Никола Баро
Париж винаги си заслужава (5)

5

Няколко дни по-късно, през един пролетен ден през април историята за синия тигър влезе в живота на Розали Лоран и го промени завинаги. В живота на всеки има история, която се явява повратна точка, макар малцина да си дават сметка за това.

На следващия ден Розали отвори вратата на магазина и, както обикновено, погледна нагоре. Небето се виеше като от порцелан над улица „Драгон“, толкова ефирно и свежо, каквото може да бъде само над Париж след априлски дъжд. Паважът на улицата беше още мокър, по тротоара две птичета се караха за една трошица, отсреща вдигнаха ролетна щора, ароматите на утрото се виеха край носа на Розали и тя внезапно усети, че това е един от онези дни, в които се започва нещо ново.

От онова паметно посещение на Макс Марше тя очакваше обещаното писмо. Още не можеше да повярва, че точно тя е тази, която ще илюстрира новата му книга. Надяваше се да не разочарова прочутия автор и неговия издател. Щеше да направи всичко възможно. Дадоха й огромна възможност. „Илюстрации: Розали Лоран“. Усещаше как я изпълва безкрайна гордост. Майка й щеше да се шашне. И най-вече леля Полет — горката леля Полет! Жалко, че не можеше да вижда!

Още никой не знаеше за предложението. Освен Рене, разбира се. „Страхотно, беше казал той. Сега наистина ще се прочуеш.“ Това му харесваше тя на Рене — че винаги се радваше на успеха й и никога не завиждаше. Той не обичаше да се сравнява с другите и именно в това — освен спортуването — беше тайната на неговата уравновесеност, макар че едва ли си даваше сметка за това.

Розали влезе в двора и сърцето й подскочи щастливо. Още отдалече бе съгледала големия бял плик, който стърчеше наполовина от пощенската кутия, и веднага се досети, че това е ръкописът на писателя.

Има дни, в които всичко е така перфектно, че дори пощенската кутия се пълни само с хубави неща.

С разтуптяно сърце Розали притисна до гърдите си плика. Гореше от нетърпение да прочете историята и се втурна обратно в магазина. Само че хубавото време тази събота беше пръснало хората рано по улицата и преди още Розали да е отворила пратката, в книжарничката влезе млада жена. Искаше да купи за кръщелника си писалка и дълго се колебаеше, преди да си тръгне с една тъмнозелена, с имитация на мрамор перодръжка „Уотърман“.

През целия ден в книжарницата цареше оживление. Клиентите идваха и си отиваха, купуваха пощенски картички и подаръчна хартия, разделител за книги и малки латерни с часовник или шоколади с цитати от известни поети. Някои си поръчваха поздравителни картички. Сребърната камбанка, която висеше над вратата, постоянно звънеше и Розали трябваше да потиска нетърпението си чак до привечер, когато и последният клиент си тръгна: едно десетгодишно момче с червена коса и лунички, което искаше да подари на майка си за рождения й ден преспапие и не можеше да си избере.

— Дали да не взема сърцето от рози? Или детелинката? Или платнохода? — не спираше да пита то и очите му жадно се спряха на преспапието със старинния тримачтов кораб. — Как мислите, мама дали ще хареса платноход? Ей такъв един кораб, а?

Розали се усмихна, когато накрая момчето се спря на сърцето от рози.

— Добър избор — каза тя. — Със сърце и рози никога няма да сбъркаш при жените.

Най-сетне в книжарничката стана тихо. Розали заключи вратата, свали решетката и изпразни касата. После взе белия плик, който цял ден бе лежал на масата от мека дървесина, и отнесе горе малкото си богатство. Влезе в малката кухня, включи термоканата и взе любимата си чаша от рафта над мивката, единствената останала от серията „Синята птица“ от завода за порцелан в Жиан, с която се беше сдобила от битпазара.

Седна на френското си легло, със синьо-бяло шалте и малки възглавници в същия тон, което през деня се превръщаше на диван, светна настолната лампа и отпи глътка чай с лимон.

