Никола Баро
Париж винаги си заслужава (24)

24

След две седмици в болницата Макс Марше бе изключително доволен, че отново си е вкъщи. Беше толкова благодарен, че понесе с усмивка дори упреците на Мари-Елен Боне.

— Да се качите с чехли на стълба — нямам думи, господин Марше! Толкова пък да не съобразите! Можехте да си счупите врата!

— Както винаги сте права, Мари-Елен — отвърна Макс и с удоволствие си отряза парченце от хрупкавата патица, която госпожа Боне му беше приготвила върху гарнитура от марули. — Много е вкусно. Никой не може да направи патицата като вас!

Той си спомняше за безвкусната диетична храна, която му даваха в болницата, и дъвчеше с наслада апетитното крехко месо от патешки гърди. Сигурен беше, че икономката ги е купила пресни от пазара във Везине.

— Направо божествено! — Макс преглътна хапката и отпи голяма глътка „Сен Емилион“ от тумбестата чаша.

Госпожа Боне се изчерви от гордост. Тя рядко получаваше такива похвали от своя работодател.

— Е, ами как, та нали това е любимото ви ястие, господин Марше. И всички много се радваме, че отново сте си у дома.

Госпожа Боне се върна малко смутена в кухнята, когато Макс развеселено я попита кои са тези „всички“. Не е като да познаваше куп хора, на които болезнено да е липсвал, той, старият досадник.

Трогнат беше, че Мари-Елен се върна по-рано от гостуването при дъщеря си и внучката си, за да се погрижи за нещата тук и да следи за спешно наложилите се преустройства. Каза му, че сега, щом така и така е тук, няма да го остави в беда я. И на градинаря не можело да се разчита — оставил цялата къща да свети и дори не затворил както трябва плъзгащата се врата във всекидневната. Някой като нищо можел да влезе!

Това беше странно, тъй като Себастияно се кълнеше, че е заключил всички врати, както и голямата плъзгаща се врата във всекидневната. Е, може при цялото това вълнение да е забравил, но това нямаше значение, защото Макс щеше да му е вечно благодарен, и то не само заради безупречно поддържаната градина. Именно Себастияно беше човекът, който го взе от болницата и го докара у дома.

— Може да е бил и Клеман — каза леко обидена госпожа Боне.

Клеман беше мъжът й и Макс с усмивка и леко учудване разбра за своеобразната конкуренция, в която явно се бяха въвлекли икономката и градинарят.

Когато се прибра, завари букет цветя от Розали Лоран. Колко мило! Много щяла да се радва да му гостува във Везине — така пишеше на собственоръчно нарисуваната картичка, с която му пожелаваше бързо възстановяване.

Розали го беше посетила още два пъти в болницата и всеки път чакаше търпеливо енергичната рехабилитаторка, която идваше всеки ден (без да уточнява предварително часа), за да приключи с упражненията.

Беше му донесла в лавандуловосиня кутия малка торта от „Ладюре“ и му беше разказала, че илюстрирането на новата книжка с приказки върви добре, а помощничката в магазина, слава богу, се оказала безценна. Разказа му и за приятеля си Рене, който се чувствал прекрасно в слънчева Калифорния и бил очарован от семинара и манталитета на местните (всички те спортни натури и изключително отговорни към здравето си).

На Макс обаче не му убягнаха изпитателните погледи, които от време на време му хвърляше Розали, когато си мислеше, че той не я гледа.

— Какво има? Толкова ужасно ли изглеждам? — попита я най-накрая, а тя поклати смутено глава и се засмя.

— Не, не, какво да има? Просто се радвам, че отново сте добре.

Въпреки това Макс усети, че нещо не е наред. Розали му се стори по-замислена от обикновено, по-отнесена. Сякаш очакваше нещо.

Е, може да й беше мъчно за приятеля й. Що се отнасяше до Марше, той бе свикнал да живее сам и високо ценеше свързаните с това удобства, свободата да не се съобразяваш с никого. В последно време обаче за свое собствено учудване установи, че точно това му липсва.

Докато лежеше в болничната си стая, имаше достатъчно време да размишлява. Допреди няколко години спокойствието все още му бе приятно, хората бързо го уморяваха и отегчаваха и той си мислеше, че никога няма да се почувства самотен, защото винаги щеше да се намери книга, която да му е интересна и която да иска да прочете.

Но когато ти липсват хората, които означават нещо за теб, усещаш, че книгите губят очарованието си. Дълбоко в себе си и при цялата си арогантност, която понякога проявяваше, Макс съжаляваше, че няма семейство. Като под семейство той нямаше предвид вечно хленчещата си сестра в Монпелие, която се обади в болницата само защото госпожа Боне набързо я бе осведомила за злополуката (Все пак тя ви е сестра, господине!). Както можеше да се очаква, разговорът беше подчертано неприятен. Терез най-напред се осведоми (от учтивост) за състоянието му, а после не се сети за нищо друго, освен да му разкаже за един съсед, някакъв грохнал старец, когото той изобщо не познаваше и който наскоро бил умрял след счупване на бедрото.

Типично за сестра му, която колкото и да си пострадал, можеше да ти разкаже още по-лоша история. След страшния разказ за съседа тя започна да го упреква, че никога не идва в Монпелие да я види. Останалото време използва, за да разкаже за ужасното спукване на тръбата, което им се случило миналата пролет.

— Нямаш представа колко ни излезе накрая, а тъпите застрахователи нищо не платиха, понеже тръбите ни били в плачевно състояние.

