Никола Баро
Париж винаги си заслужава (8)

8

От две седмици насам Розали витаеше из облаците.

Когато тази сутрин зареждаше стативите с нови картички, не можеше да не се възхити на големия плакат, окачен на стената зад касата.

На него бе изобразен голям син тигър — илюстрация на корицата на излязлата преди две седмици книга Синият тигър, а под плаката се виждаха две лица и под тях — две имена: Макс Марше и Розали Лоран.

Тя се усмихна гордо и си спомни за четенето, което се бе състояло преди три дни в „Луна Луна“. На представянето на новата книга на Макс Марше малката книжарница бе запълнена до последното място.

И тъй като авторът на детски книжки не обичаше много да говори пред хора, а Розали беше страстна декламаторка, той с удоволствие прехвърли на нея тази задача, както и тази да подписва книгите и да отговаря на въпроси.

Хората бяха очаровани. Дори майка й седеше доволна сред публиката — тя беше дошла на четенето на дъщеря си, прегърна я и въздъхна щастливо.

— Толкова се гордея с теб, детето ми. Ако можеше да те види баща ти!

Четенето в магазина беше хрумване на онзи забавен издател. Монсиняк считаше, че няма да е зле новата книга, след бляскавото си представяне в издателството и още няколкото презентации в по-големите книжарници, да се представи и там, където са направени илюстрациите.

В духовитата си встъпителна реч той не забрави да спомене и това, че благодарение на него — Жан-Пол Монсиняк — и неговия безпогрешен усет за хора и таланти („Добрият издател веднага разпознава таланта!“) двамата чаровни особняци (точно така нарече той Розали и Макс, при което те се спогледаха учудени и се усмихнаха заговорнически един на друг) са успели да се сработят по най-добрия начин.

Издателят на „Опал за юноши“ имаше всички причини да бъде доволен. Откакто Синият тигър излезе в края на август, точно за рождения ден на Макс Марше, книжката със своите фантастични илюстрации се продаде в четирийсет хиляди екземпляра. Освен това, който си е мислел, че живеещият от години в изолация автор Марше е забравен от своите читатели, много се лъжеше. Възнаградена от рецензентите, обичана от малки и големи читатели, книжката дори оглави списъка с номинациите за най-добра детска литература.

— И ако това не е подарък за рождения ви ден, стари приятелю — каза със сияещо лице Монсиняк и потупа дружески по рамото стария си другар. — Но на някои хора трябва насила да им тикнеш късмета в ръцете?! — И той гръмко се засмя.

Старият приятел се направи, че не чува намека, и също се усмихна. Най-много сияеше обаче Розали, която не можеше да повярва на късмета си. След излизането на книжката към младата илюстраторка проявиха интерес и други издателства, дори имаше запитване за поздравителна картичка-книжка с десет различни мотива. Имаше и поръчки за поздравителни картички, мнозина идваха в „Луна Луна“, защото бяха прочели за книжарницата във вестника. Ако продължаваше така, нямаше да има причина да се притеснява за увеличението на наема. По-скоро се тревожеше как ще се справи с цялата работа.

— Трябва да помислиш дали да не назначиш някого да ти помага в магазина — беше й казал преди няколко дни Рене, след като тя за пореден път стоя цяла нощ над чертожната маса. — Та ти работиш денонощно. А всеки знае, че сънят преди дванайсет е най-здравословен. — И после продължи със смесица от упрек и загриженост да обяснява за човешкото тяло и какво е полезно и вредно за него.

Горкият Рене! В последно време не му обръщаше никакво внимание. Беше погълната изцяло от рисунките за книжката за тигъра. Скиците и пробните илюстрации, които направи първоначално, за щастие, се приеха много добре както от издателството, така и от автора. Три пъти ходи до Везине при Макс Марше, за да обсъди с него избора на картинки. Розали някак се привърза към стария човек, който беше толкова кисел в началото. Харесваше й неговата прямота и чувството му за хумор, макар невинаги да бяха на едно мнение по въпроса за сцените, които тя трябваше да илюстрира. Накрая обаче сядаха в прекрасната градина със сините хортензиеви храсти, на голямата тераса, засенчена от бял слънчобран, и хапваха вкусна малинова торта, направена от икономката, госпожа Боне. Неусетно започнаха да си говорят за неща, които нямаха нищо общо с илюстрациите и историята. Подобно на влюбена двойка, те не спираха да си припомнят обстоятелствата, при които бе протекла първата им среща, и Розали призна на Макс, че първоначално е помислила нахалния клиент, нахълтал в магазина й в неработен ден, за откачен старец, който говори несвързано и се е загубил.

Макс пък си призна, че в началото не е бил очарован от идеята да работи с „дилетантка“ и че е дошъл на улица „Драгон“ само за да каже след това на Монсиняк с чиста съвест, че намира драсканиците на онази книжарка за ужасни.

