Никола Баро
Париж винаги си заслужава (18)

18

— Какви сте ги свършили, скъпи Макс? Как сте? Какво, за бога, сте правили на стълбата? И как е главата ви?

Розали остави букета чаени рози на светлото нощно шкафче и се наведе със загрижено лице над Макс Марше. Старият й приятел й се стори доста измъчен, с тази превръзка на главата и тъмните сенки под очите.

По посърналото му лице пробяга радостна усмивка.

— На кой въпрос да ви отговоря най-напред, госпожице Розали? — попита той. — Аз съм стар човек, така че не ме пришпорвайте. — Той се опитваше да звучи радостно, но гласът му беше дрезгав.

— О, Макс! — Розали стисна костеливата му ръка, която почиваше върху тънката завивка. — Изглеждате ужасно. Боли ли ви още?

Той поклати глава.

— Болките са поносими. Днес дори направих няколко крачки благодарение на един любезен драгун, който скромно се представя като сестра. Само дето тук е невъзможно да се спи. Вратата постоянно се отваря и някой от персонала в бяла престилка влиза и иска нещо. И всички питат едно и също. Чудя се дали изобщо разговарят помежду си.

Той въздъхна дълбоко, приглади завивката и посочи с пръст един стол в ъгъла.

— Вземете си стол, Розали. Много се радвам, че успяхте да дойдете. Вие сте първият нормален човек, когото съм виждал от няколко дни.

Розали се засмя.

— Не трябва да сте толкова нетърпелив, Макс. Тук сте само от няколко дни, а лекарите и сестрите просто си вършат работата. — Тя притегли стола до леглото му, седна и кръстоса крака.

— Да, боя се, че съм много нетърпелив пациент. — Погледът му проследи нейните движения и се спря на изящните светлокафяви сандали с малък ток, в които бяха обути стъпалата й с лакирани нокти. — Хубави обувки — рече Макс.

Розали смаяно повдигна вежди.

— О, благодаря! Най-обикновени летни сандали.

— Ах… знаете ли, човек започва да цени обикновеното, щом се окаже за няколко дни от другата страна на реката — отвърна философски той. — Надявам се скоро да изляза от този затвор.

— И аз се надявам. Хубавичко ме изплашихте. Цял уикенд напразно се опитвах да се свържа с вас, но изобщо не предполагах, че ще се видим в болницата.

— Да, чух, че звънят всички телефони. Но не бях в състояние да вдигна нито един — пошегува се той. — За какво беше целият този зор?

Да му се не види! Розали прехапа долната си устна. Моментът да подхваща отново темата за книгата никак не бе подходящ, нито пък да пита за загадъчното посвещение. Трябваше да изчака Макс да се възстанови.

— О… просто исках да ви предложа другата седмица да обядваме заедно в Париж — послъга тя. — Сега имам помощничка за три от следобедите в магазина, а в края на седмицата Рене е на обучителен семинар в Сан Диего. И си помислих, че можем да се видим някъде.

Поне последните две неща отговаряха на истината. Жалко, че госпожа Морел не можеше да започне още от днес. Тази сутрин Розали бе окачила на вратата на магазина табела с надпис: „Днес по неотложни семейни ангажименти магазинът няма да работи“.

Тя се усмихна. Не знаеше дали това може да се нарече семеен ангажимент в истинския смисъл на думата, но Розали го чувстваше като такъв. Втренчи се във високия мъж с рошавите вежди, който сега изглеждаше толкова безпомощен и грохнал. Под тънката повърхност постоянно надничаха знаците на миналото. Колко бързо се рони фасадата на възрастните хора, когато са изхвърлени от обичайния си коловоз и когато вече не са в състояние да се пазят! Тя гледаше болничната му пижама, посивялото лице, забеляза, че е небръснат, и на пряката светлина откри тук-там сиви места в брадата, които я трогнаха. Странно, беше се привързала към този старец като към дядо си. А в този миг той и изглеждаше като дядо й. Розали се радваше, че е оживял, изпитваше облекчение, че не му се е случило нещо лошо, и в никакъв случай не би го занимавала сега с историята на Шърман. Виждаше се, че е потиснат.

