Никола Баро
Париж винаги си заслужава (4)

4

В началото Розали не чу чукането. Тя седеше разрошена по джинси и пуловер горе на масата си и рисуваше на фона на песента за Одеса на Владимир Висоцки, от която разбираше само думите „Одеса“ и „принцеса“. Кракът й се люлееше в такт с жизнената музика.

Понеделник беше единственият ден, в който „Луна Луна“, подобно на други магазинчета в Париж, беше затворен.

За съжаление, денят не бе започнал добре. Опитът й да убеди внимателно господин Пикар да се откаже от планираното увеличение на наема завърши с шумен скандал. Просто не се сдържа да не нарече накрая хазяина си капиталист главорез.

— Това не зависи от мен, госпожице Лоран, това не зависи от мен — извика господин Пикар и малките му очички засвяткаха. — Такива са цените в Сен Жермен. Ако не ви харесва, прав ви път. Мога ей сега да дам магазина под наем на „Ориндж“, които плащат двойно, какво си мислите вие!

— Ориндж ли? Кои са пък тези? Ахаа, говорите за мобилния оператор? Не разбирам! Искате да превърнете красивия ми магазин в магазин за мобилни телефони? Има ли изобщо нещо свято за вас? — извика Розали, а сърцето й заби плашещо бързо, докато тичаше надолу по каменната стълба (господин Пикар живееше на третия етаж), и така затръшна входната врата, че цялото стълбище заехтя. После с треперещи ръце си взе още една цигара. Застана до прозореца и издуха дима към парижкото утринно небе. Беше по-сериозно, отколкото си мислеше. Изглежда, нямаше да й се размине да хвърли спечелените с мъка пари на отмъстителния господин Пикар. Само се надяваше да има достатъчно пари да го направи. Жалко, че магазинът не беше неин. Трябваше да измисли нещо. Нещо да й хрумне.

Тя си направи кафе и се върна на чертожната маса. Музиката и работата върху рисунката й действаха успокояващо. „Ще видим, господин Пикар, мислеше си Розали, когато с енергично движение изписа пожеланието на новата картичка. Толкова лесно няма да ме изгоните“. На вратата се чукаше, но тя не чуваше. Гледаше със задоволство произведението си.

Понякога пролетта изпълнява обещанието, дадено от зимата.

— Да се надяваме — каза тя повече на себе си.

Долу на вратата отново се почука силно и ясно. Този път Розали наостри слух. Учуди се и остави молива. Никого не очакваше. Магазинът бе затворен, пощальонът вече беше минал, а Рене цял ден имаше срещи с клиентки.

— Да, идвам — извика тя, прибра в движение косата си с шнола и трескаво се спусна по витата стълба, която водеше в магазина.

Уилям Морис, който лежеше в кошницата долу, вдигна глава и пак се зарови в белите си лапички.

На вратата стоеше възрастен господин в тъмносин шлифер и подходящ за него мек вълнен шал и нетърпеливо чукаше с бастуна си по стъклото.

Розали превъртя ключа и отвори вратата.

— Ей, господине, какво е това нещо? Няма нужда да разбивате прозореца ми — каза нелюбезно тя. — Не прочетохте ли, че днес е затворено. — Розали посочи табелата, окачена зад вратата. Старият господин не счете за нужно да се извини. Той вдигна рошавите си бели вежди и я изгледа критично.

— Вие ли сте Розали Лоран?

— Днес не — отвърна грубо тя и отметна един кичур зад ухото си. Това пък какво беше? Разпит ли?

— Моля?

— А, нищо. Просто забравете.

Господинът с вълнения шал изглеждаше объркан. Вероятно недочуваше.

— Най-добре елате утре, господине — каза Розали още веднъж, този път по-високо. — Днес е затворено.

— Не е нужно да крещите — засегна се господинът. — Все още чувам добре.

— Радвам се — отвърна му тя. — Ами тогава довиждане.