Двамата много се смяха и накрая Розали каза на Макс, че синьото винаги е било любимият й цвят, че — по думите на майка й — страда от мания по синьото, а после го погледна право в светлите очи и попита:

— Вярвате ли в случайности, господин Макс? (Въпреки нарастващата близост помежду им, която доставяше удоволствие и на двамата, те предпочетоха да запазят учтивата форма.)

Макс Марше се подсмихна под мустак, облегна се назад в плетения си стол и набоде с вилица една малина от чинията.

— Случайности няма — отвърна той и добави с намигване: — И това не го казвам аз. — Пъхна малината в устата си и я глътна. — Казал го е един много по-умен от мен човек. Все пак за първи път в живота си събарям статив за картички, за да се запозная с красива жена.

— Господин Марше! — извика развеселено Розали. — Вие да не флиртувате с мен?

— Възможно е — отвърна той. — Но се боя, че съм закъснял с години. Жалко! — Макс поклати глава и въздъхна дълбоко. — Пък и вие си имате приятел, нали? Онзи… Рене Жобер. Хм. Симпатично момче…

Начинът, по който го каза, я обърка:

— Но? — попита тя.

— Вижте, мила Розали, той е симпатично момче, но не ви подхожда.

— Откъде сте сигурен?

— Усет за хората? — предположи Макс и се засмя. — Но може и просто да ревнувам. Аз съм старец с бастун, госпожице Розали, това понякога ме прави досаден. Но невинаги съм бил такъв, уверявам ви. Ако бях по-млад, щях да направя всичко възможно да отнема красивата приятелка на този Рене. И се обзалагам на бутилка „Боланже“, че щях да успея.

— Жалко, че не можете да загубите баса — отвърна Розали с отвращение. — Така ми се пиеше „Боланже“.

— Това е еликсир, госпожице Розали, който не се пие току-така. Говорят, че който никога не е опитвал от това шампанско, напразно е живял.

— Заинтригувахте ме.

— Е, току-виж, сме намерили повод — отвърна Марше.

 

 

И така, една сутрин в един горещ августовски ден — бяха минали седмици и Розали отдавна бе забравила боланжето — Макс Марше й се обади по телефона и я попита дали е свободна вечерта, защото поводът се е появил.

— Какъв повод? — попита неразбиращо тя.

— За боланжето — отвърна лаконично той. — Има нещо, което трябва да се полее!

— Но нали нямате рожден ден! — каза смаяно Розали и за всеки случай хвърли бърз поглед в календара. Рожденият ден на Марше беше на последния ден на август, а дотогава имаше цели две седмици.

— А бе какъв… рожден ден! — извика той по своя небрежен начин, който вече й беше познат. — Детска му работа! Е… имате ли време?

— Ама как…

— Искам да бъде изненада — каза той с глас, който не търпеше възражение. — И си облечете нещо хубаво, защото ще излезем на вечеря. Елате с такси.

 

 

Макс Марше я канеше в „Жул Верн“. Точно в „Жул Верн“! Беше твърде сащисана, за да реагира адекватно.

— Надявам се, че не е твърде старомоден за вас — каза леко извинително писателят, докато тя влизаше в ресторанта с него, облечена в копринена рокля с цвят на синя слива. — Не знам къде е модерно да се ходи днес в Париж.

— Старомоден ли?! Вие да не полудяхте? Винаги съм си мечтала да вечерям тук горе. — Розали отиде с грейнали очи до масата с бяла покривка до прозореца, която бе резервирана за двамата, и погледна към осветения град. Гледката спираше дъха. Нямаше представа, че е толкова красиво.

Зад нея се чу тихо издрънчаване. Облечен в черно сервитьор носеше към масата им в сребърна шампаниера, пълна с хиляди кубчета лед, тъмнозелена бутилка шампанско „Боланже“ със златен етикет. С отработено движение сервитьорът взе бутилката и извади корковата тапа от гърлото й с лек пукот. Те седнаха и сервитьорът им сипа шампанско в изисканите чаши. После Макс извади от чантата си нещо, което бе увито в хартия и подозрително наподобяваше книга.

Той сложи пакета на масата и Розали усети как сърцето й се разтуптя.

— Не! — извика тя. — Значи вече… това да не е…?

Макс кимна.

— Книгата — каза Макс. — Още вчера получих екземпляр и си помислих, че е чудесна възможност да го полеем, скъпа Розали. Както си бяхме обещали, с „Боланже“. Извинете ме за усилието да бъда дискретен. Но мисля, че е редно този повод да го отпразнуваме само двамата.

Вдигнаха чаши и се чукнаха. Чистият звън за миг надвика шума от разговорите на другите маси. Макс Марше й се усмихна.

— За синия тигър! И за чудноватия начин, по който той ни събра!

