Никола Баро
Париж винаги си заслужава (10)

10

Робърт Шърман не можеше да си спомни кога за последно се беше ядосвал така. Такова феноменално покачване на адреналина.

Той крачеше гневно по улица „Драгон“ в посока към булевард „Сен Жермен“, забил поглед в земята, и то не само за да избегне евентуално ново кучешко лайно. Май Рейчъл не беше съвсем не права по отношение на французойките. Колко нахална и безсрамна беше тази малка книжарка! „Да не се намирате в някое заведение за бързо хранене? У вас не ви ли учат на обноски?“ Сякаш беше някой недодялан дръвник от Средния запад.

Робърт поклати глава. Гледаше го с големите си кафяви очи и направо му се подиграваше. „Тук си позволяваме известна свобода, господине!“, прошепна ядно на себе си той. Тази дребна женичка го беше засегнала на чест. Каква арогантност! Сякаш беше някой лукав дребен буржоа, а тя като французойка явно се мислеше за титан на мисълта. Свобода и равенство, да бе. Кучешки лайна и плагиати — това им е мисълта на тях и той можеше спокойно да мине без нея!

— Френска коза, тъпанарка! — избълва гневно Робърт и едва не се сблъска с една жена, която идваше насреща му по тесния тротоар, натоварена с покупки, и влачеше момченце след себе си.

Жената го изгледа с недоумение и той чу как детето попита:

— Какво му е на този човек, мамо?

Да, какво му беше на този човек? Робърт притискаше книгата към себе си и продължаваше да върви. Тази Розали Лоран дори не счете за нужно да се извини. Нито за камбанката, която падна върху него, нито за малкия пес, който го нападна. При това два пъти. Представете си! Добре поне, че не го ухапа, както се случи навремето с фокстериера на съседите Милер, който скочи насреща му и му ухапа устната, а Робърт припадна за първи път в живота си. Оттогава се отнасяше с недоверие към тези малки песове. Много лукави бяха. Добре че беше достатъчно бърз, иначе сега трябваше да му бият инжекция против тетанус! Вече виждаше сестрата, която поразително приличаше на книжарката, да натиска с подигравателно вдигнати вежди спринцовката със съмнително качество. Тук си позволяваме известна свобода, господине.

Защо това изречение го глождеше толкова много? Може би защото беше знак за нехайство, което неглижираше всякакво старание и отговорност. Историята с книгата направо не беше за вярване!

Забеляза я съвсем случайно на витрината и особената смесица от любопитство и объркване разтуптяха сърцето му. Когато влезе в малкия магазин, разбираемо, едва не падна. Както и когато панически го напусна. Можеше да се удари лошо. За останалото да не говорим.

Но това изобщо не впечатли собственичката на книжарницата, за която очевидно не беше проблем с чужда пита помен да прави. Затова пък го нарече „идиот“, много добре я чу.

„Има доста какво да се желае относно условията за безопасност в този град, мислеше си Робърт. И относно маниерите.“

Той зави по булевард „Сен Жермен“ и машинално продължи към Сорбоната. И без това възнамеряваше да огледа района около университета. В момента обаче Сорбоната някак не го интересуваше толкова. Неочакваното натъкване на книгата го потресе не по-малко от реакцията на книжарката.

Разходката му подейства добре. Постепенно забави крачка и сърцето му успокои ударите си. Робърт напусна шумния булевард и зави към плетеницата от малки улици в Латинския квартал.

Когато пристигна в Париж, беше готов да очаква всичко. Трябваше му време. Искаше да обмисли нещата на спокойствие. Искаше да опознае този град, който за него не беше нищо повече от детски спомен. В памет на майка си, искаше още веднъж да изкачи Айфеловата кула. Искаше — естествено! — да отиде в книжарница „Шекспир и компания“, където да се зарови сред книгите и да вдъхне уханието на онова отминало време, в което литературата бродеше из световете.

