Никола Баро
Париж винаги си заслужава (20)

20

Париж започна да му харесва. Имаше нещо дяволски освежаващо в това, да се шляеш из уличките на Сен Жермен, които — за разлика от тези в Манхатън — лъкатушеха наляво и надясно, минавайки покрай безброй магазини и дюкянчета, кафенета и бирарии. Всичко беше толкова пъстро и разнообразно, да не кажем крещящо весело, и съсредоточено главно върху едно: живота. Да, Робърт Шърман се чувстваше особено жизнен в този слънчев вторник.

Може би това се дължеше на вдъхновяващия разговор, който бе провел преди няколко дни с декана на факултета по английски език. Изисканият дребен мъж, който не спираше да жестикулира, му бе дал да разбере, че не може да си представи нищо по-хубаво от това, той, Шърман, да чете лекции за Шекспир през идния семестър като гостуващ професор.

— Много съм впечатлен от вашите публикации за „Сън в лятна нощ“, мистър Шърман — беше му казал професор Лепаж на своя смешен английски. — Не, не, не отказвайте така категорично, господине. Ние горим от нетърпение да ви слушаме. Мога ли да се надявам, че ще размислите? — И когато забеляза разколебаното лице на Шърман, добави: — Не се тревожете за квартирата. Ние ще се погрижим за това.

Може би причината за внезапната енергия, обгърнала Робърт като свеж бриз, се дължеше чисто и просто на факта, че за първи път от пристигането му в Париж той спа превъзходно. А може и да беше очарованието на града, прострял се около Сена, който, както бе казала майка му, винаги си заслужаваше. Да, Париж го беше „впечатлил“.

Робърт се усмихваше щастливо, докато най-спокойно и без да бърза, закусваше в закътания вътрешен двор, седнал под рехава сянка да прегледа „Фигаро“.

Кафето със сметана — освежаващо. Хрупкавата франзела, дебело намазана с конфитюр от ягоди — освежаваща. Нежният аромат на рози, който се носеше из вътрешния двор на „При кестена“ — освежаващ. Звънкият смях на рецепционистката — освежаващ.

Когато сутринта получи ръкописа си в хотела и тръгна към книжарница „Луна Лупа“, за своя собствена изненада установи, че и перспективата да види отново красивата и малко свадлива книжарка с дългата кестенява плитка също му се стори някак си освежаваща.

По стечение на обстоятелствата магазинът беше затворен — по неотложни семейни ангажименти — и когато той се свърза по телефона с госпожица Лоран, установи, че този загадъчен писател като капак на всичко паднал от стълба и сега е в болницата. Тя тъкмо била в дома му да вземе някои неща и звучеше доста притеснено.

Чак пък толкова ужасно да е едно счупване на бедро, едва ли. Какво толкова я свързваше с този старец, с когото дори не бяха роднини и който по всяка вероятност беше и лъжец? Робърт усети прилив на ревност. Това, че проучванията му — наистина ли ги смяташе той за проучвания? — се проваляха, го ядосваше. Какво пречеше да тикне под носа на този Марше ръкописа на майка си и всичко да се изясни?

Робърт продължаваше да върви без определена цел, зави в шумната улица „Де Бюси“, където една след друга се редяха бирарии и хората бъбреха и се хранеха на слънце. Мина покрай пекарни, зеленчукови магазини и сергии със стриди и пилета на грил и на свой ред също усети глад. Накрая си купи сандвич с риба тон, салата и преварени картофени филийки. Интересна комбинация, но перфектно на вкус.

Погледна часовника си. Госпожица Лоран беше обещала да се обади, когато се върне от Везине, но дотогава кой знае колко време щеше да мине.

Извади картата на града и реши да отскочи до „Шекспир и компания“, легендарната американска книжарница на левия бряг на Сена, в която Силвия Бийч бе подслонявала писателите на „Изгубеното поколение“ и която съществуваше и днес, макар собственикът (все пак и той американец!) да бе друг, а и улицата не беше същата — вместо на „Одеон“ сега книжарницата се намираше на „Бюшри“. И днес, така беше прочел Робърт, за младите литератори или прохождащи писатели тук имаше легло, стига да са готови да помогнат за няколко часа в книжарницата.

Учудващо и съвсем анахронично, тук се бе запазил духът на „Шекспир и компания“ — макар да го нямаше онова стълпотворение от велики писатели както в златните времена, когато тази врата са отваряли Т. С. Елиът, Езра Паунд и Ърнест Хемингуей. Мнозина от тях са се отбивали тук само по веднъж, но и това е било достатъчно за издигане на престижа на мястото.

