пътуването му (яснота относно бъдещето му в професионален и личен план).

Друго се беше случило: тази прибързана, неочаквана, съвсем необмислена целувка в приказната градина на Везине не му излизаше от главата.

Когато рано на следващия ден тръгна по улица „Университетска“, за да отиде до музея „Орсе“ да разгледа картините на импресионистите, случилото се предишната вечер го заливаше като вълните от картина на Сорола. Отново и отново виждаше Розали във вталената й синя лятна рокля, застанала под черешата, която разстилаше клоните си като покрив, премаляла и зачервена от смях. Въздухът ухаеше на лавандула и над градината се беше спуснал здрач, в който чезнеха храсти и дървета. Косата й беше разпусната, в смеха й също имаше нещо прелестно разпускащо и в миг на опиянение и безвремие жената с красивия смях бе за Робърт най-привлекателното същество на земята.

Тя беше твърде изненадана, за да се съпротивлява. Не беше подготвена и просто отвърна на тази изпепеляваща целувка, която разтърси като ток тялото му, сладка като горска ягода.

Робърт неволно прокара език по устните си и ги разтърка, сякаш за да си върне вкуса на целувката, която вече му се струваше нереална като сън. Ала не беше сън. Беше факт, а после внезапно всичко се разпадна.

Той пъхна ръце в джобовете на панталона си и продължи със свъсени вежди по тясната улица.

На Розали й стана неприятно, нямаше какво да се залъгва. След като мигът отмина, Робърт усети как тя се отдръпна смутено от него. „Сигурно е от нерви“, беше му отговорила и после се засмя, сякаш нищо не се е случило.

Неговата целувка не беше нещо кой знае какво и Розали най-любезно се бе опитала да влезе в роля, за да не се почувства той като идиот.

Робърт въздъхна дълбоко. От друга страна… докато лежаха тихо и неподвижно под онова легло като в пашкул на гъсеница… не забеляза ли нещо в очите й? Не прочете ли той във втренчения й поглед внезапно породила се симпатия? Не беше ли се породила тогава неочаквано една близост, която го накара напълно да забрави твърдия паркет и страха да не ги разкрият?

Наистина ли само си беше въобразил? На особения момент ли се дължеше всичко? Вече не знаеше какво да мисли.

Знаеше само, че можеше да си лежи така под леглото още цяла вечност. Но тогава тихото вибриране на телефона му отекна в неговите уши като тръбите на Йерихон. Бяха на косъм да ги разкрият.

Робърт се усмихна при спомена за тежките стъпки на изплашената икономка, която се въртеше недоверчиво край лампата.

Пътуването обратно към Париж беше особено. Още щом седнаха в малката кола, Розали се разприказва и го засипа с водопад от въпроси (А сигурен ли сте, че майка ви никога не ви е споменавала за Макс Марше? Може той да е гостувал на майка ви в Маунт Киско? Но няма как да не са се познавали, при положение че той очевидно е посветил историята на нея!), въпреки целувката продължи да му говори на „ви“ и да съставя сценарии, в които Макс Марше заемаше най-различни роли — от безследно изчезнал брат на майка му до неин таен любовник.

Робърт внезапно се почувства много некомфортно и постепенно се умълча. Всички тези разкрития и въпросите, с които го замеряше тя, му идваха в повече. Колко по-просто щеше да е да обвини застаряващия, малко арогантен френски писател в плагиатство. Но Розали беше намерила ръкописа у Марше, откри и пишещата машина, и нещата внезапно се усложниха. Откакто стана ясно — или беше на път да се изясни, — че майка му не е измислила историята за синия тигър за него, а същата й е била — както може да се предположи — посветена от един французин (точно французин!), за когото тя никога не е споменавала (не и на Робърт), го обзе някакво безпокойство. Но върху нищо конкретно не се беше спрял и ако трябваше да е честен, може би и не искаше да се спира.

В крайна сметка се касаеше за неговата майка и за неговите чувства и каквото и да се криеше зад тази странна история, тя го засягаше по-силно, отколкото безгрижно бъбрещата жена зад волана, която едновременно го дразнеше и объркваше.

Накрая съвсем се обърка.

— Вашите спекулации са много интересни, Розали, но никак не ни помагат. Трябва най-после да говорим с Макс Марше — прекъсна я грубо той. — Нищо няма да му стане, ако му зададем няколко въпроса.

— О, добре. Много добре. Извинете, че се опитах да ви помогна — отвърна тя. — Хубаво, най-добре ще е да млъкна.