Кой знае, в Монпелие може вече да обсъждаха завещанието му. Но в такъв случай щеше да ги разочарова!

Не, семейството не е нещо хубаво само по себе си, мислеше си Макс, когато след петнайсет минути се изнерви и затвори. И все пак понякога се улавяше в размишления, че би понесъл по-леко старостта, ако имаше някого, с когото да гледа напред, да знае, че нещо продължава и нещо ще остане.

Отново се замисли за това, колко хубаво стана, че се поддаде на натиска на своя издател.

Без „Синият тигър“ никога нямаше да се запознае с Розали Лоран, която му беше нещо като дъщеря. Да не говорим, че никога нямаше да отиде в магазина на улица „Драгон“, ако Монсиняк не бе настоявал толкова.

Добрият Монсиняк! Беше до него в най-важните моменти от живота му, и хубавите, и лошите. Ето и сега дойде на свиждане в болницата.

Без предупреждение, такъв си беше той, една сутрин се появи в стаята с искрящо бяла риза, която застрашително се опъваше на корема му.

— Готов сте на всичко, за да не си вдигнете телефона, а? — каза весело и гръмогласно той.

После седна до болния и отпрати с властен жест сестра Ивон, която погледна недоверчиво и излезе със скърцащите си подметки. Тогава Монсиняк без никакви угризения извади от чантата си бутилка пастис.

— Не го правете повече, приятелю Марше! Как можахте да ме изплашите така? Цялото издателство възлага големи надежди на вас. — Той наля пастиса в две водни чаши и двамата се чукнаха. — Наздраве!

— Започвам да си мисля, че сте дошли само за да искате нещо от мен — закачи го Макс и се опита да прикрие вълнението си. — Ако пак сте намислили нещо, Монсиняк, забравете! Няма да напиша и ред повече за издателството, по-скоро ще падна още веднъж от стълбата.

— Добре де, ще видим. Всяко нещо с времето си, казвам аз. Засега си правете упражненията с тази… очарователна медицинска сестра — Монсиняк посочи към вратата и се подсмихна, — за да стъпите отново на крака. — Очите му блеснаха закачливо. — Но една малка коледна история, илюстрирана от вашата приятелка Розали Лоран — ще я драснете между супата и пудинга.

— Не и ако двете са толкова безвкусни, колкото в тази болница.

— Много сте се разглезили, драги Марше — де да готвеше и жена ми като вашата госпожа Боне. Но за жалост, предпочита да чете.

Двамата се засмяха и ето го сега от няколко дни отново вкъщи, хапваше от разкошния крем брюле, който Мари-Елен току-що му бе сервирала във всекидневната. С доволна въздишка Макс избърса устата си с платнената салфетка и се запъти към библиотеката, като се подпираше на двете си патерици и стъпваше предпазливо. Беше цяло чудо, че след операцията се придвижваше така добре. Думата „напредък“ внезапно бе придобила ново значение за него. Дори професор Паскал беше изненадан колко добре се оправя „бедрото от стая 28“ и накрая отстъпи пред упоритите настоявания на Макс да продължи с рехабилитацията, за която по правило се лежеше в болница, вкъщи.

И така Макс всеки ден ходеше с такси при един физиотерапевт в близост до клиниката, който провеждаше необходимата лечебна гимнастика. Изискваха се малко повече усилия, но бе за предпочитане пред това да кисне в рехабилитационното отделение и да изпада в депресия. Професор Паскал го посъветва още да махне всички прагове вкъщи, да сложи опори и пейки в банята и за известно време да избягва стълбите.

Макс остави патериците встрани, отпусна се с охкане на стола пред бюрото си и погледна навън към притихналата под обедното слънце градина. После вдигна телефона и набра номера на Розали Лоран.

Тя беше в книжарницата с клиенти, но нямаше как да не долови радостта й от неговото обаждане. Разговорът беше кратък, ала достатъчен, за да се каже най-важното: Розали е поканена в събота на кафе във Везине.

— Колко хубаво, че вече сте си у дома, Макс. Ще дойда с удоволствие — каза тя. — Да донеса ли нещо?

— Не е необходимо, Мари-Елен ще ни направи тарт-татен. Донесете само себе си.

Макс се усмихна и затвори, после поседя замислено на бюрото. В края на разговора Розали беше казала, че иска да говори за още нещо с него, когато дойде във Везине. За какво ли можеше да става дума?

Макс се замисли, после усети да го наляга някаква приятна умора. В болницата беше свикнал да си поспива следобед. А тук, в спокойната тишина на старата вила, нямаше и кой да му пречи. Той взе бастуна си и бавно се изправи. Сигурно Монсиняк бе споделил с Розали идеята за коледната история и тя вероятно за това искаше да говори с него. Каква стара лисица беше този Монсиняк!

Клатейки глава, той отиде до вратата. На минаване покрай скрина погледна свидната си картина, на която бе изобразен ведър морски пейзаж от Южна франция, и изведнъж забеляза нещо, което го накара са спре.

В стария черен ремингтън, който вече десетки години не използваше и който държеше единствено по носталгични причини, беше пъхнат лист.

Макс смаяно завъртя страничните колелца и извади листа. Това, което видя, го изпълни със странно безпокойство. Бледосините редове му приличаха на послание от миналото. Възможно ли беше?

Сърцето му започна да бие по-силно и той се почувства като пътуващ във времето, който с шеметна бързина пропада в нищото.

На листа, който държеше в ръка, бяха изписани първите изречения от историята за синия тигър. Написана преди около четирийсет години. На този стар ремингтън.