Розали затвори вратата и понечи да се отдалечи, когато на прозореца отново се почука. Тя си пое дълбоко дъх и се обърна.

— Да? — каза и отново отвори вратата на магазина.

Мъжът я гледаше изпитателно.

— В крайна сметка вие ли сте лицето, което търся, или не?

— Аз съм — отвърна Розали. Започна да й става интересно.

— О, чудесно — рече той. — Значи все пак не съм сбъркал магазина. Може ли да вляза? — Мъжът пристъпи в книжарничката.

Розали смаяно отстъпи назад.

— Всъщност днес не работим — повтори тя.

— Да, да. Вече ми казахте, но знаете ли… — мъжът започна да се разхожда из помещението и да се оглежда — дошъл съм в Париж специално, за да видя дали рисунките ви наистина са подходящи. — Той продължи да се разхожда и се удари лошо в ръба на голямата дървена маса в средата, при което една керамична чаша с моливи започна заплашително да се клати. — Тесничко е тук — отбеляза с упрек посетителят.

Розали изправи чашата, а той посегна с голямата си ръка към една цветна картичка, която също беше на масата.

— Вие ли сте рисували това? — попита строго мъжът.

— Не. — Розали поклати учудено глава.

Той присви очи.

— Слава богу. — Остави картичката. — Не става.

— Аха. — Розали нищо не разбираше. Този елегантен възрастен господин явно не беше много наред с главата. — Моите картички са на статива до вратата. Искате да поръчате поздравителна картичка ли? — опита още веднъж тя.

Той я погледна учудено с блестящите си сини очи.

— Поздравителна картичка ли? Това пък какво е? Да не е работилницата на Дядо Коледа?

Розали обидено замълча. Скръсти ръце и го загледа как се приближава до статива с картичките, как ги вади една след друга, как със сбърчено чело ги приближава до очите си и после бавно ги връща на мястото им.

— Никак не е зле — чу го да си мърмори той. — Хм… да… става… всъщност.

Розали се покашля нетърпеливо.

— Господине — рече му, — не мога да ви отделя цял ден. Ако искате да си купите картичка, направете го сега. Или елате друг път.

— Не, госпожице, няма да купувам картичка. — Той я погледна изненадано, бутна назад кафявата си кожена чанта и отстъпи крачка назад. — Исках само да попитам…

Старецът не продължи. При отстъпването назад беше опрял бастуна си, без да забележи, в кошницата на Уилям Морис. Ако трябва да сме точни, той не забеляза и самия Уилям Морис. Кучето, което само допреди секунда лежеше спокойно и неподвижно като кълбо вълна, изви от болка и започна да лае като обезумяло — така се задейства една във висша степен фатална верижна реакция.

Уилям Морис излая, старият господин се стресна, залитна към статива с картичките, закачи го с чантата си, изпусна бастуна и после всичко стана толкова бързо, че Розали не успя да спре поразията, която като плочки от домино се стовари с оглушителен шум върху тях и свърши с това, че господинът с вълнения шал се просна на каменния под, докато търсеше опора в единия вече изпразнен от картички статив, който пък бутна и втория статив, при което картичките литнаха като при експлозия във въздуха, за да се приземят накрая леко на пода.

За миг настана мъртва тишина. Дори Уилям Морис се изплаши и спря да лае.

— О, боже! — Розали удари устата си с ръце. Миг по-късно коленичи до мъжа, на чието чело се беше приземила една небесносиня поздравителна картичка.

„Всяка целувка е като земетресение“, пишеше на нея.

 

 

— Ударихте ли се? — Розали внимателно отмести картичката и погледна изкривеното от болка лице на непознатия. Той отвори очи и изстена.

— Ааах… по дяволите… гърбът ми — каза господинът и се опита да се изправи. — Какво стана? — Той погледна объркано изкривения телен статив върху гърдите си и картичките, които се бяха пръснали край него на пода.

Розали го изгледа разтревожено и отмести празния статив.

