Никола Баро
Париж винаги си заслужава (13)

13

Слънцето падаше на ко̀си ивици в стаята, а летният повей на вятъра раздвижваше леките пердета на прозореца. Робърт Шърман примигна и се заслуша в тихото потракване на съдове, което се долавяше нейде отдалече и с нищо не нарушаваше обгръщащото го приятно спокойствие. Тази тиха утрин го връщаше в мързеливите недели от детството му в Маунт Киско.

Той се протегна и пак се замисли за съня си, който бързо избледняваше. Беше хубав сън, накара го да се събуди с някакво приятно чувство. Присъни му се жена, с която си деляха оскъдното място на една пейка.

Опита се да си спомни по-точно, но картините се сменяха твърде бързо, за да може да ги улови. Нищо кой знае какво. Той се обърна настрани, придърпа нагоре завивката и подремна още малко. За няколко щастливи мига светът на Робърт Шърман отново беше подреден.

После пронизителното ръмжене на бормашина раздра тишината. Робърт седна в леглото, прозя се и отпи глътка вода. Погледна мобилния си телефон и видя, че има съобщение.

О, скъпи, всичко това звучи много вълнуващо. Надявам се да намериш време и за размисъл. Нали от самото начало ти казах, че идеята да заминеш за Париж е откачена. Да ти изпратя ли пари? Поздрави, Рейчъл

И тогава си спомни. Онази вещица от книжарницата, книгата, ресторанта с пържолите, портмонето му. Това съвсем го разсъни и приятното чувство изчезна. Погледна часовника. Десет и половина! Беше спал почти дванайсет часа.

Беше петък, портмонето му го нямаше, а проклетата книжарница отваряше чак в единайсет.

На излизане, след припряната закуска (състояща се от силно кафе и един набързо направен, но при все това много хрупкав кроасан), той се сблъска с двама работници, които, разтворили куфарчетата си с инструменти, стояха в тясното фоайе на хотела пред асансьора и разговаряха. После хукна нагоре по слънчевата улица „Бонапарт“, като си мислеше за есемеса на Рейчъл — тонът му беше доста нравоучителен. Може идеята да дойде в Париж да не беше най-добрата, но не може така категорично да се говори.

Малко след единайсет часа той натисна дръжката на вратата на „Луна Луна“ и влезе предпазливо в магазина. Този път нямаше камбанка, която да падне отгоре му, само кучето, което отново лежеше в кошницата, сънено изръмжа. Робърт предвидливо отстъпи встрани.

Все още нямаше клиенти. Розали Лоран, която бе застанала пред една етажерка на стената и подреждаше нещо, се обърна.

— О, не. Пак ли вие! — каза тя и завъртя очи.

— Да, пак аз — отвърна заядливо Робърт. — За съжаление, снощи не ме пуснахте да вляза. — При спомена за това как миналата вечер го бе накарала да стои пред затворената врата и да става за смях, като крещи насред улицата, почувства как го обзема студена ярост. — Мисля, че трябва да изясним още нещо с вас — добави той.

— Така ли? — Розали се усмихна провокативно. — Какво ви води днес при мен, господин Шърман? Вече отправихте обвинението си — да не би да искате отново да бутнете стативът с картичките? — Тя вдигна тъмните си, красиво извити вежди.

Робърт въздъхна дълбоко. Нямаше никакъв смисъл да се препира с тази малка книжарска коза. Трябваше да се държи на положение. Та той беше професор по литература и знаеше какво е казал Шекспир. First things first.^[1]

— Нищо подобно — каза той колкото се може по-спокойно. — Само искам да си получа обратно портмонето.

Розали наклони глава.

— Аха. Интересно. И какво общо имам аз с това?

Тя иска да го направи трудно, очевидно е.

— Ами — Робърт погледна покрай нея към щанда, на който се намираше касата и където бяха нахвърляни няколко брошури — предполагам, че го съм забравил тук.

— Затова ли миналата вечер щяхте да разбиете прозореца ми? — усмихна се самодоволно книжарката.

— Това учудва ли ви? Искам да кажа, вие затворихте вратата под носа ми и ми показахте среден пръст. Ако това е някакъв елегантен начин, по който французите…

— Вече беше затворено, господине. — Розали пристъпи към него и го загледа изпитателно с тъмните си очи. — Знаете ли какъв ви е проблемът? Очевидно много ви е трудно да приемете „не“ за отговор.

— Не, нямам такъв проблем — каза уверено той. — Е… поне в повечето случаи. Но вчера случаят беше спешен. Мога да ви уверя, че никак не е приятно да установиш в ресторанта, че си си загубил парите и кредитните карти.

— О, и за това ли съм виновна аз?

Отново повдигнати вежди. Наистина го умееше.

— Е, все пак не е чудно, че съм си забравил портмонето в цялата тупурдия.

— Тупурдия. Вие го казахте. Трябваше ми цял час да оправя последствията от опустошението, което оставихте след себе си. — Розали го погледна с упрек. — Дори не ви хрумна да ми помогнете да оправя поразиите.

— Какво съм виновен аз, че държите зверче в магазина си, което се нахвърля срещу клиентите ви?

— Това е смехотворно, чуйте се само. За моя малък, сладък Уилям Морис ли говорите? — Розали дрезгаво се изсмя.

Уилям Морис чу името си, надигна глава с леко скимтене и весело размаха опашка.

— Сам виждате. Толкова дружелюбно, мило кученце. Струва ми се, че страдате от мания за преследване, господин… как ви беше името… Шърман от… Ню Йорк. И то не само по отношение на кучетата.

Тя скръсти голите си дълги ръце над бледосинята си копринена блуза на бели точки и го погледна многозначително.