— Хм, страхувам се, че засега не можем да обядваме в Париж, скъпа Розали, колкото и да е примамлива идеята — каза Макс, сякаш прочел мислите й. — Сама виждате как съм. И ако не беше изкуствената бедрена кост, щях да остана още седмици наред на легло. — Той посочи към завивката, под която се очертаваха краката му. Долу се подаваше дясното му стъпало.

— Божичко, да не сте си счупили и пръста? — попита Розали и посочи към потъмнялото кутре на Макс Марше.

— Какво? Не! — Макс размърда пръсти. — Потрошен съм къде ли не, но кутрето ми си е съвсем наред. Винаги си е било кафяво — луничка. — Той се ухили. — Моето тъмно петно, ако щете.

— Вие сте пълен с изненади, Макс — отвърна Розали и се облегна на стола. — А сега ми разкажете какво правехте на тази стълба. Череши ли брахте?

— Да бера череши ли? — Той вдигна смаяно вежди. — Как ви хрумна? Не, не, качих се на стълбата в библиотеката, за да върна една книга на мястото й… Познавате ли Блез Паскал, госпожице?

Тя поклати глава.

— Не, но ми звучи като опасно четиво.

Макс Марше разказа историята си, в която за по-голям драматизъм взеха участие мислите на един философ, една стара дървена стълба, един градинар костариканец и една бензинова косачка, и даде на Розали ключовете за къщата във Везине с молба да му донесе някои необходими неща.

— Съжалявам, че ви притеснявам, Розали, но моята Мари-Елен, както знаете, не е тук. Себастияно вече я информира и мисля, че тя ще се върне по-рано от планираното — дори само за да се увери, че е била права, — но кога точно ще си дойде, не знам. — Старецът сви рамене и въздъхна. — Себастияно ми спаси живота и аз съм му безкрайно благодарен, но не се сеща какво да вземе. Пък и не познава къщата. — Макс се усмихна. — Не искам да съм не благодарен. Все пак беше помислил за шлифера и телефона ми, иначе дори нямаше да мога да се свържа с вас — в днешно време никой не си записва телефонните номера. За щастие, съм запазил вашия номер. Е, надявам се, че няма да ви затрудня много, ако ви помоля да ми донесете някои неща.

Розали поклати глава.

— Няма абсолютно никакъв проблем. С колата съм — само кажете какво ви трябва и къде да го намеря. После ще мина да ви го донеса. Мога да си представя колко сте бил паникьосан, когато са ви откарали с линейката.

— Всъщност те бяха паникьосани, аз никога не бих напуснал така шеметно къщата. Не съм си взел нито пижама, нито халат — сама виждате как са ме нагиздили с тази глупава пижама.

Той направи комична гримаса, а в това време вратата се отвори и влезе една сестра с къса руса коса и тихо скърцащи обувки, която държеше бъбрековидна кутийка.

— Време е за инжекция, господин Марше — извика тържествено тя. — О! Имаме посещение? — Сестрата хвърли делови поглед на Розали, докато вадеше спринцовката. — За съжаление, ще трябва да излезе за малко. Това внучката ли е?

— Не, приятелка — отвърна Макс и намигна на Розали, която беше станала. — И, сестра Ивон, бихте ли сложили цветята във вода?

Сестра Ивон шумно си пое въздух, а Розали излезе от стаята с едва потискана усмивка.

В ранния следобед тя стоеше пред вилата на Макс Марше и натискаше бравата на градинската порта. Слънцето топло огряваше тясната чакълеста пътека, която минаваше през хортензиеви храсти, лавандула и ароматен хелиотроп.

Четвъртитата бяла къща с червен керемиден покрив и тъмнозелени капаци на прозорците се издигаше спокойно, като нарисувана от детска ръка, и когато Розали отвори външната врата, изобщо не беше подготвена за това, на което щеше да се натъкне.