Белият плик лежеше загадъчно до нея. Розали внимателно го отвори и извади ръкописа, към който беше прикачена една визитка и няколко изречения, написани на ръка.

Скъпа госпожице Розали, радват, се, че се запознах с Вас. Изпращам, Ви „Синият тигър“. Интересно ми е какво ще кажете и очаквам скоро Вашите предложения.

Поздрави,

Макс Марше

П.С.: Поздравете Уилям Морис от мен, надявам, се да се е съвзел от уплахата.

Розали се усмихна. Беше мило, че се е сетил за кучето. Пък и това обръщение — „госпожице Розали“. Толкова старомодно. Хем почтително, хем лично.

Тя намести няколко възглавници, облегна се назад и сложи ръкописа на коленете си.

И започна да чете.

Синият тигър

Когато Елоаз беше на осем години, се случи нещо много особено. Нещо, което не беше за вярване, но пък точно така стана.

Елоаз беше жизнерадостно момиче, с руса коса и зелени очи, закачливо, с покрито с лунички носле и малко големичка уста. Подобно на повечето момиченца, тя имаше много развинтена фантазия и често си измисляше разни приключенски истории.

Беше убедена, че плюшените й играчки тайно си говорят през нощта и в звънчетата в градината има малки елфи, толкова мънички, че едва се забелязват с просто око. Беше почти сигурна, че може да се лети на килимче, стига да знаеш вълшебната дума, и че когато се къпеш, трябва да излезеш от ваната, преди да дръпнеш тапата, за да не те завлече в канала някой жаден воден дух.

Елоаз живееше с родителите си и кученцето Бабу в красива бяла вила в покрайнините на Париж, съвсем близо до Булонския лес, който представляваше по-скоро огромен парк, отколкото гора. Елоаз идваше тук всяка неделя с родителите си, правеха си пикник, плаваха с лодка, но любимото им място беше Парк дьо Багател, вълшебен малък парк с прекрасни розови градини. Само как ухаеше! Когато ходеха на разходка там, Елоаз жадно вдишваше аромата им.

В Парк дьо Багател имаше малък замък. Там растеше най-изящната роза, която някой изобщо може да си представи, и бащата на Елоаз разказваше, че преди много време този замък бил построен само за шейсет и четири дни от един граф за неговата кралица.

Елоаз, която много искаше да бъде принцеса, силно се впечатли. „Един ден, когато порасна, и аз ще се омъжа за човек, който да ми построи замък за шейсет и четири дни“, извика тя. Баща й се засмя и отвърна, че в такъв случай ще е добре да се омъжи за архитект.

Е, Елоаз не познаваше архитекти, но пък познаваше Морис, едно момче, което живеене с майка си в другия край на улицата, в една малка къща насред запустяла градина с много ябълкови дървета.

Един ден, както си подскачаше по улицата, Елоаз завари Морис на оградата. „Искаш ли ябълка?“, попита той и с плаха усмивка й подаде голяма червена ябълка над оградата. Елоаз я взе и отхапа от нея, после я върна на момчето с разчорлената руса коса, за да си гризне и то.

От този ден нататък двамата станаха приятели. Нещо повече: Морис даде дума на Елоаз, че един ден ще й построи малък дворец, същия като в Парк дьо Багател, никакъв проблем! Дори тайничко се беше снабдил с тухли от една строителна площадка и ги криеше в ъгъла на градината, тъй като, както сигурно сте се досетили, Морис беше влюбен в златокосото момиче, което умееше да разказва такива прекрасни истории и така сърдечно да се смее. Ако Елоаз поискаше да си сложи луната за лампа в стаята, Морис щеше и астронавт да стане, за да й я донесе от небето.

 

 

Сутринта на осмия си рожден ден Елоаз отиде с класа си на излет в Булонския лес. Рожденичката трябваше да си избере къде точно да отидат и тя, разбира се, си избра парка с розите. Слънцето напичаше и учителката, госпожа Беланже, беше казала на децата да си вземат боичките и блокчетата, за да рисуват навън. И докато госпожа Беланже се бе разположила с учебника по биология в сянката на едно дърво, децата седяха на одеяла или направо на тревата и усърдно рисуваха птици, розови храсти, малкия розов дворец или някой от пищните пауни, които, наперили сбърчените си глави, така гордо се разхождаха по поляната, сякаш целият парк е техен.