След тежкото сбогуване в Маунт Киско и обтегнатите отношения у дома Робърт се надяваше да избяга от всичко за няколко безгрижни летни дни, та дори и безобидно да пофлиртува, да, защо не! Надяваше се в града на Сена да си върне онова безгрижие, което с времето бе изчезнало от живота му. Надяваше се да намери отговори на въпросите си, яснота, правилно решение. Но най-вече го ръководеха думите на майка му, че Париж винаги си заслужава.

Така си представяше нещата той, когато пристигна сутринта в Париж с таксито от летище „Орли“ и поседя малко навън пред едно кафене с паянтови дървени столове, което едва ли фигурираше в някой пътеводител.

В сметките му изобщо не влизаше намирането на синия тигър на витрината на някаква книжарница в Сен Жермен.

 

 

Още от детската градина историята за синия тигър му беше толкова любима, колкото и старото му мече Вили. Когато беше малък, майка му всяка вечер му я разказваше, преди да заспи. Той обичаше тази история и не му омръзваше да я слуша, макар предварително да знаеше репликите на героите. Когато майка му се опиташе да я посъкрати, защото с баща му са канени на вечеря, Робърт веднага забелязваше. „Мамо, забрави да разкажеш, че са се срещнали в пещерата на четирите вятъра“, поправяше я той. Или: „Ама, мамо, торбата с боите е била червена, а не зелена“. Нито един детайл не биваше да липсва, Робърт държеше на всяка подробност. Години наред историята за синия тигър беше неразделна част от ритуала му за приспиване и макар че на рафта му имаше какви ли не книги, тази история оставаше любимата му. Когато стигаха до мястото, на което Елоаз летеше над Париж на гърба на синия тигър и развяващата й се златиста коса проблясваше като падаща звезда, майка му винаги правеше пауза и го заглеждаше съсредоточено. „Видиш ли падаща звезда, трябва да си пожелаеш нещо, казваше тя. Хайде и ние да си пожелаем нещо!“ И те се хващаха за ръце и всеки си пожелаваше нещо наум.

Забележително е как нещата, които си преживял като дете, продължават да ти въздействат години по-късно, мислеше си Робърт. И днес, вече мъж в края на трийсетте, в ясните летни нощи неволно се оглеждаше за падащи звезди. В Манхатън трудно можеха да се видят такива заради светлините на града и смога, които закриваха небето.

Робърт отпи от плътната бяла чаша, която едно изящно момиче с конска опашка му донесе на кръглата масичка с дружелюбна усмивка, и чаша с чешмяна вода и машинално отвърна на усмивката.

„Не всички французойки са кози“, поправи се той, докато се облягаше на стола и излагаше лицето си на слънце.

Робърт погледна книжката и си спомни как една вечер като малък попита дали историята за синия тигър я има и на книжка. Но тогава майка му поклати глава и каза, че историята е само за тях двамата и че един ден ще му я подари. Години по-късно го направи.

Робърт преглътна при спомена за дебелия кафяв плик, който му даде нотариусът след смъртта й и в който сред разните документи и стари снимки той намери ръкописа със синята подвързия.

На корицата пишеше „Синият тигър“. А отдолу „На Р.“. Майка му бе прикрепила за ръкописа бележка, на която с типичния си заоблен почерк с прекомерно големи горни и долни заврънкулки бе написала:

На моя скъп Робърт като спомен за многобройните вечери, които сме прекарвали с нашия приятел, тигъра. Те са безкрайно скъпи за мен.

Когато намери тази история в плика, вече не беше малко момче, но при вида на ръкописа, който беше като последен поздрав от майка му, очите му се напълниха със сълзи.

Междувременно бе станал твърде голям за приказки за „лека нощ“. Тя беше записала всичко заради него, всяка подробност. Робърт прелисти покъртен страниците, написани постарому на пишеща машина, и чак след време ги прочете пак. Беше хубаво и в същото време тъжно, както е хубаво и тъжно, когато се връщаш на мястото, на което са те обичали, за да осъзнаеш, че нищо вече не е такова, каквото е било.

Сети се за забележката, която бе направила майка му в последните мигове от живота си. „Отивам на място, което е толкова далеч, че не можеш да дойдеш там със самолет“, беше казала тя. Но едва с ръкописа й в ръка той си даде сметка, че думите й са свързани с едно място от историята.

