Никола Баро
Париж винаги си заслужава (17)

17

Общо взето, виновен за всичко се оказа Блез Паскал.

Ако в петък Макс Марше не бил извадил книгата от етажерката и не се бил зачел (бягайки от госпожа Боне) в градината под дърветата — смущаван само от тихия шум на прахосмукачката и малко странния телефонен разговор с госпожица Розали, — нямало да му се налага след прочитането й (което, както винаги, му доставило голямо удоволствие) да я връща на високия рафт на етажерката в библиотеката. И ако мястото на „Мисли“ не било толкова нависоко, Макс нямало да се катери по стълбата.

Една стабилна дървена стълба, която, облегната на високата до тавана етажерка и с възможност да се придвижва настрани с колелца, отвеждала своя ползвател почти без проблем до всяка желана книга на етажерката, колкото и нависоко да била тя.

За нещастие, книгата на Блез Паскал била много нависоко. Или казано по-точно, мястото й било много нависоко.

Когато в събота, по време на една спокойна закуска на терасата, Макс прочел последните страници и — какъвто си бил подреден (противно на погрешното впечатление, което имала за него госпожа Боне) — отишъл до стената с етажерката, той стъпил с кожените си пантофи на най-високото стъпало, сребристосивата му коса почти докосвала тавана и когато леко се протегнал нагоре вдясно, за да остави книгата на мястото й при философите, проклетият Блез Паскал някак се изплъзнал от ръката му. При опита му да предотврати неизбежното падане на първото издание (не понасял омачкани страници, поради което и не обичал да заема книги) Макс понечил да го улови във въздуха. От неочаквания тласък недобре застопорената стълба мръднала леко встрани и високият мъж в синя плетена жилетка и леки дочени панталони загубил равновесие, левият му пантоф се изплъзнал, той се опитал да овладее движението на стълбата встрани (с което не сполучил), търсещата му ръка се хванала за нищото и секунди по-късно той се строполил на дървения паркет до Блез Паскал.

Паднал точно на гърба си и в първия момент от удара не могъл да си поеме въздух. Ако подът бил каменен, може би вероятно така и нямало да си го поеме повече. Макс обаче се втренчил в стената с книгите, опитал се да диша и изпаднал в паника, когато усетил, че гръдният му кош не се повдига и дробовете му не поемат кислород.

Адска болка го пронизала в десния хълбок, а главата му бучала така, сякаш в черепа му камбаните на „Нотр-Дам“ призовавали за последна молитва.

„Поне ще умра заобиколен от книги“, помислил си Макс, преди да изпадне в благодатно безсъзнание.

Когато се свестил, светлината сякаш падала от друг ъгъл на стаята, но не бил сигурен. Може би са минали три часа, а може и само петнайсет минути, не можел да каже точно. За беда, ръчният му часовник бил в банята. И Макс продължавал да лежи по гръб като безпомощен бръмбар и дори най-лекото движение му причинявало болка.

Телефонът не спирал да звъни, но му било невъзможно да измине няколкото метра до бюрото си — болката била толкова силна, че всеки път, когато се опитвал да се изправи, му причернявало. После чул и тихия пронизителен звук на мобилния си телефон, който всеки път му напомнял за „Набери «М» за убийство“ на Хичкок. Предоставял се случай да използва мобилността на това устройство по предназначение, само че точно в този момент то се намирало в джоба на летния му шлифер, който висял в коридора.

Изстенал. Ако имал късмет, шлиферът щял да е захвърлен там, където го бил метнал предишния ден — на облегалката на дивана, на една ръка разстояние от него. Но за жалост, подредената Мари-Елен, преди да излезе в отпуск в онзи ранен следобед, го била отнесла в коридора, за да го окачи в гардероба. Вече се отчаял!

Когато стационарният телефон отново иззвънял, Макс се опитал да се търколи по корем и леко да се плъзне по паркета към бюрото си. Отново го пронизала болка и той се задъхал. Явно си бил счупил нещо, кракът му висял изкривен.

Една стара вила във Везине е мечта на мнозина. Но когато живееш сам и нещо се случи, такава една къща е истински капан. Големи градини, самотни къщи — шансът да те чуе някой съсед е минимален — можеш да си свириш на саксофон или тромпет, което Макс не правел, а в този особен момент не можел и да прави, дори ако умееше да свири на някой от тези инструменти.

Мари-Елен щяла да дойде след десет дни и първо щяла да се учуди защо никое от ястията, които била приготвила, не е докоснато, а после щяла да го намери разложен пред етажерката.

Вероятно първото, което щяла да каже, е, че наистина не е добре да се оставя мъж сам вкъщи.

Когато малко по-късно се позвънило на вратата, противно на всякаква логика, Макс Марше си помислил, че икономката се връща, за да спаси своя „господин Пруст“. Нуждаел се от нея колкото никога досега през живота си.