Отначало Елоаз не можеше да реши какво да нарисува. И докато съучениците й усърдно шареха с четките си по листа, тя лежеше на одеялото и гледаше синьото небе, по което спокойно плаваха гъсти облаци. На Елоаз й се стори, че вижда сред тях да се разхожда симпатичен тигър. Тя седна, извади боите си от торбичката и потопи четката в бурканчето с вода.

След два часа госпожа Беланже плесна с ръце и всяко дете трябваше да си покаже рисунката. Дойде ред на Елоаз. Тя гордо показа разкошния си индиговосин тигър със сребристи ивици и небесносини очи. Беше се постарала много и според нея това беше една от най-хубавите й рисунки.

Няколко деца се сръгаха едно друго и започнаха да се смеят.

— Ха-ха-ха, Елоаз, какви си ги нарисувала! — извикаха те. — Какъв е този син тигър?

Елоаз се изчерви като домат.

— Ами моят — каза тя.

— Ама тигрите са жълти на черни ивици — това го знае всяко дете — рече Матилд, която беше най-добрата в класа и явно съзнаваше това.

— Но моят тигър… е облачен тигър, а те са сини и имат сребристи ивици — отвърна Елоаз и долната й устна започна да трепери. Как можа да забрави, че тигрите са жълти?!

Госпожа Беланже се усмихна и вдигна вежди.

— Ами — рече тя — има бели мечки и кафяви мечки, пъстри кълвачи и полярни лисици, има и снежни леопарди. Но за син облачен тигър досега не бях чувала.

— Но… — смути се Елоаз. — Все някъде трябва да има сини тигри…

Другите деца се запревиваха от смях.

— Да, и розови слонове! И зелени зебри! Отивай в зоологическата градина, Елоаз! — извикаха те.

— Престанете, деца! — намеси се учителката и вдигна ръка. — Макар, естествено, да няма сини тигри, намирам рисунката ти за много хубава, Елоаз.

 

 

В ранния следобед пристигнаха гостите за рождения ден. Имаше голяма шоколадова торта, ягодов сладолед и лимонада. Елоаз играеше в градината с приятелите си на скачане в чували, на криеница и народна топка. След вечеря каза „лека нощ“ на родителите си и се прибра в своята стая. Едва тогава забеляза, че е забравила в парка торбичката с нещата за рисуване и рисунката със синия тигър. Ама че неприятно! Сигурно мама щеше да й се кара, защото водните боички с двайсет и четири цвята бяха съвсем нови.

Елоаз помисли малко, покатери се на прозореца и се измъкна през градината, докато родителите й гледаха телевизия в хола.

Когато стигна до входа на парка с розите, слънцето вече залязваше. Смело натисна старата решетеста порта. За щастие, тя не беше заключена и само тихо изскърца. Елоаз мина покрай розовия замък, розовите лехи и малките водопади, които с тих ромон се плискаха над скалите, и не след дълго стигна до поляната, на която сутринта беше рисувал целият клас. Затърси с поглед наоколо — и ето! Под старото дърво, където сутринта бе седяла учителката, намери захвърлена червената си платнена торбичка. Някой беше облегнал блокчето й на стъблото.

Ала рисунката със синия тигър беше изчезнала.

Дали някой не я бе взел?

Или пък вятърът да я е отвял нанякъде?

Елоаз присви очи, за да вижда по-добре, и пристъпи няколко крачки към павилиона, който се издигаше призрачно като птичарник на един малък хълм.

Изведнъж дочу въздишка, идваща сякаш от старата каменна пещера под павилиона. Тя така се и наричаше — „Пещерата на четирите вятъра“. Защо й казваха така, никой не знаеше, но Елоаз, която веднъж се беше крила там, бе убедена, че това е омагьосано място.