Докато вървеше по улица „Сен Андре-дез-Артс“, Робърт сигурно си мислеше за думите на Хемингуей, че ако си имал щастието да живееш в Париж на младини, ще носиш винаги в сърцето си късче от този град. Робърт дори не беше живял в Париж — и ако трябва да сме честни: как можеше да се сравнява Париж с Ню Йорк?! — но все пак бе идвал тук веднъж в детството си, което не беше обичайно за един американец. И може би и той носеше късче от Париж в джоба на панталона си.

В това възторжено настроение той измина част от булевард „Сен Мишел“ и зави надясно по улица „Бюшри“. След още няколко крачки се озова пред малката книжарница със старинна дървена пейка отпред и няколко масички и метални столове под сянката на едно дърво и погледна през боядисаните в тъмнозелено решетки на прозорците.

Невероятното изобилие от книги силно го впечатли и пробуди у него някакво приятно усещане за близост. Той мина през отворената врата с щастливото намерение да се порови малко в книжарницата.

Беше лесно да се каже, но не и да се направи.

Малкият магазин с тесни пътеки, прокарани между високите до тавана етажерки, беше препълнен, сякаш се раздаваше нещо безплатно. Което донякъде беше така.

Магията на тази странна книжарница, побрала в себе си стари и нови книги, покровителствала и подслонявала великите писатели, все още витаеше тук, стига да имаш въображението да я усетиш. Дали я усещаха всички тези тълпящи се тук хора, не се знаеше, но поне бе очевидно, че всеки искаше да отнесе в дома си нещо от блясъка на онези дни — все едно дали торбичка от плат с логото на „Шекспир и компания“, или подпечатана книжка джобен формат.

Робърт се провря покрай три кикотещи се японски момичета. Те държаха английски книги в ръце и се правеха, че четат, докато възрастен японец с дебели очила с рогови рамки ги снимаше — пренебрегвайки табелата, на която пишеше, че снимането в магазина е забранено. Но никой не забелязваше нарушението, още по-малко веселият и сякаш недоспал си студент, който седеше зад касата и говореше с ясно изразен британски акцент — явно някой от помощниците, на които се даваше подслон тук, — и най-безгрижно си затваряше очите за това нарушение.

Робърт отиде в дъното на магазина и там съгледа малка дървена стълба, която отвеждаше на по-горен етаж. От едно от помещенията се долавяха звуци от пиано. Отделните тонове се преплитаха и образуваха „Следобедът на един фавън“ на Клод Дебюси. Робърт изчака да слязат посетителите и се качи. Изпълнен с любопитство, тръгна надясно към помещението, където възрастна жена с пепеляворуса коса до брадичката и с тесни рамене седеше пред едно пиано с гръб към вратата и ни най-малко не се смущаваше от хората, които надничаха търсещо в стаята, пристъпваха ту на една, ту на друга страна, и после пак излизаха. У нея имаше нещо от дръзката непринуденост на Джуна Барне — така си помисли Робърт и тихо излезе от помещението, където свиреше сърцатата пианистка.

Точно срещу стълбата имаше още две разположени една до друга стаи с антикварни книги. Тук навсякъде бяха пръснати стари маси със стари пишещи машини и тук-там по някой изтъркан диван. По стените бяха окачени избледнели снимки на предишните собственици с малката им руса дъщеря. В нишите имаше дюшеци с метнати върху тях износени одеяла, които явно някога са били червени.

Тук никой не държеше да е в крак с времето. Приятната отпуснатост, която цареше в помещенията, сякаш се бе прехвърлила и върху хората, които, както установи Робърт, се движеха особено внимателно и предпазливо.

Чак когато се върна до стълбата и се огледа, той видя поговорката, изписана с големи черни букви на английски на горната греда на вратата.

„BE NOT INHOSPITABLE TO STANGERS LEST THEY BE ANGELS IN DISGUISE“, пишеше там. „Бъди любезен към непознатите. Те може да са предрешени ангели.“

Изведнъж Робърт се почувства добре дошъл навсякъде. В книжарницата. И в Париж.

Замислено заслиза по стълбата и тръгна към една етажерка в другия край на книжарницата, където беше отделът за драматургия.

Тъкмо посегна към „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир, и телефонът му зазвъня.

Беше Розали Лоран. Звучеше много развълнувано. И имаше сензационни новини.