Но нито ключ се превъртял в ключалката, нито дълбок глас попитал: „Господин Марше? Тук ли сте?“.

Той се изправил и с все сила извикал за помощ, ала явно никой не го чувал. После се сетил, че който и да му звъни, няма как да го направи направо на вратата, а чак на външната стена на предната градина. А стената никак не била ниска. По-ниската от нея порта от ковано желязо се отваряла относително лесно, ако човек се пресегне през решетката и натисне бравата отвътре — но колцина знаели това?

„Хм, мислел си Макс с известен фатализъм, преди отново да се унесе. Сега само крадец може да ме спаси.“

Слънцето залязвало и комарите вече танцували пред големия прозорец на всекидневната, който бил леко открехнат, когато Макс чул шума от градинска косачка. Никога преди Марше не се бил радвал толкова много на градинаря. Себастияно — костариканец, живото потвърждение на написаното в някаква статия, според която хората от Коста Рика били най-щастливите на света — имал собствен ключ за задната градинска врата и за навеса отзад до стената, където си държал градинските уреди. Между които и градинската косачка.

Години наред Макс отказвал да си вземе електрическа косачка. Не от стиснатост — Марше винаги е бил изключително щедър, дори по времето, когато парите едва са му стигали и едва е преживявал като журналист на свободна практика. Просто си харесвал мириса и силното тракане на мотора на бензиновата. Навявала му спомени за детството на село, близо до Монпелие. Там всяка събота, насред дандания, проклятия и ожесточено дърпане на макарата, баща му лично пускал косачката, чието доволно тракане огласявало почивните дни.

Сега разбирал, че носталгията не води до нищо добро — напротив, в някои случаи може да бъде дори опасна за живота. Лежал си той на паркета и се опитвал да надвика ужасната пукотевица, която ритмично ту се отдалечавала, ту се приближавала, докато вечерният въздух започнал да се изпълва с мирис на прясно окосена трева.

И после, съвсем внезапно, станало тихо.

— Помощ! Помощ! — извикал още веднъж Макс колкото се може по-силно към прозореца на всекидневната. — Тук съм… тук, в библиотеката!

Той проточил шия и видял как Себастияно се сепнал и погледнал към къщата. Приближил се колебливо и смаяно надникнал под масата на терасата, която още не била разтребена от сутринта.

— Hola? Senor Marchais? Hola? Hola?^[1]

Няколко часа по-късно Макс Марше лежал на гладка тъмнозелена операционна маса в частна клиника близо до Марли и потъвал в нежното, безболезнено умопомрачение на пълната упойка. Ако не се брои лекото мозъчно сътресение и една голяма рана от удар на тила, която веднага зашили, имал контузия на хълбока и крака, както и едно сериозно счупване на бедрото.

— Извадили сте голям късмет, господин Марше. Това можеше да свърши съвсем лошо. На колко години сте? Най-добре да поставим нова бедрена кост — казал лекарят в спешната хирургия. — Иначе ще се залежите дълго. И после — хоп! — пневмония. В днешно време това е рутинна операция. Слагаме ново бедро и — хоп! — скоро пак ще се разхождате, господин Марше. Да уведомим ли някого? Мъжът, който ви намери, каза, че живеете сам. Имате ли роднини?

— Имам сестра. Но тя живее в Монпелие — изохкал Макс, който все още се чувствал зашеметен от болка. — Толкова ли е зле положението?

При мисълта за появяването на отчаяната от живота Терез с нейния мъж многознайко и крайно невъзпитания й син той пребледнял още повече.

„Господин Хоп“, който всъщност бил професор Паскал, се усмихнал.

— О, не! Не се тревожете, господин Марше. Това е рутинна операция и след нея ще бъдете като нов, обещавам ви.

Е, чак като нов Макс не се чувствал. Оперирали го преди три дни, но черепът все още адски много го болял, както и хълбокът и кракът. Благодарение обаче на инфузията, която минаваше през тесен маркуч над леглото му и се вливаше в една игла, забодена в ръката му, се чувствал значително по-добре.

Болничното всекидневие не допринасяло с нищо за оздравяването му. Тук спокойствието било по-непостижимо и от дните, в които Мари-Елен вилнеела в дома му. Дори нощем на всеки два часа вратата се отваряла, мерели му кръвното, сменяли вливанията, въртели ръката му насам-натам, вземали му кръв (особено често и сякаш с удоволствие), а ако след всичко това не се разбудел окончателно, светвали ярка настолна лампа в лицето му, за да проверят дали е още жив.

Е, Макс Марше бил още жив, но капнал за сън.