Елоаз вярваше в поверието, че ако застанеш току под каменния свод и погледнеш към водопада, който се излива в едно езеро с водни лилии, и пошепнеш някое желание, ветровете го отнасят във всички посоки на света и то все някога се сбъдва.

Тя отново чу въздишката, която сега прозвуча като измъчено ръмжене. Внимателно се приближи към входа на пещерата, която се къпеше в златистата светлина от последните лъчи на залязващото слънце.

— Ехо? — извика Елоаз. — Има ли някой тук?

Нещо изшумоля, изръмжа, запрепъва се и… застана пред нея.

Син тигър със сребристи ивици. Беше същият като тигъра от нейната рисунка.

Елоаз ококори очи.

— Божичко! — отрони тя и сама се учуди.

— Какво ме гледаш така? — изръмжа синият тигър и от уплаха Елоаз дори не си даде сметка, че той говори.

— Ти да не си синият тигър? — попита накрая предпазливо момичето.

— Не е ли очевидно? — отвърна тигърът. — Аз съм облачният тигър. — Той погледна предизвикателно Елоаз с блестящите си сини очи.

— О! — възкликна Елоаз. — Трябваше да се досетя. — Изгледа го недоверчиво. — Облачните тигри опасни ли са? — попита тя.

— Ни най-малко — отвърна синият тигър и разтегна муцуната си в усмивка. — Поне не за децата.

Елоаз кимна облекчена.

— Може ли да те погаля? — попита тя. — За твое сведение, днес имам рожден ден.

— При това положение можеш дори да ме пояздиш — каза синият тигър. — Но първо трябва да ми помогнеш. В онази розова леха настъпих трън и той се забоде в лапата ми.

Синият тигър се приближи и Елоаз забеляза, че влачи дясната си лапа.

— Ужас — отбеляза Елоаз, която също се беше убождала на треска. — Знам колко боли. Дай да видя, тигърчо.

В последната светлина на слънцето тигърът протегна лапата си и Елоаз, която имаше много зорки очи, съгледа трънчето, безстрашно дръпна и го извади.

От болка синият тигър нададе такъв силен рев, че момичето се изплаши и отскочи назад.

— Извинявай — каза синият тигър и започна да ближе раната си.

— Трябва да я превържем — рече Елоаз. — Чакай, ще вземем това! — Тя взе торбичката с боите и извади от нея един бял парцал, по който имаше петна от бои, но иначе беше чист, и го уви около лапата на синия тигър. — Съжалявам, че е изцапан — извини се тя. — Но пак е по-добре от нищо.

— На мен петната от бои ми харесват — избоботи синият тигър. — Там, откъдето идвам, казват, че петната от бои са най-хубавото нещо на света. — Той доволно гледаше нашарения парцал, увит около лапата му. — И небесносините камъчета, разбира се — онези, които могат да се намерят само в синьото море зад сините планини. Те са и много ценни, защото падат от небето само веднъж на няколко години. У нас казват, че небесните камъчета носят късмет. Ти имаш ли си такова?

Елоаз учудено поклати глава. Досега не беше виждала небесносини камъчета. Още по-малко пък такива, които да падат от небето.

— Но откъде идваш? — осведоми се тя.

— От синята страна.

— А тя далече ли е?

— О, да, много далече. Толкова далече, че трябва да летиш до нея.

— Със самолет ли? — Елоаз никога не беше летяла досега.

Тигърът завъртя очи.

— Боже мой, разбира се, че не със самолет! Той е прекалено шумен и бавен. Пък и у нас няма писти за самолет. Не, не, в синята страна се идва само с копнеж.

— Аха — каза озадачена Елоаз.

Слънцето беше залязло, а на небето, което бързо потъмняваше, вече се виждаше луната, пълна и кръгла.

— И какво сега? — попита синият тигър. — Да направим едно кръгче, а? — Той наведе леко глава и посочи към нашарения си със сребристи и сини ивици гръб. — Качвай се, Елоаз.

