Никола Баро
Париж винаги си заслужава (31)

31

„Сигурно това са трите най-напрегнати дни в живота ми“, мислеше си Робърт Шърман, когато с несигурна крачка вървеше из Латинския квартал. Час по-рано беше при професор Лепаж да подпишат договорите за работата му като гостуващ професор. Предишния ден бе седял часове наред с Макс на една пейка в розариума на Парк дьо Багател и все повече осъзнаваше, че, както изглежда, отново си има баща. А по-предишния ден — за миг затвори очи и усети онова невероятно чувство на щастие, което всеки път го връхлиташе, когато си спомнеше за нощта, прекарана с Розали, — по-предишния ден бе намерил жената на своя живот.

Смехотворният ултиматум, който Рейчъл му бе поставила в Ню Йорк, вече изтичаше. Той си спомни изнервения разговор, когато след прекъсването я набра отново и развълнувано й съобщи за ръкописа, който Розали случайно бе намерила в кутия върху гардероба на Марше.

— Божичко, звучи като роман на Лусинда Райли — въздъхна Рейчъл и се засмя, но смехът й не прозвуча особено приветливо. — Двамата можете да си отворите детективско бюро. Като те слуша човек, остава с впечатлението, че денонощно се мотаеш с тази книжарка.

— Глупости, Розали просто ми помага, това е всичко — обясни той и към онзи момент това отговаряше на истината. — Много е симпатична, и на теб ще ти хареса.

— Да бе. — Рейчъл приключи малко грубо разговора, но когато отново му се обади в петък вечерта, беше много приветлива и сговорчива. Постоянно го разпитваше и накрая той й разказа за предстоящото гостуване у Макс Марше. Вмъкна и това, че е говорил с декана от университета.

— И? — попита тя.

— За това ще трябва да поговорим на спокойствие.

Не му се спореше с нея, не и сега, преди да си е изяснил други важни неща. Ето защо отговори малко уклончиво и приключи разговора с обещанието, че през уикенда ще й се обади пак.

— Ще ти звънна, когато се прибера от Везине — каза той и едва сега се сети, че още не го е направил.

Защото точно този уикенд бе разтърсен от преживявания, целият му живот изведнъж се бе преобърнал, вълненията му следваха едно след друго. Но когато на следващата сутрин седеше с Макс на закуска и погледът му се рееше над градината, го обзе някакво спокойствие. Решението беше взето: щеше да остане в Париж и може би завинаги.

Веднага щом се върнеше в хотела, щеше да се обади на Рейчъл и да й изясни положението. Вече нищо не го спираше да поеме по новия си път.

— О, мистър Шърман, ще видите, че ще ви хареса при нас — беше казал елегантният професор Лепаж, докато го придружаваше до вратата, и радостно му стисна ръката. — Изглеждате ми много щастлив.

Робърт с усмивка ускори крачка, когато зави от булевард „Сен Жермен“ по улица „Драгон“.

Той беше щастлив човек.

Гореше от нетърпение да разкаже всичко на Розали и да я прегърне.

 

 

Странно, но никой не му отвори. Книжарницата беше затворена както всеки понеделник. Робърт надникна през витрината с надеждата да зърне Розали в магазина, но тя не беше там. И на външната врата звъня — напразно. Погледна си часовника. Беше шест и половина, а сутринта й се обади, че привечер ще мине да я види.

Дали не беше още във ветеринарната клиника? Може състоянието на кученцето да се е влошило?

Робърт се помота пред витрината и се втренчи в орнаментите на лазурносинята подаръчна хартия, която висеше зад стъклото като облак в небето. После позвъни на Розали по мобилния телефон. И там нищо. Изпрати кратко съобщение, в което казваше, че едва сега отива в хотела, и зави към улица „Жакоб“.

 

 

Рецепционистката на „При кестена“ го удостои с възторжена усмивка.

— Имате посещение, господин Шърман. Приятелката ви каза, че предпочита да ви изчака в стаята ви. Надявам се да не съм сбъркала, като я пуснах. — Тя му се усмихна съучастнически и му подаде втория ключ над тъмната дървена рецепция.

Робърт кимна малко изненадан, но в следващия миг сърцето му заби по-силно от предвкусваната радост. Сигурно Розали е прослушала съобщението и е побързала да отиде при него в хотела. Натисна нетърпеливо копчето на асансьора и след издрънчаване потегли.

„Какво ли ще стане, ако заседна сега тук“, помисли си весело Робърт. Но асансьорът се изкачи благополучно до четвъртия етаж.

Робърт прокара ръка по косата си и отвори малката врата с радостно очакване. Видя до прозореца силуета на жена.

— Ето те и теб! — извика нежно той. — Божичко, колко ми липсваше!

— Здравей, Робърт!

Жената до прозореца бавно се обърна и Робърт усети как се вцепенява. Видение! Сигурно беше видение!

— Липсвала съм ти, така ли? Много се радвам. При последния ни разговор не останах с впечатлението, че ти липсвам толкова много. — Зелените й очи блеснаха и тя пристъпи към него да го прегърне.

— Рейчъл! — отрони Робърт. — Какво правиш тук? Каква… каква изненада.

Мислите му препускаха като зайци, подгонени от ловец.

Рейчъл му даде целувка, която той изумено прие, и му се стори, че по лицето й пробяга злобна усмивка.