И ето че преди няколко часа Робърт стоеше пред витрината на една книжарница, в един непознат град, на един непознат континент, и гледаше книжката. Тази книжка, която нямаше как някой да я е дал, защото само двама души знаеха за историята и защото единственият ръкопис се намираше на почти шест хиляди километра оттук в един кафяв плик.

Беше онемял.

Объркан, най-напред подмина, но после се върна, за да види по-добре.

Когато му показаха автора на книжката — възрастен господин с брада и посивяла, сресана назад коса, изобразен на голям афиш за литературно четене в книжарницата, — си помисли, че може да става въпрос за друга история, случайно носеща същото заглавие. Но после започна да чете и след няколко изречения разбра, че това е същата история, която му бе оставила майка му.

Почувства се ограбен, да, ограбен беше точната дума! Като човек, който се прибира вкъщи и установява, че някой е влизал с взлом. Безсилен и гневен едновременно.

Някой бе похитил скъпоценния му спомен и го бе изнесъл на пазара, за да извлече полза от него. Робърт недоумяваше как е могло да се случи, но щеше да разбере. Щеше да защити правата си. Не трябва да си много вещ по въпроса за авторските права, за да знаеш, че работата вони отвсякъде.

Той взе отново книжката и я разлисти. Шарените картинки на тази млада жена с плитката, която така ужасно го бе наругала, много му харесаха, но това не правеше нещата по-добри. Както и да се бе добрал този уж толкова уважаван френски автор до историята за синия тигър, факт бе, че най-безсрамно я е изкопирал. За съжаление, такава беше днес реалността. Хората просто нямаха уважение към интелектуалната собственост. В университета ги учеха поне да цитират източниците. Другото е копиране и преписване и като че ли за мнозина това беше напълно в реда на нещата. Това тук обаче беше вече прекалено. „Човек не трябва да се примирява с всичко“, обичаше да казва баща му. И имаше право.

За първи път в живота си Робърт Шърман се радваше, че е от семейство на юристи. Най-малкото разбираше от тези неща. Той поседя така на слънце и усети, че го наляга умора. След известно време така отмаля, че едва не заспа на стола. Полетът и всички емоции през деня си казваха своето.

Изпи си кафето със сметана, което вече беше изстинало, извади няколко монети от джоба на панталона си, сложи ги на масата и реши да се върне в хотела. По пътя все някъде щеше да се отбие за вечеря.

Беше пет и половина, когато тръгна, тоест твърде рано за вечеря в Париж, но от всички тези ядове огладня. Това, от което се нуждаеше, беше една хубава пържола и чаша вино. Щеше да си легне рано и да изпрати на Рейчъл съобщение, че е пристигнал благополучно. А утре щеше да проучи този Марше под лупа. Както се очертаваше, от госпожица Лоран не можеше да се очаква кой знае каква помощ.

Минаваше по „Сен Беноа“, малка улица, извеждаща на улица „Жакоб“, на която се намираше и неговият хотел, когато забеляза неколцина души да си бъбрят в добро настроение пред един ресторант, от който се носеше апетитната миризма на препържено месо. Без да размишлява много, той се спря.

 

 

„Рьоле дьо лантръокот“ беше класически ресторант за скара с картофки. Ако трябва да сме точни, там имаше само скара с картофки, но те бяха превъзходни. В началото Робърт погледна малко скептично на лимоновия сок, но после установи, че никак не е лош. Пържените картофки бяха златистокафяви и хрупкави, а месото — ароматно и крехко. За първата част на вечерта можеше да се каже, че е съвсем прилична, ако се абстрахираме от момента, в който твърде усърдният сервитьор му отмъкна чинията изпод носа веднага щом Робърт даде знак, че не желае десерт. Беше изпил две чаши червено вино, което напоително и плавно се плъзгаше по езика му, хапна си добре и нямаше търпение да си легне. Но тогава започна втората част на вечерта. С една сметка, напълно приемлива, но и невъзможна за плащане. Поне за човек, чието портмоне е изчезнало.