Тя изобщо не се учуди, че синият тигър знае името й. Не се учуди и че може да лети. Та нали беше облачен тигър. Елоаз се покатери на гърба му, уви ръце около шията му и зарови лице в меката му козина, която в момента блестеше сребриста на лунната светлина.

И после полетяха.

 

 

Скоро пещерата на четирите вятъра, белият павилион, малкият розов замък, гърмящите водопади и дъхавите розови лехи останаха далече под тях. Двамата прекосиха тъмния Булонски лес и видяха в далечината града с неговите хиляди светлини, Триумфалната арка, която величествено се издигаше от звездата, образувана от улиците, и Айфеловата кула, която, висока и блестяща, пронизваше нощното небе и бдеше над града.

Елоаз не беше виждала досега Париж отгоре. Нямаше представа, че градът е толкова красив.

— Прекрасно е! — извика тя. — Всичко е толкова различно, когато се гледа отгоре, нали, тигърчо?

— Не е зле от време на време да гледаш на нещата в тяхната цялост — каза синият тигър. — А това става най-добре от горе. Или от далече. Едва когато видиш цялата картина, разбираш колко е свързано всичко.

Елоаз плътно се притисна до меката му козина, когато след един огромен завой отново се насочиха към Булонския лес. Въздухът беше топъл и златистите й коси се развяваха от летния вятър. Долу по Сена, която се виеше през града като копринена лента, блестяха лодките за разходка с техните пъстри лампички и ако някой там погледнеше нагоре, щеше да види дълъг индиговосин облак с трепкащи златисти контури и форма на летящ тигър и, току-виж, леко се учудил. Може този Някой да си помисли, че и това е падаща звезда, блеснала в нощното небе, и да си пожелае нещо.

— Толкова се радвам, че наистина съществуваш! — извика Елоаз в ухото на тигъра, докато летяха плътно над розовия парк, и ароматът на розите лъхна към луничавото й носле. — В училище всички ми се присмиваха.

— И аз се радвам, че съществуваш, Елоаз — каза синият тигър. — Защото си изключително момиче.

 

 

— Никой няма да ми повярва — рече Елоаз, след като синият тигър меко се приземи в градината на четирите си лапи.

— И какво от това? — отвърна той. — Нима и бездруго не беше хубаво?

— Беше прекрасно — призна Елоаз и поклати малко тъжно глава. — Но те няма да ми повярват. Никой няма да ми повярва, че съм срещнала син облачен тигър.

— Това не е важно — отбеляза синият тигър. — Важно е ти да си вярваш. Бих казал дори най-важното.

Той направи гъвкав скок и застана под отворения прозорец, от който Елоаз се беше измъкнала, за да си донесе забравената торба с боичките и рисунката на тигъра.

Струваше й се, че оттогава е изминала цяла вечност, но май всъщност не беше минало много време, защото през светещия прозорец на всекидневната тя видя родителите си, които все още гледаха телевизия. Никой не беше забелязал отсъствието й. Освен, може би, Бабу. Той въртеше опашка пред големия прозорец на всекидневната и лаеше възбудено.

— Можеш да се покатериш на гърба ми, за да влезеш по-лесно в стаята си — предложи синият тигър.

Елоаз се поколеба.

— Ще те видя ли отново?

— Едва ли — каза синият тигър. — Човек среща облачен тигър само веднъж в живота си.

— О! — възкликна Елоаз.

— Но ти не тъжи. Ако закопнееш да ме видиш, само легни в тревата и почакай да мине някой облачен тигър. Това ще съм аз. А сега си върви.

Елоаз за последен път уви ръце около врата на тигъра.

— Само не ме забравяй — настоя тя.

Тигърът вдигна превързаната си лапа.

— Как бих могъл? Та нали парцалчето ти за бои е у мен.

 

 

Елоаз постоя още малко на прозореца, загледана след тигъра, който с няколко големи скока прекоси градината. Той подскочи над стобора, прелетя над короните на дърветата, чиито листа тихо изшумоляха, за да се стрелне само след миг покрай светлия диск на луната и да се изгуби в нощното небе.

— Никога няма да те забравя, тигърчо — каза тихо тя. — Никога!