— Е, надявам се, приятна изненада, Робърт — изръмжа тя и прокара пръсти по къдриците му. — Време е пак да отидеш на фризьор, скъпи.

— Да… не… искам да кажа… — запелтечи Робърт. — Нали щяхме пак да се чуем, за да говорим… за всичко.

— Така де — каза Рейчъл. — Но ти не се обади и си помислих, че няма да е лошо, ако дойда аз, за да… говорим… — Усмивката й беше странно иронична. — Макар че тази стая е ужасно малка — как си стоял толкова време тук?

— Е, знаеш как е… става за временно ползване — запъна се Робърт. — Хм. Стаята може и да не е особено голяма, но… вътрешният двор е много красив. Пък и човек така или иначе не се задържа много тук.

— Така ли? — Тя вдигна вежди. — А, да… вярно — удари се по челото. — Ти беше ужасно зает. — Рейчъл се отпусна на леглото, облегна се на възглавниците и кръстоса предизвикателно дългите си крака.

Телефонът на нощното шкафче започна да звъни, но Робърт не помръдна от мястото си.

— Е, скъпи, няма ли да вдигнеш? Не искам да ти преча. Върши си работата, все едно ме няма. — Тя му се усмихна както змия на зайче.

Робърт я гледаше втрещен. Рейчъл просто се беше качила на самолета. Беше нечувано! Един слънчев лъч влезе в стаята и червените й къдрици пламнаха като огън. Тя му се усмихваше, без да казва нищо, а Робърт имаше ясното усещане, че нищо добро няма да последва. Питаше се какво я е прихванало рецепционистката, та я е пуснала в стаята му. Звъненето спря.

— Рейчъл, какво означава това? Какво правиш тук? — попита.

— Дойдох да си прибера малко объркания професор по литература — отвърна тя със снизходителна усмивка. — Имам чувството, Робърт, че си доста притеснен.

— Какво? — Той онемя. — Да го прибереш ли?

— Ами твоите четири седмици свършват в четвъртък, съкровище, и си помислих, че можем да прекараме няколко дни в Париж, преди да си тръгнем. Можеш да ме разведеш из града, а аз непременно трябва да отида на улица „Риволи“ на шопинг. Имало страхотни дамски чанти. — Тя разпери дългите си ръце.

Робърт поклати колебливо глава. Можеше да й каже всичко сега.

— Боя се, че от това няма да излезе нищо, Рейчъл?

— От кое няма да излезе нищо? — отвърна тя като застреляна.

— От всичко, Рейчъл. Оставам в Париж. Днес щях да ти се обадя. Трябва да поговорим.

— Заради работата ти като гостуващ професор ли? — Тя му хвърли дебнещ поглед.

— Рейчъл, не е заради мястото. От вчера знам, че имам баща, който живее в Париж.

— Охооо! — извика тя. — Значи имаме още един баща в Париж — колко практично!

— Не е нужно да проявяваш сарказъм, Рейчъл. Аз самият знам това едва от вчера. — Той си пое дълбоко въздух. — А от вчера знам и това, че тук в Париж срещнах жената на живота си.

— Какво?! Бързо напредваш. — Странно, но не изглеждаше изненадана.

— Когато жената е правилната, винаги става бързо — каза бавно той. — Съжалявам, Рейчъл.

Тя се надигна и се втренчи в него с нескрит гняв.

— Ако имаш предвид малката от книжарницата, по-добре се откажи. — Рейчъл се засмя подигравателно. — Там вече е загубена кауза. — Думите й прозвучаха с неописуема изисканост.

— Какво искаш да кажеш, Рейчъл? — Робърт усети, че сърцето му спира.

— Ами каквото казах. — Гласът й се извиси в остро кресчендо. — Какво си въобразяваше, Робърт? Наистина ли си мислеше, че ще се оставя на една френска книжарка да съсипе бъдещето ми? Какво очакваш от тази хлапачка? Дори няма нормална прическа, а ходи с тази шантава плитка. Стига, Робърт, това не може да е сериозно. Май червеното вино ти е дошло повечко.

Робърт пребледня от гняв.

— Какво си направила, Рейчъл? Да не би да… о, да, ти си била… — Той пристъпи заплашително към нея и застана точно пред френското легло.

— Естествено, че отидох при нея. — Рейчъл се отпусна назад и тихо се засмя. — Хм, какво да ти кажа — малката никак не се зарадва, като разбра, че си я лъгал. Преди това трябваше да й обясня, че не съм твоя позната…

— Много добре знаеш защо дойдох в Париж, Рейчъл! Ти постави този проклет ултиматум, ти беше тази, която искаше да ме напусне…

Рейчъл махна с ръка.

— Това са минали работи. Тогава бях много разстроена. Понякога човек си променя мнението. Във всеки случай — продължи невъзмутимо тя — изясних нещата и размахах пред лицето й красивия си годежен пръстен. Госпожицата с плитката направо пребледня и дори ми стана малко жал за нея…

— Чудовище! — Идеше му да й извие врата. — Много добре знаеш, че това не е годежен пръстен. — Робърт помнеше чудесно как отидоха в „Тифани“, за да купят на Рейчъл пръстена от бяло злато с малък брилянт, който тя настояваше да получи като подарък за рождения си ден.

— Все едно. — Рейчъл гледаше със задоволство бижуто на ръката си. — Остана доста впечатлена. Особено когато й казах, че наесен ще се женим.

— Какво си казала?