Розали замълча обидено, макар Робърт да побърза да я увери, че не е имал това предвид, и в тясното купе се възцари тягостна тишина.

Когато го остави пред хотела, той не се осмели да я докосне още веднъж. Разделиха се с бързо кимване и Розали обеща да му се обади веднага щом Макс Марше бъде в състояние да отговаря на въпроси.

— Трябва да изчакаме поне докато се прибере вкъщи — каза тя и Робърт мислено изстена. — После можем да го посетим заедно, което доста ще смекчи нещата. Какво ще кажете? — Погледна го и се усмихна колебливо.

— Ако няма да се налага пак да лежим под някое прашно легло, аз съм съгласен — отвърна Робърт в отчаян опит да бъде забавен. В същото време му идеше да се цапардоса за тази изключително тъпа забележка.

Розали си пое шумно въздух. Естествено. Той гледаше нещастно бледото й лице, по което не личеше никакво вълнение.

— Ами тогава… Аз да тръгвам — обади се накрая тя със странна лека усмивка и най-старателно закопча колана си. — Рене сигурно ме чака.

Рене! Усети пробождане.

Робърт ритна умърлушено едно камъче, което се търкулна във вечно течащата вода по парижките канавки. Съвсем беше забравил, че Розали има приятел — онзи бодигард, който с удоволствие би я защитил с големите си юмруци. Робърт се усмихна криво при спомена за своята първа, а, както се надяваше, и последна среща с френския исполин, който за малко да го ступа, задето е оскърбил приятелката му. Фитнес инструктор, какво да говорим. („Той е дипломиран спортист и учител по йога, беше му обяснила важно Розали в «Марли». Дори е бил личен инструктор на една известна френска актриса.“) Чудо голямо. Добре де, този тип благодарение на високия си ръст и кадифените си кафяви очи може и да не остава незабелязан от жените. Да, никак не е грозен. Но какво друго би могъл да предложи, мислеше си Робърт с известна арогантност. Какво свързваше Розали с прагматичния Рене, той не можеше да си представи, а и предпочиташе да не си представя — за всеки случай не личеше да са сродни души. И определено не си подхождаха, това беше ясно като бял ден.

И после се присети за Рейчъл.

Разумната, организирана и амбициозна, като от кутия излязла, прекрасна Рейчъл. Именно тя позвъни пак още докато лежаха с Розали под леглото. Наистина в неудобен момент. Не беше оставила съобщение и по това той разбра, че е доста сърдита. Реши да й се обади следобед. Тогава в Ню Йорк е преди обед.

Когато й разкажеше за ръкописите и как е проникнал в чужда къща, воден от следата към една тайна, което си беше точно така, тя щеше да разбере защо е побързал да затвори. Относно това, че е лежал с Розали Лоран под някакво легло, когато Рейчъл е позвънила втория път, предпочиташе да си замълчи. И за целувката нямаше да споменава. И без това всичко беше толкова объркано.

Той ускори крачка и стигна до Ке д’Орсе. Докато стоеше на опашката пред музея и търпеливо се придвижваше стъпка по стъпка напред, пред вътрешния му взор отново изплува смеещата се Розали, която стоеше под дървото като Шекспировата Титания. Опита се да прогони картината и да мисли за нещо друго, но не можеше да не си зададе въпроса дали някога е виждал Рейчъл да се смее така необуздано като тази ведра, постоянно противоречаща му, своенравна и — да, трябваше да добави — очарователна жена, с която, при по-внимателно вглеждане, за съжаление, го свързваше само историята за един син тигър.

Малко ли беше това, или много? Или може би дори всичко? Как може щастието да е тъй подвластно на съдбата? Щеше ли да се окаже това неговият собствен сън в лятна нощ?

Фактът, че точно тази млада френска художничка бе илюстрирала любимата му история и именно това бе станало повод двамата да се запознаят, изведнъж му се стори съдбоносен.

И докато заедно се опитваха да разгадаят мистерията около една стара история, не започнаха ли да създават нова, още по-вълнуваща от предишната?

Потънал в мисли, той отиде до гишето във фоайето и си купи билет.

Когато прибра портфейла си, напипа книгата с обложка на бели и червени ивици, която си беше купил предишния ден в „Шекспир и компания“ и за която съвсем бе забравил. „Укротяване на опърничавата“. Книгата все още беше в чантата му.

Възнамеряваше да я връчи на Розали в подходящ момент с шеговита забележка. Но явно не беше писано това да се случи. Както изглеждаше, знаците не бяха благоприятно разположени за Петручио.