 

 

Когато Елоаз се събуди сутринта, слънцето вече огряваше стаята, прозорецът бе широко отворен, а на пода лежаха дрехите и червената й торбичка с боичките.

— Добро утро, Елоаз — поздрави я майка й, която едва не се спъна в торбата. — Престани да хвърляш всичко на пода.

— Добре, мамо, но този път случаят е специален — каза Елоаз и седна развълнувана в леглото си. — Снощи излязох още веднъж в парка, защото си бях забравила боичките. Торбата беше там, но рисунката я нямаше. После срещнах в пещерата на четирите вятъра един син тигър — същия, който бях нарисувала, син със сребристи ивици — и той можеше да говори, мамо. Всъщност това е облачен тигър. Беше се убол на един розов храст и аз му превързах лапата. После той ми позволи да го пояздя и така полетяхме заедно над Париж и… — На това място Елоаз трябваше да си поеме дъх.

— Божичко — рече с усмивка майка й и погали дъщеря си по косата. — Какъв приключенски сън си имала само! Сигурно е от шоколадовата торта, която изяде снощи.

— Но, мамо, това не е сън — възрази Елоаз и скочи от леглото си. — Синият тигър беше в нашата градина — стоеше тук, до прозореца ми, а после отново отлетя.

Тя отиде до прозореца, надвеси се над него и погледна в градината, която се простираше спокойна и тиха, каквато всъщност беше всяка сутрин.

— Това беше облачен тигър — натърти Елоаз.

— Облачен тигър… охоо — повтори майка й развеселено. — Е, поне се радвам, че не те е изхрускал. А сега се облечи, защото след малко с баща ти тръгвате за училище.

Елоаз понечи да обясни, че облачните тигри са напълно безопасни за децата, но майка й вече беше излязла от стаята.

— Това дете има невероятна фантазия, Бернар — чу я Елоаз да казва на слизане по стълбите.

Елоаз смръщи чело и започна напрегнато да размишлява. Възможно ли бе да е сънувала всичко това? Замислено си облече роклята и се втренчи в червената торба, която още бе на пода до леглото й. Вдигна я и погледна в нея.

Там бяха водните боички, няколко четки, един блок с празни листове. Едно начупено кексче. Но белия парцал с петната от бои го нямаше. А съвсем на дъното Елоаз откри нещо блестящо.

Това беше едно плоско, кръгло небесносиньо камъче!

— Елоаз, идваш ли? — чу тя майка си да вика.

— Идвам, мамо!

Елоаз стисна в шепа гладкото синьо камъче и се усмихна. Какво разбират възрастните!

След училище тя щеше да отиде у приятеля си Морис и да му разкаже историята за синия тигър. И беше сигурна, че той ще й повярва.

 

 

Дълго след като прочете последното изречение, Розали остана в леглото си, все още потопена в магията на историята. Докато я четеше, така живо си представяше всичко, че сега малко учудено се огледа в стаята си. Малката Елоаз със златистите коси. Ябълката, надвесена над оградата, паркът със старите дървета и замъкът в Парк дьо Багател, където цъфтеше най-прекрасната роза, която човек може да си представи. Облачният тигър в пещерата на четирите вятъра. Синята страна, в която може да се отиде само с копнеж. Нощната разходка над Париж. Обещанието, че няма да се забравим. Синьото камъче. Парцалът с петната от бои.

Картините започнаха да се подреждат в ума й, цветовете се сплитаха един в друг, злато и индиговосиньо, сребро и рози… — най-добре веднага да извадеше моливите и четките и да започнеше да рисува.

Навън неусетно се бе раздиплило нощносиньо небе. Розали поседя още известно време до прозореца и се взираше в мрака. Беше усетила дълбоката истина, на която почиваше историята, където покрай веселите моменти се прокарваше по необясним начин и някаква болка, някаква тъга. Внезапно се сети за баща си и за всичко, което беше той за нея.

— Да — каза тихо тя, — петната от бои са най-важните. Копнежът, който никога не трябва да губим. И че човек трябва да вярва в това, за което мечтае.