Никола Баро
Париж винаги си заслужава (12)

12

Цяла сутрин Мари-Елен сновеше из къщата и вдигаше шум. Повишената й енергичност се дължеше на нерви, опънати поради предстоящото отпътуване за две седмици. С мъжа й щяха да ходят в План д’Оргон, родното й село, намиращо се недалеч от Бо, където живееше останалата част от семейството й. Сега те отиваха там най-вече заради най-голямата си дъщеря, която тъкмо бе родила.

— Представете си, ще ставам баба, господин Марше!

Макс вече не помнеше колко пъти чу това изречение през последните месеци, гарнирано с последните новини за състоянието на майката и детето. Преди три дни дъщерята беше родила една малка Клер („Тя тежи едва 3500 грама, господине, а вече може да се усмихва“), а Мари-Елен Боне не беше на себе си от възторг и го уведоми, че през уикенда ще отиде в План д’Оргон и за съжаление, ще трябва да го остави сам за четиринайсет дни.

— Но вие ще се оправите, нали, господин Марше? — добави загрижено тя и избърса ръцете в престилката си. През годините госпожа Боне бе развила у себе си заблудата, че той няма да оцелее, ако три пъти в седмицата не му напазарува, изчисти и сготви.

— Разбира се, че ще се оправя, Мари-Елен, да не съм някой разглезен дъртак?

— Не сте, но все пак сте мъж, господин Марше, а не е редно мъжете да остават сами у дома, това е всеизвестно. Не се хранят правилно, трупат вестниците на купчини, мивката се пълни с неизмити съдове и настава истински хаос.

— Както винаги, преувеличавате, Мари-Елен — каза Макс и отново се съсредоточи върху вестника си. — Уверявам ви, че и след две седмици къщата ще си бъде на мястото.

Въпреки всичко икономката не се стърпя да дойде в петък преди заминаването си, за да надникне още веднъж във всички стаи, да прибере прането и да замрази няколко ястия, които той да трябваше само да размрази и да стопли. На кухненския бюфет имаше поне петнайсет кутии, напълнени от нея, за да не умре Макс Марше през двете седмици от глад.

Макс кимна примирено. Нямаше никакъв смисъл да спори с икономката и да й обяснява, че може и сам да си изпържи яйца на очи в тигана или да отскочи до селото да хапне нещичко в „Бар дьо Марше“. Така дори беше по-практично, защото тъкмо щеше да се отбие до аптеката, намираща се точно до бара, за да си вземе нова тубичка гел за болежки.

Сутринта той се събуди рано и усети леко неприятно бодване в рамото. Сигурно беше спал накриво. Да, така беше. Всяка сутрин се събуждаше все по-рано и се чувстваше все по-зле.

Макс Марше се изтегна приятно във ваната и се заслуша във вилнеенето на Мари-Елен, което сега усърдно чистеше килима с прахосмукачка. Само в банята той беше на сигурно място.

След няколко минути госпожа Боне занарежда на висок глас пред вратата на банята.

— Още колко ще се мотаете, господин Марше? — извика накрая тя.

Макс въздъхна и се изправи от блестящата зелена вода, в което всяка сутрин хвърляше по две шепи от любимите си соли „Арамис“, и се облече.

После тя го изгони от кухнята, след това — и от библиотеката. Навред се чуваше тупурдия, ломотене, пльосване на парцал върху паркета, в кухнята нещо издрънча на пода. Цялата къща миришеше на почистващ препарат с аромат на портокал, който се смесваше с аромата на току-що изпечен сладкиш. Мари-Елен сякаш владееше изкуството на билокацията — където и да отидеше той, тя се появяваше минути по-късно на същото място, въоръжена с прахосмукачка, кофа и парцал.

И когато започна да чисти прозорците в кабинета му, Макс избяга в градината и седна на сянка с една книга, която си беше взел преди няколко дни от най-горния рафт на библиотеката с помощта на старата стълба. Слънцето грееше, вече беше станало приятно топло и той се задълбочи в „Мисли“-те на Блез Паскал, чиито фрази и мисли за живота обичаше да препрочита. Именно Блез Паскал бе казал, че всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да се усамоти в своята стая.

Мъдро прозрение, толкова по-вярно, ако се пречи на човека да се усамоти в своята стая, мислеше си Макс, когато виенето на прахосмукачката внезапно спря. Миг по-късно икономката излезе на терасата и се огледа търсещо в градината.

— Господин Марше? — извика тя и той неволно вдигна глава, за да види, че държи нещо в ръка. — Търсят ви по телефона!

Беше Розали Лоран и гласът й му се стори малко особен. Звучеше като на човек, който се опитва да звучи възможно най-нормално.

— Добро утро, Макс! Как сте? Надявам се да не преча.