С нарастваща тревога Робърт потупа всички джобове на якето и панталона си, докато сервитьорът стоеше до масата с някаква смесица от надменност и нетърпение, а следващите гости вече го чакаха да освободи мястото си.

— Не може да бъде! — Робърт побесняваше при мисълта, че е сложил в портмонето не само парите, но и всичките си карти. След ядовете със стаята сутринта, последвани от ядовете с асансьора — още от сутринта?! — той напълно бе забравил да остави в сейфа на стаята част от ценностите си и парите, както си му е редът. Къде беше проклетото портмоне?!

Обикновено го слагаше във вътрешния джоб на якето си, но сега го нямаше там! Съвсем се разсъни. Явно му беше ден за вдигане на адреналина, това беше ясно. Опита се да обясни на ядосания сервитьор, че не е просяк, който иска да се наяде на аванта, а американски турист, който е имал много неприятности през своя първи ден в Париж.

— Портмонето ми го няма! — обясни той с паникьосан поглед.

Сервитьорът не се трогваше особено.

— Виждам, господине! — отвърна, сви рамене и сякаш само чакаше господинът най-после да направи магия и да извади портмонето от шапката си.

Едва успя да изрови една банкнота от десет евро и няколко монети, които беше пъхнал небрежно в джобовете си. Събраха се деветнайсет евро и петдесет цента.

— Това е всичко! — увери го той. — Нямам повече.

Сервитьорът дори не трепна. Робърт за малко да предложи часовника си — стария „TAG Heuer“ на баща си — когато се сети къде може да е изгубил портмонето.

Скочи, грабна якето си, което висеше на стола, и извика на смаяния сервитьор:

— Чакайте тук! Ей сега се връщам!

 

 

Когато пристигна задъхан пред малката книжарница на улица „Драгон“, беше седем и петнайсет. Тежката метална решетка на витрината и входната врата бе спусната, но в книжарничката още светеше.

Робърт видя една стройна фигура в лятна рокля на цветя с дълга плитка да се навежда над касата и облекчено отпусна чело на решетката. Слава богу, тя беше още тук! Заблъска вратата като луд.

— Госпожице Лоран! Госпожице Лоран! Отворете! Забравил съм нещо!

Розали вдигна поглед, сепна се и се приближи до входната врата. Робърт почувства нещо подобно на щастие, когато тя се понесе към него и се ококори насреща му през стъклото.

Щом го позна, присви очи като котка и поклати енергично глава.

— Ей, госпожице, трябва да ми отворите, важно е!

Тя повдигна вежди. После с победоносна усмивка завъртя табелата, която висеше от вътрешната страна на вратата.

На нея пишеше „Затворено“. Затворено. Розали вдигна рамене като на пантомима и посочи табелата.

Покачване на адреналина!

— Майната му, че е затворено, сам виждам, не съм малоумен! — извика той и раздруса решетката. Тая тъпа гъска ще вземе наистина да го остави със студена усмивка пред вратата. Видя я как най-спокойно се върна към щанда с касата. — Ехо! Отворете! Портмонето ми е в магазина, по дяволите! Искам си веднага портмонето, чувате ли?!

Беше повече от ясно, че Розали Лоран няма никакво намерение да го чуе. Тя отново се обърна и със злобна усмивка показа на Робърт Шърман среден пръст. После угаси светлината и изчезна нагоре по малката вита стълба.

 

 

Тази нощ Робърт Шърман спа мъртвешки сън. Без да е постигнал своето, той се върна в „При кестена“ и с тежки стъпки се заизкачва до стаичката си на четвъртия етаж (асансьорът все още бе повреден, затова на следващия ден бе предвидена безплатна закуска); после имаше сили само колкото да напише есемес на Рейчъл.

Здрасти, Рейчъл, пристигнах благополучно. Париж е пълен с изненади, загадки и арогантни хора. Загубих си портмонето и се запознах с една истинска френска коза. Утре ще ти пиша по-подробно. Гроги съм, твой Робърт.

В стаята беше задушно. Робърт отвори прозореца и угаси светлината. В мрака се виждаше зидът, който се издигаше в своята бледа сивота на две ръце разстояние от неговия прозорец, подобно на огромен киноекран.