— Не си ли спомняте? — Божичко, сигурно старецът бе получил черепно-мозъчна травма. — Кучето ми се разлая и вие съборихте стативът с картичките.

— Да… вярно. — Той сякаш се замисли. — Кучето. Но откъде се взе то? Сигурно дъртото псе ме е изплашило!

— И вие го изплашихте — натиснахте лапичката му с бастуна си.

— Така ли? — Старецът се изправи с охкане и се почеса по тила.

Розали кимна.

— Хайде, ще ви помогна. Мислите ли, че можете да станете?

Тя го хвана за рамото и той с мъка се изправи.

— Ох! По дяволите! — Мъжът се хвана за кръста. — Дайте ми бастуна. Да му се не види — кръстът!

— Ето!

Той направи няколко неуверени крачки, а Розали го придружи до старото кожено кресло, което се намираше в един ъгъл до касата.

— Поседнете малко. Искате ли вода?

Човекът внимателно се отпусна, протегна дългите си крака и се опита да се усмихне криво, когато Розали му подаде чашата.

— Ама че работа — каза той и поклати глава. — Но иначе… Монсиняк беше прав. Вие сте най-подходяща за синия тигър.

— Ааа… Моля? — Розали се ококори и прехапа устни.

Явно беше по-зле, отколкото си го представяше.

Мъжът, изглежда, се беше наранил сериозно. Само това липсваше. Усети как изпада в паника. Нямаше застраховка „гражданска отговорност“ за кучето си. Ами ако на мъжа му се полагаше обезщетение?

Розали умееше майсторски да се страхува за предстоящи беди. Когато нещо се случеше, все едно какво, тя мигом си представяше всички ужасяващи неща, които можеха да последват, докато стигнеше до най-лошото от тях. Видя всичко като на филм, но на забързан кадър.

Пред вътрешния й взор изплува картината на тълпящи се в магазина роднини, които сочат с пръст кошницата, в която е седнал и гледа виновно малкият Уилям Морис. Розали чу носовия глас на господин Пикар, който „винаги е казвал, че присъствието на кучето в магазина е недопустимо“. Но Уилям Морис беше кротък като агънце. Абсолютно нищо лошо не беше направил. Седеше уплашен под щанда и гледаше ококорено.

— Странно, но ми напомняте за някого — продължи непознатият с вълнения шал. — Обичате ли детски книжки? — Той се наведе леко и изстена.

Розали преглътна. „Този човек съвсем е откачил“, установи тя.

— Вижте, господине, отпуснете се и се успокойте. Не мърдайте. Мисля, че е най-добре да извикаме лекар.

— Не, не, ще ми мине. — Той махна с ръка. — Няма нужда от лекар. — Разхлаби шала си и въздъхна дълбоко.

Розали го погледна внимателно. Сега пък й изглеждаше съвсем нормален. Но може и да бе илюзорно.

— Да се обадя ли… на някого да ви вземе?

Той отново поклати глава.

— Не е необходимо. Просто трябва да изпия едно от тъпите си хапчета и всичко ще се оправи.

Тя се замисли. От тъпите си хапчета? Какво искаше да каже? Може би говореше за психотропни хапчета? Май щеше да е по-добре все пак да се обади на някого.

— Близо ли живеете?

— Не, не. По-рано живеех в Париж… Но беше отдавна. Дойдох с влака.

Розали започна да се притеснява. Този човек още от самото начало й се видя странен. Погледна го колебливо. Беше чувала за страдащите от деменция, които се измъкват от вкъщи и се изгубват по улиците в търсене на стария си дом.

— Кажете ми, господине… как се казвате? Искам да кажа… можете ли да си спомните името си? — попита предпазливо тя.

Старецът я изгледа някак изненадано. После избухна в смях.

— Стига, госпожице, не главата ми създава проблеми, а гърбът — обясни с лукава усмивка той и Розали усети как се изчервява. — Простете, че не ви се представих. — Мъжът протегна ръка и Розали неуверено я пое. — Макс Марше.

Тя смаяно се ококори насреща му и — ако изобщо беше възможно — се изчерви още повече.

