Никола Баро
Париж винаги си заслужава (16)

16

Жената, която си нямаше и понятие от Шекспир, противно на навика си, стана рано тази сутрин. Беше понеделник, свободният й ден, и Розали почувства, че една разходка с Уилям Морис ще й помогне да подреди мислите си. Тръгна в посока към „Сен Сюлпис“, остави отляво църквата с ъгловатите бели кули и продължи към улица „Бонапарт“, по която всички магазини бяха затворени, за да стигне накрая до Люксембургската градина.

Удари я ароматът на лятна градина. От цветята и зелените дървета се носеше нежно ухание, което се смесваше с праха по пътя и утринната влага. Двама самотни бегачи минаха покрай нея от външната страна на пътя, в ушите им бяха затъкнати малки слушалки, чийто тънък бял кабел се скриваше в суитчърите. Розали излезе на широката алея, по която още нямаше жива душа. Един слънчев лъч падаше през трепкащите листа на дърветата, осветяваше утъпкания черен път, който приятно скърцаше под сенките им и минаваше покрай тъмнозелените метални пейки, които се редяха от двете му страни под дърветата и приканваха за отдих.

Реши да мине през онази част от парка, която беше предназначена за кучета, отвърза Уилям Морис и той хукна напред, а после спря до един дънер и започна неспокойно да души.

Рене си тръгна още рано сутринта. Когато преди няколко дни й каза с грейнали очи за поканата на Зак Уитман на семинара, тя не си даде сметка, че заминаването за Сан Диего е толкова скоро. Но Рене беше получил мечтания билет само защото един приятел от фитнес клуба се беше отказал и мястото бе свободно. На това му се казваше късмет, или да се възползваш от възможността. Трябваше да замине само след няколко дни и имаше да свърши още някои неща.

— Това е шестица от тотото — беше казал той. — Уитман е фитнес гуру номер едно.

Розали кимна малко разсеяно. Ако трябваше да е честна, от вечерта с Робърт Шърман насам не беше много в час.

— Не е ли твърде странно всичко това? Ама че мистерия — рече тя, когато на следващата сутрин разказа на приятеля си за разговора с американеца.

— Защо си блъскаш главата с чуждите проблеми? — попита Рене. Бяха седнали на малката тераса на покрива и закусваха. — Не ме разбирай погрешно, Розали, но реално ти само си направила илюстрациите. Дори ако предположим, че Марше е откраднал тази история, ти нямаш абсолютно никаква вина. Какво те засяга теб? Остави го този откачен професор да си изяснява сам нещата.

— Първо, той не е толкова откачен, колкото си мислех — историята му звучи съвсем достоверно, — и второ, в крайна сметка тази книга е донякъде и моя — възрази Розали. — Пък и не искам да създават проблеми на Макс Марше.

— Е, ако всичко се окаже вярно, твоят многоуважаван писател все пак ще си има проблеми. Защо просто не дадеш на този Шърман телефона на Марше? Големи мъже са — сами ще се разберат кой кого обвинява.

Рене отпи голяма глътка от сока от моркови, ябълки и джинджифил и си избърса устата. За него проблем тук реално не съществуваше.

— Стига де, не мога ей така да дам телефона на един автор! — възрази Розали и се засмя малко смутено. — Пък и, доколкото познавам Макс, веднага ще затвори, щом разбере кой е отсреща. При последния ни разговор той така се разлюти на цялата тази работа, че не искаше и дума да чуе повече за този тип. — Тя отпи от горещото кафе с мляко и поклати замислено глава. — Не, не. Идеята двамата да се срещнат очи в очи никак не е добра. Ще стане мътна и кървава. Пък и на мен вече ми стана интересно. Колкото и да е притеснително всичко.

Беше видяла онези лазурносини очи, насочени въпросително към нея, и се опита да не мисли за същинското притеснително в тази загадъчна история.

— Обещах на Шърман да му помогна да стигне до истината — каза тя и си спомни за ръката на американеца, положена за част от секундата върху нейната. — Най-добре отново да се обадя на Макс. И през ум не ми минава, че може да лъже, но все си мисля, че май крие нещо от мен. Въпросът е какво.

Потънала в мисли, Розали стигна до огромното, блеснало на слънцето езеро в средата на парка пред двореца. Седна на един метален стол и се загледа в корабче, което плаваше над водата, управлявано с дистанционно от едно момченце. То стоеше от другата страна на езерото до баща си и нададе радостен вик, когато лодката с белите платна описа правоъгълен завой.

Колко е прост животът, когато си дете. И как един толкова прост живот по-късно се превръща в толкова сложен? Дали многоликостта на една истина не се поражда от множеството полуистини, от онези неказани изречения, от потиснатите чувства и всичко, което човек запазва за себе си и което по такъв объркващ начин накърнява съвършената яснота на детските дни?

Розали почувства лека завист при вида на откритото, безгрижно лице на момчето, по което можеше да се прочете като в отворена книга.

Уилям Морис се върна до стола й и тя отново му надяна каишката. Кучето клекна пред нея и я погледна с изплезен език и предан поглед. Розали галеше небрежно меката му козина, без да изпуска от очи корабчето.

Цялата истина ли каза на Рене? Дали само фактът, че тя е илюстраторката на книжката и че е загрижена за репутацията на Макс Марше, беше единствената причина за нейния огромен интерес към тази история, която я привличаше като магнит? Дали в тайнствения ръкопис, който трябваше да бъде доказателство за правотата на неговите думи, нямаше да намери знак? Може ли човек да е прав и въпреки това да не казва истината?

И кое бе накарало Макс така бурно да реагира на обвинението в плагиатство? Да не би все пак да е излъгал?

