Никола Баро
Париж винаги си заслужава (22)

22

Учудващо е как с лека ръка сме склонни да не виждаме очебийното, мислеше си Розали, когато видя Робърт Шърман да пребледнява до нея. Макар да не спираха да обсъждат загадъчния инициал и да се опитват да открият кой се крие зад него, на Робърт и през ум не му бе минало, че малкото име и на неговата майка започва с „Р“.

Той беше толкова озадачен, че направо онемя. И когато понечи да каже нещо, се чу шум.

Приличаше на ключ, който се превърта в ключалката. След няколко секунди външната врата се отвори и с тихо щракване се затвори отново.

Тежки стъпки прекосиха коридора. Шумолене. Отвори се гардероб, закачалките се удариха една в друга.

Двамата замръзнаха пред скрина и се спогледаха. Стъпките се приближаваха към библиотеката и Розали усети, че сърцето й ще изскочи. Кой можеше да е в коридора? За миг й хрумна, че не е изключено да е и самият Марше, който се е върнал и сега ще ги хване на местопрестъплението. После чу изсумтяване и някакъв безспорно женски глас да боботи нещо. Стъпките минаха покрай вратата на всекидневната и се насочиха към кухнята, където нещо се премести.

Розали панически хвана Робърт за ръка.

— Да се махаме! — прошепна му. — Горе!

Докато още се шумеше в кухнята, те сграбчиха двата ръкописа и се изнизаха от библиотеката към стълбата, която водеше от коридора нагоре.

— Оттук! — Розали дръпна Робърт в спалнята, където кутията с писмата и снимките все още беше на пода.

Двамата се ослушаха мълчаливо в идващите отдолу звуци.

Кой ли идва вечер в къщата на Макс Марше, чудеше се Розали. Някоя съседка? Градинарят? Доколкото знаеше, само икономката имаше ключ, а тя беше в провинцията при дъщеря си.

— Да изчакаме. Който и да е, скоро ще си тръгне — прошепна Розали на Робърт. Той кимна, все още прегърнал двата ръкописа.

— Недоумявам как не съм се сетил сам — каза тихо Робърт. — Това „Р“ е за Рут. Рут Шърман. Как може да съм толкова прост?

— От толкова вглеждане в дървета не сте видели гората — прошепна му Розали. — Случват се такива неща. А и със сигурност не сте наричали майка си Рут.

Той кимна и сложи пръст на устните си.

— Да му се не види, тя се качва горе!

Двамата напрегнато се ослушаха в скърцането на дървото, което се огъваше под тежките стъпки на нечие солидно телосложение. Розали се огледа. В спретнатата спалня нямаше много потенциални скривалища, а в малкия килер до банята скоро щяха да ги разкрият.

— Под леглото! — изсъска тя и дръпна към пода смаяния Шърман.

Когато вратата на спалнята се отвори и госпожа Боне — беше икономката, както се досети Розали — влезе със сумтене, двамата бяха изчезнали. Бяха се мушнали под голямото старо дървено легло, чието прашно тъмно убежище милостиво ги скри. Със затаен дъх и така плътно притиснати един до друг, че между тях беше само ръкописът, те се спогледаха като двама заговорници и се вслушваха в ударите на сърцето, които си мислеха, че чуват у другия, в този сякаш безкраен миг на неподвижност, опасност и близост едновременно. Вслушваха се в стъпките на икономката и гледаха как равните й сандали и мощни прасци сноват пред леглото, докато Мари-Елен Боне изпъваше с ругатни чаршафите и одеялата, изтупваше декоративните възглавнички и ги подреждаше край горната табла.

Розали погледна право в лазурносините очи на Робърт Шърман, които бяха в опасна близост до нея, както между другото и устата му. Спомни си (напълно неуместно, предвид ситуацията) колко много я бе впечатлил цветът на тези очи, когато Робърт за първи път се появи пред витрината на магазина й. Тя преглътна и усети гъделичкането на хиляди мравки.

Сигурно щеше много да се учуди, ако знаеше, че мъжът от Ню Йорк, който в пълно мълчание се притискаше до нея в най-отдалечения ъгъл на тяхното скривалище, си мислеше горе-долу същото — че никога досега не е виждал такива среднощно сини очи като тези на Розали Лоран.

