Никола Баро
Париж винаги си заслужава (19)

19

Има нещо особено в това, да влезеш в празна къща. Беше тихо като в музей и сандалите на Розали шляпаха самотно по паркета, докато обикаляше из стаите и внимателно се оглеждаше. Макар няколко пъти да бе гостувала на Макс, тя познаваше само библиотеката с голямата камина и двата огромни дивана, както и терасата към градината, застлана с червеникави обли камъни. Навсякъде се виждаха следи от паническо излизане.

В кухнята с млечнобелия каменен под съдовете от закуската още стояха на една табла до бялата мивка. Сигурно градинарят я е прибрал, преди да затвори големия прозорец на всекидневната и да спусне резето. Розали намери съдомиялната и набързо разтреби съдовете. В библиотеката до високата стълба книгата, станала причина за падането, още лежеше на пода. Розали я вдигна и я сложи на правоъгълната масичка, намираща се между двата дивана.

Следобедното слънце се промъкваше между спуснатите завеси. Една катеричка седеше на терасата и хрупаше нещо. Стресната от движението зад прозореца, тя хукна към поляната и светкавично се покатери на едно дърво.

До единия от големите светли дивани, разположени един срещу друг, със старомодни лампи с шафраненожълти абажури и мраморни поставки, се намери единичен мъжки пантоф. Другият Розали откри в коридора, като едва не се спъна в него.

Тя мина покрай стената с етажерката и се обърна надясно, където библиотеката се отваряше към кабинет, до чийто прозорец, който също предлагаше изглед към градината, беше разположено бюро с тъмнозелена кожена тапицерия. До настолната лампа имаше рамкиран портрет на една усмихната жена с приветливи очи. Това може би беше починалата съпруга на Марше. Розали погледна към бюрото и веднага съгледа книжката, за която Макс я бе помолил. Дени дьо Ружмон, Le diable au corps. После отвори чекмеджето вдясно, където беше зарядното устройство на телефона.

Погледна краткия списък, който преди малко бяха направили заедно в болницата. Несесер и одеколон — горе в банята, малкия шкаф вдясно. Розали затвори чекмеджето и тръгна. Преди да излезе от библиотеката, съгледа още една черна пишеща машина „Ремингтън“, която се намираше върху скрин до сребърен свещник с пет свещи и кръгла сребърна табла с комплект гарафа за вода и чаши. Над него, между две старомодни виненочервени настолни лампи, бе окачена голяма маслена картина, изобразяваща пейзаж от Южна Франция в сини тонове и охра, в стила на Бонар.

Розали се наведе към нея с любопитство, но не можа да разчете подписа на художника. Отстъпи назад и постоя замислено пред картината, която с тези храсти и леко наклонени скали на фона на летен искрящ залив създаваше усещането, че чуваш свиренето на щурците.

Мобилният й телефон звънна и тя се сепна като крадец.

— Да? Ало? — попита и бързо се отдалечи от картината.

Робърт Шърман се обаждаше от някакво кафене. Ръкописът бил пристигнал и той искал да й го покаже.

— Къде сте се покрили, госпожице Лоран? Ходих до книжарницата, но беше затворено. По неотложни семейни ангажименти. Случило ли се е нещо? — Звучеше загрижено.

— Може и така да се каже. Тъкмо сега съм в дома на Макс Марше. Той претърпя злополука.

Розали разказа набързо на Шърман за злополучното падане на писателя от стълбата в библиотеката и завърши:

— Исках да му задам още някои въпроси относно историята с тигъра и онова посвещение, но се боя, че ще трябва да отложа, докато се пооправи. Сега не искам да го тормозя и да го безпокоя, по какъвто и да е начин, разбирате ли?

— Да… естествено. — Гласът му прозвуча разочаровано.

— Само още няколко дни, Робърт. После ще знаем повече. Вижте, трябва да взема още някои неща оттук и нямам много време. Ще ви се обадя, щом се прибера в Париж. После ще се видим и вие ще ми покажете ръкописа, става ли?

— Става — съгласи се той.

Едва когато Розали прибра телефона в джоба си, си даде сметка, че за първи път нарича Шърман Робърт.

След половин час всички неща от списъка бяха събрани. Несесер, одеколон „Арамис“ (най-после го бе открила на нощното шкафче в спалнята), пижама на сини и бели райета, тънък тъмносин халат на ситни капчици, бельо, чорапи, чифт меки мокасини, пантофи, дрехи и книги. Това, което не можа да намери, беше тъмнозеленият сак, който Макс бил напъхал най-отзад в гардероба. Розали погледна още веднъж в трикрилния гардероб от полирано тъмнокафяво дърво и разрови между торбите и кутиите за обувки.

