Никола Баро
Париж винаги си заслужава (25)

25

— Понякога в живота се случват неща, които изобщо не сме предвиждали — каза й той, когато както всеки петък си говореха по скайп. Гласът му звучеше малко виновно, но също и категорично, както и промененото му лице, което калифорнийското слънце бе обагрило в златистокафяво. — Предпочетох да ти го кажа веднага — добави откровено и се усмихна от монитора по своя момчешки начин. — Надявам се да си останем приятели.

Розали бе предвидила много неща. Но определено не и това, Рене да скъса с нея по скайп. Никога не й се беше случвало такова нещо. Въпреки това като че ли не беше съвсем изненадана и ако не бе така погълната от събитията и емоционалните каши в собствения си живот, щеше да забележи сигналите.

Бяха изминали почти три седмици, откакто приятелят й отиде на летището в Париж. От самото начало тя усещаше, че Рене се чувства твърде добре на този семинар в Сан Диего. При всяко от обажданията на приятеля й гласът му преливаше от възторг. Зак Уитмън — същински бог. Участниците в семинара — открити, разкрепостени и нахъсани. Дългите златисти плажове — невероятни. Климатът — фантастичен. Всичко беше перфектно, това й беше станало ясно.

— Най-новата мода сега е рога — разказваше Рене. — Най-доброто, което можеш да направиш за тялото си.

— Рога ли? — повтори недоверчиво тя, докато лежеше в леглото с чаша кафе и се надяваше никога да не й се налага да тренира нещо, което те напряга само докато го произнасяш. — Това пък какво е?

— Нещо средно между бягане и йога^[1] — обясни той. — Ще ти покажа, когато се върна.

Тя се засмя и мислено си каза „О, не, благодаря“. Когато по-късно й спомена за русата бегачка на дълги разстояния, с която всяка сутрин „бягали умерено“, за да изядат после по една папая с лимонов сок, тя приписа това на „спортния ентусиазъм“ и не обърна особено внимание.

В последвалите телефонни разговори името Анабел Милър се спомена няколко пъти, а после бегачката на дълги разстояния съвсем изчезна от разговорите. Но очевидно не и от живота на нейния „трениращ рога“ приятел.

Няколко дни изминаха така. Предишния ден отново се чуха и тогава Рене се материализира видимо смутен на екрана на компютъра й. Розали разбра, че нещо му тежи на сърцето. Неговото вечно приповдигнато настроение се бе сменило с някакво смущение, а кафявите му очи гледаха неуверено в камерата.

— Може ли да поговорим? — попита я.

— Разбира се. Нали вече говорим — каза тя, без да подозира нищо.

— Ами… не знам откъде да започна… уф! — Рене се почеса по тила. — Никак не е лесно. Ти си… прекрасна жена, Розали… макар да ядеш твърде много кроасани. — Той се усмихна смутено. — Но какво от това, можеш да си го позволиш, защото бързо изгаряш калориите…

— О… така ли? — Розали се наведе учудено напред и се опита да разбере нещо от брътвежите на приятеля си.

— Ами… искам да кажа, че не е свързано с теб и в никакъв случай не искам да те нараня, защото твърде много държа на теб… въпреки че може би… ааа… как да го кажа, имаме твърде различни интереси — започна отдалече той. — С теб винаги е било много хубаво…

Най-после й просветна.

— Бегачката на дълги разстояния — рече Розали и Рене облекчено кимна, защото нямаше какво да крие повече.

И тогава каза онова изречение за нещата, които понякога се случвали в живота на човек, без изобщо да ги е предвиждал.

 

 

Странно, но това изобщо не я разстрои. Поне не много. Естествено, малко се натъжи, спомняйки си за всички тези години с Рене, които минаха като на филмова лента пред вътрешния й взор. Някои неща нямаше да й липсват, не и спорадичните сутрешни бягания в Люксембургската градина, още по-малко пък първата нощ, прекарана под един покрив.

При спомена за тези неща Розали се усмихна. Не беше нито разстроена, нито съсипана от признанието му, че на бърза ръка се е влюбил в обичащата спорта блондинка на име Анабел Милър, която ядеше папая за закуска и на драго сърце щеше да се занимава с рога, а и с каквото и да е друго заедно с него.

