Никола Баро
Париж винаги си заслужава (30)

30

С типичната за влюбените меланхолия Розали си мислеше, че никога повече няма да изпита онова голямо щастие както в онази нощ, когато за първи път лежеше в обятията на нюйоркския професор по литература. Никога нямаше да забрави тази нощ дори само затова че празното поле в малкия й син тефтер щеше винаги да й напомня.

Робърт бе шепнал най-нежни думи в ухото й. Съчиняваше или цитираше любовни признания в един собствен сън в лятна нощ и те се смесваха по чуден начин. Розали вече тъгуваше по онзи безценен, неповторим миг, който не можеше да бъде уловен. И докато чувствата й летяха толкова високо, колкото никога преди, я обземаха горчиво-сладки и малко сантиментални мисли за това, че все някога ще трябва да се приземи — но само за да извърви с любимия общия им път.

За последвалия рязък обрат обаче изобщо не беше подготвена. Всичко друго бе предвидила, но не и това, че връзката й с Робърт ще приключи толкова бързо и така внезапно.

Без да подозира нищо, този следобед тя се върна от ветеринаря с Уилям Морис и видя една червенокоса особа с тясна тъмнозелена пола и бяла блуза да снове пред книжарничката й в елегантните си кожени обувки. Отдалече я помисли за онази италианка — Габриела Спинели. Но когато се приближи, видя, че е непозната. Поразително красива жена.

Розали внимателно остави чантата, в която лежеше и тихо скимтеше Уилям Морис.

— Здравейте, госпожо, мен ли търсите? За съжаление, днес книжарницата е затворена.

Високата стройна жена с червените къдрици се усмихна.

— Да, забелязах — каза тя на малко груб френски, което не подхождаше много на перфектния й вид. — Но нямам намерение да купувам нищо. Искам да говоря със собственичката.

— Аха — отвърна смаяна Розали. — Ами тогава имате късмет. Аз съм. Розали Лоран. За какво се отнася?

— Не ми се ще да говорим на улицата — продължи непознатата със странна усмивка и погледът й пробяга по един минувач, който гледаше очаровано към нея. — Може ли да вляза за малко?

Тя имаше подчертано американски акцент и Розали се запита дали въпросът не е от бизнес естество. Може би жената с къдрици до брадичката е издателка, която си търси нова илюстраторка?

— Да… разбира се… Заповядайте. — „В погледа й има нещо заплашително въпреки усмивката, помисли си Розали. Като частен детектив.“ Тя отключи магазина и покани американката да влезе. — Заповядайте, седнете.

Розали отвори чантата и внимателно намести Уилям Морис в кошницата му.

— За какво става дума?

Американката изгледа кучето объркано, после огледа магазина и погледът й пак се спря на Розали. Въобразяваше ли си, или наистина имаше някаква враждебност в светлите й, зелени очи?

— Ще остана права, благодаря. — Тя отново загледа изпитателно Розали от главата до петите. — Става дума за Робърт Шърман.

— За Робърт ли? — повтори Розали, която нищо не разбираше. — Какво е станало с Робърт? — Обзе я мрачно предчувствие. — Вчера говорихме по телефона. Случило ли се е нещо?

— Хм, и на мен ми се иска да знам — отвърна червенокосата със студена усмивка. — През уикенда и аз говорих с него по телефона. И трябва да кажа, че беше много странен разговор. Горкият Робърт звучеше доста объркан.

Горкият Робърт? Значи тази жена беше позната на Робърт? Розали я погледна удивено.

— Е, да… — каза тя. — Случиха се някои неща…

— Не искам да бъда неучтива, но мога ли да попитам какви са отношенията ви с Робърт? — прекъсна я остро жената.

— Моля? — Розали усети, че й става горещо. — Какво означава това? Робърт е моят приятел. А коя сте вие, моля?

— Вижте, за това исках да говоря с вас. Има един малък проблем. — Очите й се впиха в Розали. — Робърт Шърман е моят приятел — или казано по-точно, моят годеник. — Тя се усмихна с тънките си устни. — Всъщност аз съм Рейчъл.

— Рейчъл ли?

Името нищо не й говореше. Тази жена да не беше откачила? Или всички червенокоси жени се бяха наговорили да тичат след Робърт Шърман? Розали поклати енергично глава.

— Сигурно е станало недоразумение — Робърт няма приятелка на име Рейчъл.

— О… така ли? — Американката повдигна вежди и в гласа й се прокрадна неприятна нотка. — Боя се, че недоразумението е изцяло за ваша сметка, госпожице.

— Не… — възрази Розали и изведнъж пребледня. Все пак беше чувала името Рейчъл — когато с Робърт бяха пред вратата на терасата на вилата на Макс Марше и неговият телефон не спираше да звъни.

„А, това е… Рейчъл. Една позната.“ Още го виждаше как прибира телефона си.

— Но… Робърт каза, че сте негова позната… Вие му изпратихте ръкописа… сега си спомням — каза тя объркано.

— Позната ли?! — Рейчъл се изсмя. — Е, явно не ви е казал цялата истина. — Тя тикна дясната си ръка под носа на Розали. — Знаете ли какво е това тук? — попита я победоносно. На пръста й блестеше диамант. — Робърт е мой годеник, от три години живеем заедно в един малък апартамент в Сохо. Но след като се оженим наесен и той поеме управлението на „Шърман и синове“, ще потърсим нещо по-голямо.

Рейчъл отдръпна ръката си и се загледа в перфектния си маникюр.

— За щастие, май се е вразумил — гостуващ професор в Сорбоната, а стига бе! От самото начало му казах, че е тъпа идея, но след смъртта на майка си направо се побърка. — Тя въздъхна. — И всички емоции около този ръкопис.

На Розали й се струваше, че старата каменна плоча под нея започва да се люлее. Тази жена знаеше твърде много, за да е само една позната. Възможно ли беше Робърт да я е излъгал? Виждаше го облегнат в леглото след онази невероятна нощ, виждаше как й се усмихва, сякаш е единствената жена на света.

— Това не може да е истина — каза беззвучно Розали и потърси опора на щанда с касата.

— Но е така — отвърна весело Рейчъл. — Дойдох в Париж да си прибера Робърт. Той не ви ли каза? В четвъртък летим обратно за Ню Йорк.

— Каза, че ме обича. — Розали усети как от болка краката й се подкосяват.

Рейчъл я гледаше съчувствено.

— Всъщност би трябвало да съм ви бясна, но виждам, че нищо не сте подозирали. Не се тревожете, вие нямате вина. — Тя поклати глава и един по-внимателен наблюдател, какъвто съсипаната Розали не беше, щеше да забележи фалша в усмивката й, когато добави: — Робърт си е Робърт. Като малко момче е — не може да устои на красиво лице. Затова се и радвам, че се отказа от университета. Всички тези млади студентки.

Тя шумно изпръхтя и погледна с изключително доволна физиономия младата жена до щанда с касата, която, заслепена от сълзи, гледаше втренчено в пода.

— Е, нищо не е станало — продължи Рейчъл, разтърси червените си къдрици и се отправи към вратата. — Мисля, че се разбрахме. Излишно е да ви моля да стоите далеч от бъдещия ми съпруг, нали?

И без да дочака отговор, се обърна и напусна магазина.