Накрая се отказа и се огледа търсещо из стаята. Къде можеше да е този сак? Тя погледна в другите чекмеджета на гардероба, надникна под широкото легло, на което небрежно беше метната тегелирана покривка с мотиви на рози, надзърна в малкия килер до банята, в който се съхраняваха някои почистващи принадлежности. Надяваше се да не се налага да претърсва целия килер!

Погледна си часовника и се опита да се обади на Макс, но мобилният му телефон беше изключен. Вероятно се опитваше да поспи късно следобед. Розали въздъхна и се върна в спалнята. Замисли се къде би сложила тя самата тази чанта и неволно погледна върху гардероба.

Бинго! Зад няколко кутии за обувки Розали откри две кафяви кожени дръжки, които явно бяха на пътна чанта.

Взе стола до скрина, над който бе окачено голямо огледало, и застана пред гардероба. Повдигна се на пръсти и посегна към дръжките, но при опита да издърпа чантата една по-голяма кутия се заклатушка и падна на пода. Съдържанието й се разсипа по паркета.

— Да му се не види и проклетото нещо! — изруга тя, докато слизаше от стола, и се опита да събере пръснатите по целия под документи, писма, снимки и картички. Хвърли бегъл поглед върху една стара черно-бяла снимка, на която беше Макс Марше като по-млад, и неволно се усмихна. Той беше дяволски красив в светлите си памучни панталони и бяла риза с копчета, седнал небрежно пред парижко кафене с цигара между палеца и показалеца. Беше се облегнал на плетения стол и се усмихваше право в камерата.

Имаше нещо в снимката, което я смути. Поразгледа я по-внимателно. Дали не беше липсващата брада, или фактът, че вижда Макс с цигара? Не предполагаше, че старецът е пушел навремето.

Внимателно остави снимката при другите в кутията и подреди писмата. Повечето, изглежда, бяха от жената на Марше Маргьорит, на един от пликовете бе написано името на сестра му Терез. Макс съвсем бегло й беше споменал, че има сестра в Монпелие, и Розали остана с впечатлението, че не са особено близки. Детски снимки на Макс по къси панталонки, няколко пожълтели фотографии на родителите му, Макс като млад журналист пред пишещата машина в редакцията на някакъв вестник.

Докато трескаво подреждаше спомените от едно отминало време, фрагментите от един изживян живот, погледът й се спря върху избледнялата фотография на млада жена. Тя беше облечена в червена лятна рокля на бели точки и бе застанала под голямо дърво в някакъв парк. Сигурно изненадана от внезапно излял се дъжд, тъй като дългата й до раменете коса, пригладена с диадема, беше мокра и тя зиморничаво бе скръстила ръце върху роклята си с обло деколте, докато се навеждаше напред и се смееше. Устата й бе голяма и червена и за миг Розали се почувства близка с тази млада жена, която така сърдечно се смееше. Цялата снимка излъчваше някаква магнетична жизнерадост. Дали това не беше Терез? Ами че тя изглеждаше много симпатична. Розали обърна снимката и видя датата, написана с молив:

Булонската гора, 22 юли 1974 г.

Розали замислено се усмихваше, докато връщаше снимката на хубавата жена в кутията. Може да е била някоя приятелка на Макс Марше на младини. „Невинаги съм бил старец, Розали“, беше й казал той веднъж.

Хората сме склонни да забравяме, че и старците някога са били млади. Това изглежда така странно, както и представата, че и ние някога, скоро — или поне по-бързо, отколкото си мислим — ще остареем. Само хората, които познаваме от по-рано, сме в състояние да гледаме отвъд пластовете на годините, които с времето са се натрупали върху тялото и душата и са поизтъркали блясъка на очакването в очите или онзи чуден, непринуден смях.

Розали огледа още веднъж паркета, където вече нямаше нищо разхвърляно. После погледна за всеки случай под леглото и там откри свитък хартия, чиито разпилени страници се крепяха само на един ластик. Легна по корем и внимателно издърпа листовете.

Оказа се стар ръкопис, или казано по-точно, машинописно копие на стар ръкопис, на което бледосините букви на механична пишеща машина бяха оставили леки отпечатъци.

Розали се изправи и взе подобния на пергамент свитък. Приглади страниците и внимателно махна червения, малко поопърпан ластик, за да не ги повреди.

Когато погледна корицата, усети, че сърцето й започна неравномерно да бие. После мислите й така се объркаха, че накрая вече не знаеше какво да мисли.

Поседя така известно време на дървения под на спалнята, която бе потънала в меката светлина на следобедното слънце, като гледаше втренчено бледосините букви, които се открояваха на пожълтялата хартия.

„Синият тигър“ беше изписано на тънкия, малко пожълтял лист. А отдолу: „На Р.“.