Честността на Рене беше обезоръжаваща, както винаги, и Розали не можеше да му се сърди. Е, бързото му влюбване я изненада наистина, но когато след разговора започна да се облича и застана пред огледалото в банята, за да си сложи червило, с учудване установи, че донякъде се чувства облекчена. Вероятно защото и в нейния живот се бе случило нещо, което не беше предвидила.

Миналия вторник Робърт неочаквано се беше отбил в книжарницата, за да се осведоми за „положението на нещата“. Виждаха се за първи път след странното приключение във Везине и тягостното сбогуване пред хотела. Когато на обед видя върлинестата фигура с русия перчем пред вратата на магазинчето си, по тялото й преминаха тръпки на радостна уплаха.

— Преча ли? — попита Робърт и я дари с обнадеждена усмивка, на която трудно можеше да се устои.

— Не… не, разбира се, че не. Трябва само… — запелтечи тя й смутено отметна косата от лицето си — … тъкмо оправях касата. — С пламнали бузи Розали се обърна към клиентката си. — Така… какво беше? Три листа подаръчна хартия, пет картички, един печат с роза…

— А, знаете ли? Мисля да взема и това прекрасно преспапие там на витрината — каза клиентката, червенокоса жена с елегантна жълта рокля с копчета — вероятно италианка — и затрака с главозамайващо високите си токчета към витрината. — Това там… с надписа. — Тя посочи с показалец.

— Чудесно. — Розали тръгна след клиентката и мина покрай Робърт, който се беше облегнал на вратата на магазинчето. — Кое преспапие си избирате — Париж или Любов?

— Хм… — замисли се италианката. — Molto bene^[2]… и двете са прекрасни… — Тя сви колебливо устни, а Розали свали двете обли преспапиета от витрината и й ги подаде.

— А защо не вземете и двете? — чу се внезапно откъм вратата и двете жени смаяно се обърнаха. Робърт Шърман се усмихваше, скръстил ръце пред воднистосинята си тениска. — Извинете, че се намесвам, но Париж и Любов — двете си пасват идеално, не мислите ли?

Италианката се усмихна поласкана и не беше трудно да се отгатне, че „намесата“ на този красив непознат много й се понрави. Погледът й за миг се потопи в очите му, после се плъзна към загорените ръце с руси косъмчета, които се подаваха от тениската, към светлия, поотпуснат панталон и кафявите мокасини от естествена кожа.

Гледката явно й хареса.

— SI, signor^[3] идеята е добра — изгука тя. — Париж е градът на любовта, няма две мнения. — Жената се засмя, отметна глава назад и запърха с гъстите си черни мигли. Вероятно бе взела забележката на Робърт за покана за флирт. Тя кимна кратко на Розали. — Опаковайте ми ги и двете, ако обичате! — После отново дари Робърт с цялото си внимание. — И вие ли не сте оттук? Откъде сте… не, нека отгатна! — Отново този гърлен смях. — Вие сте… американец!

Робърт повдигна вежди и закима удивен, докато Розали мълчаливо увиваше на касата в копринена хартия преспапиетата и със сбърчено чело следеше размяната на остроумия. Що за откачена свалка? „Луна Луна“ да не е кафене за срещи?

— Американец в Париж — колко романтично! — извика възторжено италианката. После понижи глас. — Значи и двамата сме чужденци в този прекрасен град. — Тя му подаде дългата си, тънка ръка и Розали нямаше да се учуди, ако той я целунеше. — Габриела Спинели. От Милано.

Робърт се усмихна и пое ръката й.

— Робърт Шърман, Ню Йорк.

Габриела Спинели отстъпи назад.

— Не! — каза с придихание тя и се ококори още повече. — Да нямате нещо общо с кантората „Шърман и синове“?! Преди години Пол Шърман представляваше чичо ми, Анжело Салваторе, който живее в Ню Йорк, по един много заплетен случай. Ставаше въпрос за много, много пари. Чичо Анжело и днес твърди, че това е най-добрият адвокат, който някога е имал. Беше много доволен. — Тя намести в косата си тъмните слънчеви очила.

Робърт смаяно кимна.

— Това беше баща ми.

— Така ли! Madre mia!^[4] Гледай ти какво нещо! — Габриела изпадна в екстаз, а Розали усети мощен порив да извие дългата шия на червенокосата дама от Милано, чийто чичо Анжело Сопрано… не… Салваторе… сигурно е бил кръстник на нюйоркската мафия. — Колко е малък светът — каза тя с ужасяващия си италиански акцент. — Вярвате ли в случайности, мистър Шърман? — Жената склони кокетно глава и на Робърт не му оставаше нищо друго, освен да се засмее и да поклати глава.