— Не може да бъде — запелтечи Розали. — Вие сте Макс Марше? Искам да кажа, онзи Макс Марше? Авторът на детски книжки? За Зайко Сливоноско и за малката Ледена фея?

— Същият — каза той и се усмихна. — Съгласна ли сте да илюстрирате новата ми книжка, госпожице Лоран?

 

 

Макс Марше й беше идол в детството. Като малка Розали с възторг изчете всичките му книжки. Историята за малката Ледена фея й беше любима, а приключенията на Зайко Сливоноско ги знаеше почти наизуст. По книгите, които обичаше да чете през ваканциите и вечер в леглото, бяха оставени явни следи от употребата им — прегънати краища, омачкани страници и, да, дори петна от шоколад. Те все още бяха на етажерката в старата детска стая на Розали. Но да се запознае някога лично с Макс Марше — за такова нещо тя не можеше дори да мечтае. Още по-малко пък че някой ден ще илюстрира негова книга — това… да, това направо граничеше с чудо.

Макар първоначалната среща с прочутия детски писател да протече доста турбулентно, да не кажем, катастрофално, остатъкът от деня мина много приятно.

Макс Марше чул за нея от своя издател, някой си господин Монсиняк, който пък забелязал Розали, понеже жена му Габриел, при една дълга разходка из Сен Жермен, си купила не само красива дамска чанта „Секвоя“ на улица „Вю Коломбие“ и три чифта обувки „Скарпа“ на улица „Драгон“, но и няколко от поздравителните картички на Розали.

При това, без да обърне целия магазин с главата надолу!

След като отмина първата уплаха и всички недоразумения бяха изяснени, Розали със смях събра картичките и разтреби книжарничката.

За съжаление, неканеният гост не можеше да й помогне, колкото и да му се искаше. Макс Марше не можеше да се надигне от креслото си. Розали така и не повика лекар, но все пак се обади на Рене.

— Лумбагото — обясни той, хвърляйки професионален поглед, и на свой ред се обади на приятеля си Венсан Мора, който беше кинезитерапевт и имаше кабинет на няколко преки оттук.

Малко по-късно в този кабинет седеше стенещият автор на детски книжки, или казано по-точно, лежеше. На една кожена кушетка. Под колкото вещите, толкова и силни ръце на Венсан Мора спиралата на кръстно-хълбочната му става няколко пъти изпука мощно и Марше напусна кабинета, смаян и напълно освободен от болката.

Чувстваше се с десет години по-млад, докато бодро крачеше с бастуна си на връщане към улица „Драгон“, за да покани на вечеря собственичката на книжарницата и нейния приятел. След всичко случило се това беше най-малкото, което можеше да направи. И за своя изненада откри, че това му доставя истинско удоволствие.

Имаше добро предчувствие относно Розали Лоран. Пък и болките в гърба му бяха изчезнали.

На това му се вика „с един куршум два заека“.

 

 

Същата вечер Розали не можеше да заспи от вълнение. До нея лежеше блажено спящият Рене, който след напоителната вечер, в която погълна две бутилки червено вино, превъзходен петел във вино и адски калоричния крем брюле, от които отдавна се бе въздържал, се бухна тежко на леглото и тихо захърка. А зад вратата на кухнята, изтощен от вълненията, лежеше Уилям Морис, който през остатъка от деня не посмя да излезе изпод щанда, гледаше недоверчиво към статива с картичките и свиваше конвулсивно лапички.

Розали се втренчи в тавана и се усмихна.

Преди умората окончателно да я надвие, тя извади изпод леглото синия си тефтер и записа следното:

Най-лошият момент през деня:

Някакъв нелюбезен възрастен господин дойде в книжарницата в свободния ми ден и ми събори стативът с картичките.

Най-хубавият момент през деня:

Нелюбезният възрастен господин се оказа МАКС МАРШЕ! И аз, Розали Лоран, ще илюстрирам новата му детска книжка!