Робърт Шърман се удари по челото. Защо се върна тук? Логично. Заради портмонето. Не биваше да се оставя да го баламосват. Тази жена можеше да спори до безкрайност. Сега най-важно бе да си вземе портмонето.

— Върнете ми портмонето и веднага си тръгвам — каза малко наежено той.

— Това е най-голямото ми желание — отвърна подигравателно Розали. — Но за съжаление, портмонето ви не е тук.

Той я погледна недоверчиво. За миг му хрумна, че това упорито същество с големи тъмни очи като нищо може да му е свило портфейла — ей така, от проклетия и желание да му създаде проблеми.

Сякаш отгатнала мисълта му, тя поклати глава.

— И не, не го казвам само за да ви ядосам, макар, да си призная, идеята е доста изкушаваща.

— От вас може да се очаква всичко — отвърна навъсено Робърт. Може пък да го лъжеше. Той беше напълно сигурен, че си е изгубил парите в книжарницата.

— Господине! — Розали разпери ръце. — Престанете най-накрая с вашите подмятания. Вчера за последно разтребих целия магазин, след като вие съборихте стативът с картичките и офейкахте оттук… Но не съм намирала портфейл. Възможно е да сте го загубили другаде. Или да са ви го откраднали.

— Не, не, това не е възможно… трябва да е тук — натърти Робърт. — За последно го извадих от джоба на якето си вчера в този магазин… когато… платих тази книга.

— А, да… историята за тигъра. Която също ви е била открадната. Наистина не ви върви, господине. Може Париж просто да не е вашият град. Навярно трябва колкото се може по-бързо да се върнете в Ню Йорк. — Тя отстъпи няколко крачки назад и отиде зад касата. — Но… моля. Потърсете сам. — И Розали насочи цялото си внимание върху един кариран блок, в който започна да пише нещо с оскърбена физиономия.

Робърт се огледа и се опита да си спомни по кой път беше тръгнал след шеметното си излизане. Дали не бе оставил кафявия си кожен портфейл върху папките на щанда с касата? Дали не беше паднал от ръката му, а той покрай другите емоции да не е забелязал?

Робърт претърси всеки ъгъл на малкия магазин, погледна под голямата дървена маса в средата, прегледа около входа и дори надникна в кошчето за боклук. Но портфейла го нямаше никъде.

През това време Розали Лоран го наблюдаваше отегчено и увиваше дългата си коса на кок, който закрепи на тила само с една фиба.

— Е? — попита тя и се прозя.

— Няма го — отвърна Робърт и сви рамене.

— Мога да ви върна трийсетте евро ресто от вчера — каза Розали и той може би щеше да приеме предложението, ако не бе добавила веднага: — Не са кой знае колко, но ще стигнат за кола и няколко големи бургера.

— Оценявам щедрото предложение, но не — изръмжа Робърт. — По-добре да умра от глад, отколкото да взема пари от вас.

— Хм. Както искате. Тогава се боя, че не мога да ви помогна, господин Шърман.

— О, ако поне за малко си затворите устата, вече ще сте ми помогнали — отвърна той. — Опитвам се да се съсредоточа.

— Колко галантно — продължи невъзмутимо Розали. — С удоволствие ще ви направя тази услуга, господине. За мен ще е по-добре да се занимавам с нещо по-полезно от това, да разговарям с вас. — Тя се усмихна победоносно. — Но портфейла си няма да намерите тук, за съжаление.

Робърт трескаво размишляваше. Както се очертаваха нещата, май трябваше да приеме предложението на Рейчъл. Вече нямаше и цент в джобовете си. И то не само в преносен смисъл. Спешно трябваше да измисли нещо. Да каже на Рейчъл веднага да блокира картите му и да отиде в консулството да му извади нов паспорт. Беше попаднал в най-големия кошмар на всеки турист. Макар да не беше точно ограбване.

— Странно… съвсем сигурен бях… — мърмореше Робърт повече на себе си и хапеше замислено кокалчетата на пръстите си. Надявайки се безумно на някакво чудо, той спря пред витрината и се втренчи в черно-белия каменен под.

И чудото се случи.

Навън някакъв спортен велосипед направи широка дъга и спря. Висок спортен тип с къси панталони и тениска свали каската от главата си и отвори вратата на магазина.

Досега Робърт Шърман беше преживял само поредица от злополуки. Но тук, в една парижка книжарница, в която се бе озовал не съвсем случайно и определено не доброволно, за първи път му се случиха поредица щастливи обстоятелства.

Щастливо бе например обстоятелството, че клиентката на някой си Рене Жобер, в качеството му на неин фитнес инструктор, получила мигрена и отменила часа си за този петък, поради което младият мъж паркира велосипеда си пред „Луна Луна“ точно когато Робърт беше там, за да изучава фигурите по каменния под. Щастливо беше обстоятелството, че колоездачът поздрави приятелката си с едно сърдечно „Alors, ҫа boume? Отмениха ми един час. И аз реших да намина! Имам страхотни новини!“. А още по-щастливо беше обстоятелството, че — докато Розали излизаше иззад касата да посрещне Рене — кученцето се почувства длъжно да изпълзи от кошницата си, размахвайки опашка, и да скочи към мускулестите крака на мъжа със зелените шорти.

Докато Рене се навеждаше да погали Уилям Морис по козината, Робърт и Розали почти едновременно погледнаха към празната кошница на кучето, която, не беше никак трудно да се забележи, не бе съвсем, празна.

Те се спогледаха смаяно и против волята си се усмихнаха един на друг — единият с чувство на безкрайно облекчение, другата — с леко виновно изражение, и без да искат, казаха едновременно:

— Мисля, че трябва да ви се извиня.