Розали използва момента, за да се намеси.

— Готово — общо седемдесет и три евро и осемдесет цента — каза тя и тикна под носа на слисаната Габриела красива небесносиня опаковка с бяла панделка.

Италианката трескаво и разсеяно изрови едно огромно портмоне от яркожълтата си чанта „Прада“. Междувременно не спираше да се оглежда за американеца, който бе напуснал мястото си до входа.

Когато плати и настойчиво застана пред Робърт, за да подхване отново разговор, Розали пристъпи зад нея.

— Довиждане, госпожо, много съжалявам, но на обед затваряме — каза тя, отвори вратата и леко, но енергично избута червенокосата италианка на улицата.

— О, момент само! — Габриела елегантно се завъртя надясно и отново спря пред Робърт. — Какъв късмет, че се запознахме, мистър Шърман — изчурулика тя. — Имате ли време за едно кафе? Ще ми бъде много приятно.

— За съжаление, мистър Шърман вече има уговорка — обясни Розали и мрачно се усмихна. Тя скръсти ръце и препречи пътя за връщане на красивата Габриела. — Довиждане, госпожо!

— О, колко жалко! Много жалко! — Италианката отстъпи назад с опаковката, но преди това връчи една визитка на Робърт и му хвърли похотлив поглед. — Обадете ми се, синьор Шърман, сигурна съм, че имаме какво да си кажем.

 

 

— Имам ли уговорка? — попита весело Робърт, когато Розали затръшна вратата след Габриела Спинели.

— Да. — Тя му хвърли предизвикателен поглед. — С мен.

— О! — Той вдигна вежди и възторжено се усмихна. — Това наистина е… още по-хубаво.

— Много смешно. Ако сте се отбили в магазина ми само за да флиртувате с непознати жени, можете веднага да си тръгнете — изплъзна й се на Розали. Ама че тъпо! Тя прехапа устни.

— Ревност ли долавям?

Тя завъртя театрално очи.

— Надценявате се, скъпи приятелю. Само исках да ви спася от една неспираща да чурулика италианска червеношийка.

— Една изключително привлекателна италианска червеношийка. — Робърт се ухили. — Какви крака само.

— Е, аз откъде да знам, че си падате по италиански червеношийки — каза насмешливо Розали.

Шърман поклати глава.

— Не бойте се, скъпа. Като се замисля, май предпочитам френските дроздове. — Той я погледна и ъгълчетата на устата му трепнаха. — И какво сега — имам ли уговорка, или не?

— Ако се държите добре, може би. — Розали го погледна многозначително. Още не му беше простила забележката с прашното легло. — Може би по-късно, когато дойде госпожа Морел — помощничката ми — добави тя. — Преди това няма как да изляза.

— Не казахте ли току-що, че ще затваряте? — престори се на учуден Робърт.

— Ако не спрете веднага да задавате тъпи въпроси, ще изхвърчите — предупреди го Розали. — Защо изобщо дойдохте?

— Ами минавах оттук и реших да попитам дали има новини за Макс Марше. Така и не се обадихте след… като се върнахме от Везине и не бях сигурен… — Той млъкна, а Розали се запита за какво ли си мислеше. — Искам да кажа, че бяхте доста ядосана… в колата…

— Добре тогава. — Тя усети, че се изчервява, и погледна встрани. — Макс Марше го изписаха от болницата преди няколко дни, но още не се е обадил. Веднага щом ми позвъни, ще ви кажа и ще отидем до Везине. Както се бяхме уговорили. — Сигурно я мислеше за тънкообидна мимоза, която спира да държи на думата си, щом се почувства засегната.

— Не исках да ви ядосвам, Розали. Аз самият не бях на себе си онази вечер. За мен всичко това има голямо значение и далеч не е някакво… някакво вълнуващо приключение, разбирате ме, нали?

Розали кимна. Естествено, че го разбираше.

Робърт я изгледа изпитателно.

— Относно забележката, че не ми се лежи с вас под някое легло, това беше просто…

— Тъпо — казаха двамата едновременно и се засмяха.

— Е, кога идва тази госпожа Моршел?

— Морел. Идва в два. Ако искате, минете тогава и заедно ще се разходим с Уилям Морис.