Ето защо не беше чудно, че никой от тях не долови лекото бръмчене, което изведнъж се чу помежду им.

Госпожа Боне явно също го чу, защото сандалите, които се бяха отдалечили от леглото, спряха на място и пред Розали се появиха розовите подколенни ямки на икономката.

Госпожа Боне се ослуша напрегнато, дори и подколенните й ямки сякаш се ослушаха, докато повтарящият се, ръмжащ тон цепеше тишината като бръмченето на едро насекомо.

Розали си пое безшумно въздух и се втренчи с упрек в Робърт. Устата й очерта беззвучно думата „идиот“, а той с виновно изражение безгласно молеше за извинение, защото именно неговият телефон бе оставен на вибрация. Тя разбра, че му е невъзможно да извади апарата от джоба си, без да предизвика още шум.

За щастие, на госпожа Мари-Елен Боне и през ум не й минаваше, че на някого ще му хрумне да се излежава под прекрасното легло в рустикален стил на господин Марше.

Тя зашляпа към лампата на нощното шкафче, разгледа я обстойно и няколко пъти я включи и изключи.

— Да й се не види и техниката, и чудото! Добре че дойдох още тази вечер да видя какво става тук — мърмореше тя, а бръмченето най-после спря. — Навсякъде из къщата свети, кутии пръснати по пода, всичко с главата надолу. — Тя поклати неодобрително глава и загаси осветлението. — Поне лампите можеше да угаси този градинар!

Госпожа Боне се наведе да вземе кутията със снимките и писмата и за един ужасен миг Розали си помисли, че икономката ще ги открие под леглото.

Притаи дъх.

Но госпожа Боне си имаше друга работа. Трябваше да сложи ред. Икономката извади стълбата от килера, взе кутията и с пъшкане я върна на мястото й. Върху гардероба.

Когато се скри в банята и започна да пръска мивката с препарат, те като по команда напуснаха скривалището си и се спуснаха по стълбата по чорапи, взели обувките си в ръце.

— Момент, чантата ми е още в библиотеката — прошепна тихо Робърт, когато Розали тръгна към външната врата.

— Добре. Ще минем през градината. — Приплъзнаха се в библиотеката, минаха покрай етажерката и двата дивана, бутнаха тежката стъклена врата и отново я затвориха отвън.

Когато секунди по-късно тичаха през градината като Бони и Клайд след успешна операция и се скриха между хортензиевите храсти, Розали започна да се смее неудържимо.

— Да й се не види и техниката, и чудото! — изтръгна се от нея и тя се свлече задъхана, опряла ръка на дънера на една череша, която се извисяваше до стария зид, опасващ градината. Робърт се превиваше с ръце на бедрата, заразен от приглушения й смях.

И после, по-късно Розали не можеше да си обясни как стана така, че той я целуна.

Същата вечер тя записа в синия си тефтер:

Най-лошото днес:

Проклетият телефон на Робърт започна да бръмчи, докато госпожа Боне беше пред леглото, под което се бяхме скрили. Едва не напълних гащите от страх. Не ми се мисли какво щеше да стане, ако ни беше открила!

Най-хубавото днес:

Една вечерна целувка под черешата, която смути и двама ни.

„Извинете, но не се сдържах“, каза Робърт. А аз отвърнах, докато сърцето ми правеше кълбо назад: „Няма проблем, сигурно е от нерви.“ И се засмях, сякаш тази целувка не ме е впечатлила.

По време на пътуването си говорехме за разкритията, които бяхме направили, и гадаехме какво означават те. Аз говорех ли, говорех, за да заглуша ударите на сърцето си. После Робърт направи тъпа забележка и млъкнахме. Тишината беше мъчителна, направо неприятна. Бързо сбогуване пред хотела. Без повече целувки. Почувствах облекчение. Но, учудващо, и малко разочарование.

Когато се прибрах, Рене беше още буден. Той нищо не забеляза, но и аз нищо не бях направила. Малък гаф. Нищо повече!