Никола Баро
Париж винаги си заслужава (11)

11

Същата вечер Розали седя още дълго с опънати крака и чаша червено вино под прозореца на покрива и мислеше за странния ден. Нощта беше спокойна, а бледата луна се криеше зад един изящен тъмносив облак.

Рене вече си беше легнал.

— Не се тревожи, този застрелян американец ще се успокои. Та той говори пълни глупости. Ако пък толкова се притесняваш, обади се на Марше и го попитай. — Той разроши косата й. — Хайде, лягай си, скъпа.

Розали кимна, плъзна се надолу по стената и обори глава. Беше идеалният момент за една цигара, но под благотворното влияние на Рене беше спряла да пуши. Или поне се опитваше, което означаваше, че рядко се намираха цигари в дома й.

Розали въздъхна и се загледа в нощното небе. Учудващо бе какъв обрат взе денят, един ден, който бе започнал така добре. Приповдигнатото й настроение от сутринта отстъпи място на пълен безпорядък.

Този ужасен американец дойде отново малко след седем и се развика пред магазина й. Тя не разбра и дума от крясъците му, но се досети, че иска да влезе. И очевидно не за да се извини. Може да носеше писмено оплакване.

Розали се изкиска доволно при спомена за глуповатата физиономия на Робърт Шърман, когато разбра, че няма намерение пак да отваря специално заради него.

След като Шърман продължи да разтърсва решетката и накрая си тръгна с груби ругатни, които, за щастие, стигаха само приглушено до малкия й апартамент, й стана ясно, че този човек е холерик и очевидно не умее да се владее. Това обаче не беше неин проблем.

— Жалко, че не съм бил там — рече Рене, когато на вечеря Розали му разказа за досадния американец, онзи психопат, който я тормозеше вече за втори път този ден, след като преди това я бе обвинил в плагиатство и накрая от ярост бе съборил стативът с картичките. — Щях да му покажа на този тип звезди посред бял ден. И то с най-голямо удоволствие.

„Да, жалко… помисли си Розали и отпи от виното. Един двубой между якия, спортен Рене и дългия, кокалест Шърман, който определено не приличаше на играч от легендарния нюйоркски «Ред Сокс»^[1], щеше бързо да възстанови мира. Този тип или не беше с всичкия си, или…“ Това „или“ я изпълваше с някакво неприятно чувство. Колкото и да изглеждаше невероятно всичко, все пак гневът на непознатия може да беше предизвикан и от дълбоко възмущение, от яростта на накърнената справедливост, така да се каже. В интерес на истината, на пръв поглед той изобщо не изглеждаше луд. По-скоро беше смаян.

Каквото и да беше, обвинението изглеждаше чудовищно. Тонът също.

Колкото и да се мъчеше, Розали не можеше да си представи, че Макс Марше ще открадне някоя история. Много добре си спомняше вечерта в „Жул Верн“, когато й връчи екземпляр от „Синият тигър“, и колко горда и развълнувана се почувства при вида на „На Р.“. За неговото смущение, когато тя му благодари за посвещението.

Поклати глава. Никой не е способен чак на такава преструвка. Не каза ли и Шърман, че знае тази история от години, откакто бях на пет, ако трябва да сме точни? Тя му даваше малко под четирийсет. Но Макс Марше й беше изпратил съвсем съвременна компютърна разпечатка, което само потвърждаваше, че няма как някой да познава историята от петгодишен. А и какво изобщо означаваше това, че била неговата история? Да не би този арогантен адвокат да я е написал, когато е бил на пет години? Нямаше никаква логика.

Тя се наведе и обгърна коленете си с ръце. Освен ако… Освен ако не съществува източник, до който и двамата са имали достъп. Възможно е да има някоя стара приказка, в която да се разказва за син тигър. Розали кимна замислено и отново сбърчи чело. Но дори при това положение нямаше как тази история да е идентична с другата, както твърдеше този нюйоркски скандалджия.

Розали усети, че започва да се оплита. А може и да нямаше нужда от такава главоблъсканица. Рене беше прав. Още утре щеше да се обади на Макс Марше да му каже всичко. Но трябваше да се подходи много деликатно по този въпрос — никак не й се искаше да ядосва стареца.

Всъщност не беше изключено откаченият да цъфне отново тук. Човек никога не знае. Тя си допи виното и се прибра отново през прозореца.

Когато затвори очи, в синия й дневник бе записано следното:

Най-лошото днес:

Броят на непознатите мъже, които идват в магазина ми и събарят стативите с картичките, застрашително се увеличава. Днес дойде един ужасен американец, който ме наруга и ме обвини, че съм откраднала историята за синия тигър.

Най-хубавото днес:

Господин Монсиняк се обади и ме попита дали искам да илюстрирам за издателството една книжка с приказки. Доста солидно предложение! Приех.