— Ни най-малко — каза той. — Моята икономка от седем часа вилнее из къщата. Тук никъде няма спокойствие и аз се бях покрил в градината. — Той чу как Розали се засмя. — А вие как сте, госпожице? Наред ли е всичко?

— О, да, всичко е наред! — Тя се поколеба и продължи: — Монсиняк се обади вчера. Иска да направя илюстрациите на голяма книжка с приказки.

— Охо, поздравления! Това е чудесно! — Сигурно се канеше да го пита нещо, помисли си той.

— Всичко това дължа на вас. И на синия тигър, естествено.

— Е, без излишна скромност, госпожице Розали. Просто картинките ви бяха хубави. — Той остави Паскал настрана и се облегна удобно на плетения си стол, докато Розали разказваше за новия си книжен проект и така го разсейваше от мислите му.

Винаги когато Розали Лоран говореше с него и му споделяше по своя жизнерадостен начин подробностите от всекидневието си, питаше го нещо или искаше съвет, у него се пробуждаше желанието за живот. От общия им проект по книгата те редовно се виждаха — или тя идваше във Везине, или той хващаше влака за Париж — излизаха на кафе или се разхождаха с кученцето.

След смъртта на Маргьорит животът му бе станал самотен и дълго време той дори не забелязваше това. А и когато го откри, не се смути особено. Беше се изолирал с книгите и мислите си зад една стена, която не се различаваше много от каменния зид около градината му. Но откакто се сприятели с тази млада жена, усети нещо ново, нещо, което постепенно бе прогонило миналото от мястото, където се беше настанило. Нещо се бе пропукало у стареца и през тази пукнатина проникна светлината. Също като в онази прекрасна стара песен на Ленард Коен.

There is a crack in everything, that’s how the light gets in.^[1]

Розали нахлу в живота му като светлина и за своя огромна изненада Макс Марше установи, че отново започва да гледа напред и да крои планове.

От къщата грохотът на прахосмукачката долиташе и бавно се отдалечаваше, а Макс зарея поглед над розите, които все още цъфтяха.

— Много хубаво ми става сутрин, когато видя книжката на витрината — казваше сега Розали, която някак отново бе насочила разговора към синия тигър. — А на вас как ви хрумна тази история? — Тя бързо се поправи. — Искам да кажа, човек как се сеща за такива неща?

Макс се окопити от разсеяността си и помисли малко.

— Е, както обикновено му хрумват на човек такива истории. Виждаш или чуваш нещо, улавяш някоя мисъл, увиснала във въздуха, разхождаш се в Булонския лес и изведнъж започваш да плетеш историята си. Винаги има един момент, в който кълбото на историята се размотава и започва да се търкаля. — Той се замисли. — Може да е фраза или разговор… — Млъкна.

— Но кое размота вашата история?

— Ами… — Той помисли за малко дали да не признае истината, но се отказа. — Може да се каже, че това беше добрият Монсиняк — измъкна се от отговор Макс. — Без неговото настояване тази книжка нямаше да се получи.

Розали се засмя малко смутено или на него така му се стори.

— Не, не, нямах това предвид. Въпросът ми беше… дали няма някоя приказка, която да лежи в основата на историята за синия тигър.

Макс леко се озадачи.

— Не и доколкото аз съм запознат — отвърна той. — А и да има, на мен не ми е известна.

— Аха.

Настъпи малка пауза.

Макс усети как се надига у него безпокойство. Каква беше истинската причина за това странно обаждане? Той се покашля.

— Говорете направо, Розали, къде ви стяга обувката? — сложи край на мълчанието. — Нали не ми задавате този въпрос без причина?

И тя започна да говори направо, като внимателно и малко притеснено му разказа за неприятната случка с непознатия, който се бе появил в магазина й и твърдеше, че историята за синия тигър е открадната.

— Що за възмутително твърдение! — извика Макс Марше. — Нали не вярвате на този откачен? — Той се засмя и заклати невярващо глава, толкова абсурдно му се стори всичко. — Вижте, скъпа моя Розали, моля ви да забравите това недоразумение. Мога да ви уверя, че аз съм създателят на историята — спокойно му го кажете на господина от Ню Йорк, ако пак дойде. Аз съм я измислил, и то дума по дума!

Той чу как Розали въздъхна с облекчение.

— Никога не съм се съмнявала, Макс. Просто този мъж твърдеше, че може да докаже, че тази история е негова. Беше бесен и дори заплаши, че ще повдигне обвинение срещу нас.

Макс ядно изпръхтя.

— Безобразие!

— Казва се Робърт Шърман. Познавате ли го?

— Не познавам никакъв Шърман — отвърна грубо Макс Марше. — И нямам никакво желание да се запознавам с човек, който очевидно не е с всичкия си.

С това темата за него приключи.

Поне така си мислеше той.