По време на вечерята в „Марли“ Шърман не беше съвсем не прав, когато обърна внимание на факта, че от седемнайсет години авторът не е написал нито една книга. Вероятно защото се е изчерпал откъм идеи? Дали не бе възможно Марше да е посегнал към някоя стара история, която не е негова?

И за кого се отнасяше посвещението всъщност?

През целия уикенд Розали се опитваше да се свърже с Марше, за да му зададе тези важни въпроси. Той обаче не си вдигаше телефона. Нито стационарния, нито мобилния. На мобилния Розали му остави съобщение и го помоли да й отговори, но въпреки указанието, че е спешно, той не върна обаждането.

Сега е понеделник започна да звъни във Везине още от сутринта. Всеки път изслушваше докрай протяжния сигнал „свободно“, докато сам не се прекъснеше, за да премине в трескавото „заето“. Марше не беше включил дори телефонния си секретар, както обикновено правеше, когато излизаше.

Писателят сякаш бе потънал вдън земя и у Розали се прокрадна някакво особено усещане. Най-добре щеше да е направо да отиде във Везине и да види какво става. Но точно днес по обед щяха да дойдат три кандидатки, които бяха откликнали на обявата й за помощници в книжарницата.

Макс Марше от години не пътуваше никъде, пък и да беше решил да замине, със сигурност щеше да го спомене. Розали си спомни за разговора им преди няколко дни, за неприятните въпроси, които бе задала на Макс, и колко груб и ядосан беше накрая старецът.

Дали не й се сърдеше? Затова ли не й отговаряше? И изобщо имаха ли обвиненията на американеца, за които му беше казала, някаква връзка с изчезването му?

Тя се наведе, вдигна едно камъче от земята и го хвърли във водата. Камъчето потъна в сребристата повърхност, която отразяваше светлината като непроницаемо огледало, и образува център, около който се разнесоха концентрични окръжности на малки вълни, стигащи до ръба на езерото. „Причина и следствие“, помисли си изведнъж Розали.

Всяка лъжа си имаше последствия, образуваше окръжности, предизвикваше вълни. И все някога излизаше наяве. Дори и да беше малка като камъче.

Безпокойството, което бе обхванало Розали и което се пренесе дори върху Уилям Морис, който в магазина постоянно ходеше по петите й и това я принуди накрая да го заключи горе в апартамента, не я напусна през целия ден.

Напазарува разсеяно, подреди някои канцеларски пособия и проведе интервютата с хубавата и неизваждаща дъвката от устата си госпожица Гири, мизантропката госпожа Фервие, която по време на целия разговор не се усмихна нито веднъж и само се оплакваше от ужасните хора в метрото, и със сърдечната госпожа Морел, която й се представи последна. Решението не беше никак трудно. Избра си госпожа Клодин Морел, която й стана симпатична още от първия миг. Силна жена в средата на петдесетте с дълга до брадичката кестенява коса, красиви големи ръце и златистокафяви лунички по ръцете. Тя имаше две почти отгледани деца и беше работила в малка библиотека, която отдавна била закрита. Клодин Морел търсеше работа за три следобеда седмично и те се споразумяха да започне в „Луна Луна“ идната седмица.

Когато тя си тръгна, Розали още веднъж опита да се свърже с Макс, ала напразно. За момент дори се зачуди дали да не позвъни на Жан-Пол Монсиняк. Може пък той да знаеше къде се намира неговият автор. Розали посегна към визитката на издателя, но се сети, че издирването на Марше може да предизвика неприятни въпроси, чиито евентуални отговори можеха да хвърлят недобра светлина върху автора. Не, идеята да се замесват още хора никак не беше добра. Трябваше първо да говори лично с Макс. Той беше неин приятел, така че му го дължеше. И Розали остави колебливо визитката.

Същата вечер телефонът позвъни три пъти. И всеки път Розали грабваше слушалката, очаквайки да чуе гласа на Макс Марше. Но авторът не се обаждаше никакъв.

Първия път беше Робърт Шърман, който се обаждаше да й каже, че ръкописът вече пътува насам и че утре ще е в Париж. Втория път на телефона беше Рене, който с кахърен глас й съобщаваше, че тази вечер няма да може да дойде у тях, защото има да организира още някои неща по заместването му във фитнес клуба и ще стане късно.

— Но ще се видим утре, скъпа! Утре имам час на площад „Сен Сюлпис“ и веднага след това ще мина да те видя.

Когато телефонът позвъни за трети път, Розали вече беше облякла бялата си памучна пижама без ръкави. Беше малко преди десет часа и горе в малкия апартамент плочата се беше напекла от горещината през деня.

Розали отвори всички прозорци и се изкачи на любимото си място на покрива да изпуши една цигара за отпускане.

— И сега ако това е мама… — промърмори с въздишка тя и пак се върна в апартамента. Майка й обичаше да звъни в десет вечерта, защото през деня имаше много работа. — Да? — Розали държеше слушалката и чакаше.

Но не беше майка й. Беше Макс Марше, който малко смутено я молеше за извинение, че я безпокои толкова късно.

Това, което той й разказа, беше толкова нелепо, че от ужас Розали седна на леглото си.

— О, боже! — запелтечи тя. — Но това е ужасно. Да… да… ще дойда, разбира се. Ще дойда още утре рано сутринта.

След разговора, продължил само няколко минути, Розали с разтуптяно сърце остана още малко в леглото, а после извади синия си тефтер.

Най-лошото днес:

Току-що се обади Макс. Претърпял е злополука и от три дни е в болница.

Счупване на бедрото, операция. Паднал от някаква стълба и с часове лежал безпомощен на земята, докато градинарят не го открил. Може ли на неговата възраст да се катери по стълби и да бере череши? И пак е извадил късмет според лекарите.

Най-хубавото днес:

Едно момченце ми се усмихна сутринта в Люксембургската градина.