Никола Баро
Париж винаги си заслужава (32)

32

Половин час по-късно Робърт отново застана пред малкия магазин на улица „Драган“ и бясно започна да натиска звънеца. Отчаяно заудря по вратата. Видя, че на първия етаж свети, но Розали не отваряше. Тя се бе увила в пашкула си и той не можеше да я упрекне за това, при положение че лейди Макбет така успешно й бе инжектирала отровата си. Почти бе изхвърлил от стаята си слисаната Рейчъл.

— Ще се разкайваш, тъпако! — лаеше тя. — Малката ще те отегчи още преди да успееш да издекламираш монолога на Хамлет и тогава пак ще допълзиш при мен.

— Ще има дълго да чакаш — изсъска през стиснати зъби той. — Да не кажа, на куково лято. А сега се омитай!

Тя се облегна на вратата на стаята.

— А къде предлагаш да прекарам нощта?

— Най-добре под някой мост — каза той. — Но гледай да не изплашиш бездомниците.

После затръшна вратата и се затича към улица „Драгон“.

— Розали! Розали! Знам, че си горе. Отвори, Розали — не спираше да вика той.

След известно време вратата се отвори и дребен мъж с лукави очи излезе на улицата.

— Какво правите, господине? Това да не ви е битпазар! Ако не млъкнете веднага, ще повикам полицията. — Той се втренчи в олюляващия се Робърт. — Но какво ви е, да не сте пиян?

— Търся Розали Лоран! — с мъка отрони той.

— Вие да не сте американецът? — Старецът се втренчи недоверчиво.

— Моля ви! — настоя Робърт. — Може ли да вляза? Знам, че тя е при вас.

— Но, господине! — Мъжът сви рамене. — Успокойте се! Госпожица Лоран не е вкъщи, иначе щеше да ви отвори.

Старецът бе в пълно недоумение.

— Но тя е тук — не виждате ли! Свети! — Робърт посочи възбудено нагоре.

— Така ли? Как разбрахте? Аз не виждам нищо.

Робърт погледна към първия етаж. Зад прозореца на „Луна Луна“ цареше мрак.

Щом се убеди, че тази нощ нищо няма да се получи, той се върна в хотела. Така или иначе, на сутринта Розали щеше да отвори магазина.

Но когато във вторник застана точно в единайсет пред книжарничката, на вратата все още висеше табелата „Затворено“. Опита се да й изпрати съобщение, но телефонът й беше изключен. Той скъса един лист от бележника си, написа кратко, отчаяно съобщение и пъхна листа през решетката.

Час по час отскачаше до „Луна Луна“ и накрая — чак в два часа — късметът го споходи.

Решетката се вдигна, магазинът отвори. Робърт натисна облекчен бравата, готов да поиска от разгневената Розали прошка на колене за своята — наистина дребна — лъжа. Щеше да й обясни всичко. Но вместо неговата красива мърморана в магазина завари непозната жена, която го погледна с неутрална приветливост.

— Госпожица Лоран няма ли я? — попита с притаен дъх той.

Жената поклати глава и Робърт си спомни, че това е помощничката, която беше виждал и преди. За съжаление, не помнеше името й.

— Кога ще се върне госпожица Лоран? — не се отказваше той.

— Нямам представа — отвърна равнодушно жената. — Днес едва ли.

— Знаете ли дали е получила бележката ми? — Робърт посочи към вратата на магазина.

— Каква бележка? — Продавачката го погледна неразбиращо с добродушните си кръгли очи.

Беше отчайващо! Робърт мислено изстена и й подаде номера си.

— Вижте, важно е — продължи умолително той. — Трябва да говоря с госпожица Лоран, разбирате ли? Обадете ми се веднага щом се появи в магазина. Имам предвид наистина веднага!

Тя кимна и небрежно му пожела приятен ден.

След два часа и половина и четири чисти кафета той все още седеше в малкото кафене на улица „Драгон“ и наблюдаваше входа на „Луна Луна“, който беше на няколко метра от другата страна на улицата. Междувременно беше станало четири и половина. Сервитьорът излезе отново и го попита дали ще желае още нещо.

О, да, желаеше, и още как, но очевидно желанието му нямаше да се изпълни. Той реши да мине от едната зависимост на друга и си поръча чаша червено вино. После още една. А след това му хрумна да се обади на Макс Марше. За щастие, старецът веднага му вдигна и на Робърт му идеше да се засмее от облекчение.

— Робърт съм. Имаш ли представа къде се е дянала Розали? Трябва спешно да говоря с нея. — Той си пое дълбоко въздух. — Стана ужасно недоразумение, интрига от Шекспиров калибър, и оттогава Розали потъна вдън земя.

Макс помълча и синът му усети колебанието му.

— Да не би да е във Везине? — попита жадно той. — Да не би да е при теб? — Беше логично Розали, когато е притеснена или ядосана — той залагаше на второто, — да избяга при стария си приятел, писателя.

Чу как Макс въздъхна.

— Какви са тези истории, синко? — попита баща му внимателно. — Розали не е тук, но вчера ми се обади. Не беше на себе си. Трябваше да й кажеш за годеницата си.

— Но тя не е моя годеница! — извика отчаяно Робърт в слушалката и стисна несъзнателно чашата си. Светлият му панталон пое червената течност. — Да му се не види дано! — изруга той. — Рейчъл не ми е приятелка, откакто пристигнах в Париж. — Робърт започна да търка плата със салфетката.

— А каква ти е?

— Вещица, мътните да я вземат! Тъкмо се бях наканил да й се обадя и да й разкажа всичко, а тя изведнъж се появява в стаята ми и ми се хили насреща като змията Ка.

С няколко думи той се опита да обясни на Макс как стоят нещата.

— Разбирам, че беше грешка да казвам, че ми е само позната — завърши Робърт. — Признавам си. Но тогава още не знаех… искам да кажа… всичко стана толкова бързо… вече и аз не знам…

— Ама си и ти! — отвърна Макс. — Много тъпо се е получило.

Робърт кимна.

— Къде може да е? — размишляваше нервно той. — Не че и тя не е постъпила глупаво.

Макс тихо се засмя.

— Тогава можеш да си спокоен, синко. Розали си е вкъщи. Току-що ми се обади и каза, че онзи „неверен задник“ пак е идвал в магазина й.

— Тя си е вкъщи?! — Тази помощница с кравешките очи най-нагло го беше пратила за зелен хайвер, докато невинно му се усмихваше. Идеше му да хукне пак към магазина, но си наложи спокойствие. — Добре, какво каза още тя?

— Успокой се, Робърт. Още нищо не е загубено. Каза, че те мрази.

— Мрази ли ме? О, боже! — Той започна да бърше като обезумял петното по панталона си. — Но тя не може да ме мрази. Та аз нищо не съм направил! — Беше по-лошо, отколкото си мислеше. Не е като да не знаеше колко е чувствителна. Колко обидчива. Как всяка дума претегля на златна везна.

— Повярвай ми, синко, това е добър знак. — Той чу Макс тихичко да се смее. — Мрази те, защото те обича.

— Аха. Интересна теория. Да се надяваме, че е вярна. Във всеки случай аз обичам Розали, защото я обичам. — Робърт въздъхна с насмешливо отчаяние. — И какво да правя сега, Макс? Какво да направя, за да ме заобича пак, без да ме мрази?

— Не се безпокой, ще измислим нещо — отвърна Макс. — Имам една идея…