После Розали внимателно разгърна книжката, погали гланцираната корица, на която бе изобразен един индиговосин тигър със сребристи ивици и дружелюбна котешка усмивка, и със страхопочитание заразгръща страница след страница. Беше се получило прекрасно.

Първата й книга! Такова е усещането значи. На Розали й идеше да запее от радост.

— Доволна ли сте?

— Да, много — отвърна щастливо тя. — Много, много доволна.

Розали отгърна още веднъж на заглавната страница.

— Искам да ми напишете нещо тук — каза тя и в същия момент видя посвещението: „На Р.“ — Божичко! — възкликна и цялата се изчерви от радост. — Наистина много мило от ваша страна. Благодаря! Аз… не знам какво да кажа…

— Ами не казвайте нищо.

Розали толкова се зарадва на този неочакван жест на внимание, че дори не забеляза смущението на стария човек, който я гледаше и се усмихваше някак особено.

 

 

Беше дълга вечеря с отбрани ястия и когато бутилката „Боланже“ се изпразни, за своя собствена изненада Розали се чу да казва:

— Всъщност знаете ли, че всяка година на рождения си ден идвам тук?

Макс повдигна вежди.

— Как така тук? В „Жул Верн“ ли?

— Не, естествено, че не тук. Искам да кажа, на Айфеловата кула. Вече бях решила да спра да го правя, но ето че вие се появихте в живота ми — или ако трябва да сме точни — паднахте. — Тя се изкикоти малко пиянски, отметна косата от челото си, което тази вечер бе оставила открито, и понижи глас. — Трябва да ви кажа една тайна, Макс, но ми обещайте, че на никого няма да я разкажете. И няма да ми се смеете, колкото и детинско да ви се стори.

— Ще мълча като гроб — увери я той. — И никога не се смея подигравателно, а само когато ми е весело. Все пак пиша детски книжки, нали така.

И стана така, че Макс Марше, създателят на един син тигър, който може да лети в нощното небе и вярва в сбъдването на желанията, беше първият човек, с когото Розали сподели своята тайна, свързана с Айфеловата кула. И разбира се, за всички онези тайни пожелания, които политаха с картичките към небето и три, от които най-неочаквано се сбъднаха през последните няколко месеца: бяха я открили като илюстраторка; майка й за първи път в живота й беше доволна от нея; и я поканиха в „Жул Верн“, макар и не мъжът на живота й.

— Хм, ами… — завърши доволно тя. — Надявам се да не ме разберете погрешно, скъпи Макс. Щеше ми се да седя сега тук с приятеля си, но, разбира се, и така е много хубаво.

— Ще го приема за комплимент — увери я Макс Марше развеселено.

И когато по-късно се разделиха на булевард „Густав Айфел“, добави:

— Значи, ако правилно съм разбрал, липсва ви само къща край морето и мъж с усет към поезията, който да ви подари един такъв малък хахав катинар за парапета на моста, така ли? — Той й намигна. — Боя се, че ще е истинско предизвикателство. Но не се отказвайте от надеждата си.

 

 

Розали погледна към прозореца, на който бяха изложени няколко екземпляра на „Синият тигър“, и неволно се усмихна при спомена за онази вечер с Макс Марше, от която бяха минали три седмици. Може и никога в живота си да не получеше от тези малки хахави катинари, но това нямаше значение. Днес беше един от онези дни, когато всичко изглежда наред.

На улицата забеляза мъж, който, ругаейки, бършеше нещо от обувката си и явно в този момент гледаше критично на света. Той беше висок, с тъмноруса коса, облечен с небрежно падаш синкав летен пуловер под кожено яке с пясъчен цвят, и се мотаеше край магазина й. Мимоходом хвърли бегъл поглед на витрината, сепна се, върна се, спря пред витрината и се втренчи в нея като омагьосан.

Мъжът имаше най-хубавите сини очи, които Розали беше виждала някога — грееха в ясно лазурносиньо — и тя гледаше непознатия не по-малко омагьосано, отколкото той книгите, които бе подредила на витрината.

„Не е лош“, помисли си и усети изключително приятен трепет, последван от изключително приятна мисъл.

Сега пък мъжът пред витрината вдигна вежди и на челото му се появи вертикална бръчка. Невярващо, да, едва ли не шокиращо, той се вгледа във витрината и Розали се запита дали няма в нея нещо необичайно за една книжарница — някой паяк-птицелов например или умряла мишка.

Уилям Морис леко изпръхтя и Розали за малко погледна към кошницата, в която спеше малкото куче.

Когато отново вдигна поглед, красивият непознат беше изчезнал. Розали гледаше към пустата улица и усети как я бодва разочарование, което бе съвсем неуместно.

Ако някой й беше казал, че само след петнайсет минути ще се скара здраво с този симпатичен мъж, нямаше да му повярва.