Щом чу името си и думата „разходка“, Уилям Морис вдигна глава и весело замаха с опашка.

Робърт се наведе и потупа галено кученцето по главата.

— Хм, кой знае — каза той, — току-виж, сме поставили началото на страхотно приятелство.

 

 

Следобедът протече съвсем различно от очакваното. Освен може би за Уилям Морис, на когото му беше все едно колко хора се разхождат с него.

Вместо двама, накрая по Сена се разходиха трима. И през повечето време говореше майка й.

Розали много се изненада, когато малко след два часа в магазинчето влезе не само госпожа Морел, а и майка й, с която съвсем наскоро бяха вечеряли.

— Здравей, детенцето ми — каза тя и веднага привлече цялото внимание към себе си. — Е, няма ли да поздравиш майка си? — Както винаги, беше изключително елегантна — светлосив костюм, бяла копринена блуза, перлена огърлица. Виждаше се, че идва направо от фризьор, тъй като пепеляворусата й коса беше току-що накъдрена и изкусно прибрана на кок на тила.

Розали тъкмо разговаряше с госпожа Дъо Ружмон, която дори в този топъл летен ден беше с ръкавици и леко надминаваше госпожа Лоран по елегантност. Тя се усмихна и млъкна, за да поздрави майка си.

— Здравей, мамо! — Двете си размениха задължителните целувки по бузите. — Ей сега идвам. Ще седнеш ли? — Тя посочи коженото кресло в ъгъла.

— О, не, предпочитам да остана права, досега съм седяла при фризьора. — Госпожа Лоран въздъхна грациозно и с бързо движение на ръката попипа изкусно фризираната си коса. — Не се тревожи за мен, миличка, ще изчакам.

Тя започна да се разхожда из книжарничката. Погледът й се плъзна по изложените стоки и накрая се спря върху госпожа Морел, която тъкмо зареждаше един рафт с цветни картички и пощенски пликове.

— О, вие сигурно сте новата помощничка. Много умно от страна на дъщеря ми най-после да си назначи персонал. Толкова много работи. — Тя кимна царствено на госпожа Морел и продължи с тихо тананикане да обикаля из магазина, а токчетата й отекваха по каменния под.

Розали усещаше как се изнервя. Слушаше с половин ухо госпожа Дьо Ружмон, която подробно й излагаше каква да бъде ръчно изработената картичка за юбилея на най-старата й приятелка Шарлот.

— Трябва да е нещо с гондола — разсъждаваше тя на глас. — Шарлот обича Венеция и аз искам да й подаря един уикенд там. Какво ще кажете?

— О, би било страхотно — побърза да я увери Розали, без да изпуска от очи майка си, която обикаляше със сключени отзад ръце и тракащи токчета.

— Но текстът на картичката трябва… да бъде оригинален, искам нещо оригинално. — Госпожа Дьо Ружмон описа във въздуха с ръка изящна спирала и сви замислено устни, по които имаше бледорозово червило.

— Със сигурност ще измисля нещо, госпожо Дьо Ружмон.

Розали се изправи в опит да прекрати разговора със старата дама.

— Е, тогава да не ви задържам повече, скъпа. — Госпожа Дьо Ружмон взе чантичката си и погледна с любопитство Катрин Лоран. — Виждам, че имате гости. Това майка ви ли е? — изчурулика тя.

Розали кимна и старата дама явно прие това като знак да се представи. Тя заситни към смаяната госпожа Лоран и каза:

— Обичам магазина на дъщеря ви. Такива хубави неща.

— Мамо, може ли да ти представя госпожа Дъо Ружмон, моя любима клиентка. И тя живее в Седми район — добави Розали. — Майка ми, госпожа Лоран.

— Приятно ми е. — Катрин Лоран кимна сдържано. Но преди да добави, че е родена Валоа, вратата на магазина отново се отвори. Беше точно два часът.

Влезе Робърт. С огромен букет в ръка.

— О, подраних ли? — попита той, когато съгледа стълпотворението от дами на различна възраст, които се втренчиха любопитно в него.

 

 

Петнайсет минути по-късно — букетът, който удиви всички в магазина, беше поставен в една ваза — всички излязоха да се разходят: Робърт, Розали и… мама.

Катрин Лоран не искаше да пропусне възможността да придружи дъщеря си и този интересен американец, който явно имаше безупречни маниери, защото бе донесъл цветя на дъщеря й.