Сутрин в шест в стаята му влизали хигиенистките. Грациозните жени от Кот д’Ивоар се смеели и се шегували, докато бършели пода, и постоянно се блъскали в леглото му. „О, моля да ме извините!“, казвали те и продължавали да мелят неразбираемо като латерни и да се кикотят.

Прелестните африканки си били отспали — лесно им било на тях да са в добро настроение, мислел си мрачно Макс и се питал кога ли пак на свой ред и той ще изпита това щастие.

След хигиенистките в стаята влизала сестрата Жюли с усмивка, скромна закуска и най-рядкото кафе, което някога е пил. На излизане не забравяла да посочи към кутийките с хапчетата.

— Да не забравите, господин Марше!

После идвала старшата сестра:

— Е, господин Марше, как сме днес? Добре ли спахме?

— Не знам как сте спали вие, сестра Ивон — изръмжавал Макс. — Аз, от своя страна, не съм спал изобщо — а и как бих могъл, след като постоянно някой ми пречи.

— О, чудесно, в такъв случай днес ще се поразходим малко, господин Марше, и ще видите колко по-добре ще се почувстваме — отвръщала сестра Ивон и широко се усмихвала. — Става ли? — Доброто й настроение изглеждало непоклатимо.

Тя чула ли го е изобщо? Глуха ли била? Или тук назначавали роботи, изглеждащи като жени, но програмирани еднакво?

Макс хвърлил недоверчив поглед на сестрата с къса руса коса, която сега му поставяла маншета за измерване на кръвното и го помпала като обезумяла. Притваряла очи, втренчвала се в скалата на апарата и продължавала да помпа.

— Хм, кръвното ви ми се вижда малко високо, но ще го оправим.

Тя кимнала и се усмихнала със своята уверена усмивка, а Макс бил твърдо убеден, че това кръвно не би се и опитало да противоречи на разпорежданията на сестра Ивон. „Ще понижим кръвното ви.“ На фона на другите омаломощаващи процедури това звучало направо успокояващо.

Не можел да повярва, когато само след десет минути една дребна пъргава психотерапевтка го извела на „разходка“.

— Сигурно е станало недоразумение — казал той. — Мен ме оперираха едва вчера.

Тя сбърчила чело и между веждите й се появила вертикална бръчка. Макс си дал сметка, че при всички истории, които е чувал за объркани пациенти в болниците, може да се радва, че наистина са му поставили ново бедро, а не нова сърдечна клапа.

— Не, господин Марше, няма никакво недоразумение. — Тя го погледнала бодро изпод късия си, ала Джийн Сиберг бретон и се усмихнала. — В днешно време изритваме пациентите от леглото веднага след операцията. Вие имахте възможност да си починете малко по-дълго заради мозъчното сътресение. — Въобразявал ли си само, или наистина имало нещо садистично в усмивката й? — Така че хайде, господин Марше, да го направим.

Само дето на ролатора, който тя му дала, ходел само един, а именно той.

Накратко, след три дни престой в болницата Макс Марше закопнял за своето легло и за хора, които не са част от болничния персонал. На идване Себастияно предвидливо бил взел и шлифера на своя работодател, в който, за щастие, бил пъхнат и мобилният телефон. И така, в неделя вечерта, малко преди да му падне батерията, Макс се обадил на Розали Лоран, която била обещала да го посети.

Все пак „господин Хоп“, наречен професор Паскал, му дал дума, че в края на идната седмица ще може да се прибере вкъщи, стига да си прави съвестно упражненията и показателите му да са в норма.

— Все още кръвното ни е височко, господин Марше — бил казал той същата сутрин по време на визитация и погледнал загрижено над ръба на малките си очила в болничния протокол, а Макс отвърнал:

— Нищо чудно, като се има предвид, че и нощем не ме оставят на спокойствие.

Забелязал, че започва да реагира алергично — на фриволната употреба на думата „ние“, на вратите, които се отваряли на всеки пет минути, на ключа за лампата, който все се включвал, но никога не се изключвал, и най-вече на коварното, постоянно скърцане на гумените обувки, които сновели около него и при всяка стъпка, подобно на вакуумчетата на Спайдермен, залепвали за балатума (с какво, боже мой, почистват тук?), за да се откъснат после пак шумно от него.

Джвак, джвак, джвак. Джвак, джвак, джвак.

Джвак, джвак, джвак. Джвак, джвак, джвак.

Сестра Жюли сновяла делово из стаята. Тя току-що отнесла обяда и се осведомила дали ни е било вкусно и дали вече „сме си взели хапчетата“. После притворила прозореца и спуснала завесите, „за да си направим лек следобеден сън, господин Марше“, и напуснала стаята. Вратата тихо се затворила след нея.

Когато Макс отпуснал уморено глава на възглавницата и затворил очи с надеждата да подремне малко, в лекия му сън се смесило изящното тракане на дамски токчета, които идвали по коридора и се спрели пред вратата му.