— Е, мисля да ви придружа донякъде, времето е прекрасно, а аз седях достатъчно за днес — извика тя, след като Розали представи накратко Робърт Шърман като един „познат“.

Госпожа Дьо Ружмон сигурно също нямаше да откаже една разходка, ако я бяха поканили. Тя не сваляше поглед от високия мъж с американски акцент, който й се стори някак познат — дали не беше артист?

— Какъв прекрасен букет — каза тя, когато най-накрая се накани да си тръгва, и още веднъж дари Робърт Шърман с прелестна усмивка. После внезапно й просветна и тя се ококори. — Дявол да го вземе, сетих се откъде ви познавам, господине! Не сте ли идвали и друг път тук? Вие не сте ли… не сте ли адвокатът, който събори…

— О, господин Шърман е адвокат? — попита радостно Катрин Лоран.

— … статива с картичките? — довърши госпожа Дьо Ружмон невъзмутимо изречението си. — Виждам, че сте се разкаяли за скандала, господине. — Тя посочи с малката си ръка букета и тръгна към вратата на книжарницата. — Хубаво е един мъж да умее да се извинява — моят така и не се научи.

— Какъв скандал? — попита заинтересовано майката на Розали.

Робърт смаяно вдигна вежди, а госпожа Морел застана неподвижна в очакване.

Розали реши да сложи край на всеобщото объркване и дръпна Уилям Морис за каишката.

— Да тръгваме — каза тя и махна на госпожа Морел, която трябваше да наглежда книжарницата до привечер.

Докато се разхождаха в най-добро настроение направо на брега на Сена и Катрин Лоран разговаряше с Робърт, Розали буквално чуваше какво се върти в главата на майка й.

Познат от мъжки пол, за когото никога не беше чувала, цветя, кавга, извинение, дъщеря й видимо смутена, а Рене никъде не се вписва.

Тя видя доволната усмивка, която играеше по ъгълчетата на устата на майка й. Може би мама си беше направила съвсем погрешни заключения. Които накрая се оказаха далеч не толкова погрешни, тъй като на съдбата й бе хрумнало да изпрати Рене в далечния Сан Диего при една бегачка на дълги разстояния, която като ураган бе отнесла сърцето му. Но в онзи вторник следобед Розали още не знаеше това.

— И как се запознахте с дъщеря ми, господин Шърман? — чу тя майка си да пита.

Госпожа Лоран заговори свойски, което бе напълно неуместно, и Розали се питаше още колко време ще мине, преди да хване Робърт под ръка. Божичко, толкова беше неловко да разпитва горкия Робърт. Сякаш й беше потенциален зет.

— Говорите великолепно френски, ако ми позволите да отбележа — добави одобрително тя.

— Да… и вашата дъщеря каза така — отвърна Робърт и намигна на Розали. — Иначе може да се каже, че се запознахме чрез една книга, която и двамата… ааа… много ценим.

— А, да, литературата… тя има способността да свързва хората. — Госпожа Лоран изпадна във възторг. — Аз много обичам книгите. — Розали погледна смаяно майка си. Това пък какво беше? — Дълго ли ще останете в Париж, господин Шърман? Ако е така, с Розали трябва непременно да дойдете у нас на чай.

— Ами аз…

— С господин Шърман работим по общ проект, мамо — намеси се Розали и се наведе да свали каишката на силно дърпащия се Уилям Морис. — Това е всичко. — Тя се опита да надвика вътрешния си глас, който я питаше шеговито дали наистина сама си вярва на думите.

Във всеки случай майка й не вярваше.

— Да, да — каза тя, без да се отклонява от темата и играейки си с перлената огърлица. — Значи сте адвокат, господин Шърман? — продължи разпита си. — Интересна професия. По работа ли сте тук?

Робърт пъхна ръце в джобовете и се усмихна.

— И да, и не. Още не съм решил.

И той обясни на силно впечатлената госпожа Лоран, че макар да е завършил право, напоследък се занимава с хуманитарни науки в университета и е в Париж по повод поканата да чете лекции в Сорбоната през идния семестър като гостуващ професор.

— Професор шекспировед, възхитително! — извика госпожа Лоран. — „Хамлет“, „Укротяване на опърничавата“, „Ромео и Жулиета“. „Когато нещо е възможно, тя не се поколебава да го стори!“, издекламира тя за ужас на Розали и погледна многозначително Робърт. — Е, още ли се колебаете?