Никола Баро
Париж винаги си заслужава (29)

29

Противно на навика си, на следващия ден Розали се събуди много рано. Беше неделя, пет и половина, и лявата й ръка беше изтръпнала. Причината за това бе един американски професор по литература, който, спейки блажено, лежеше с цялата си тежест върху нея и не знаеше какво е това „опиянен“. Сигурно френският му беше поостарял. Розали се усмихна и се опита да измъкне ръката си изпод Робърт, без да го събуди. Тя протегна сънено крайниците си и въздъхна щастливо.

Първоначалният й замисъл да го примами на терасата на покрива да изпият по чаша вино, да изпушат по една цигара и да гледат луната се разби с гръм и трясък.

Някой бе подредил иначе нещата, за да й докаже, че животът понякога — макар и съвсем рядко, но се случва — е по-романтичен, отколкото човек може да си представи.

Робърт я беше целунал, а после така и не излязоха на покрива.

Тази целувка сякаш нямаше край, защото нито на Робърт, нито на Розали им идваше безумната идея, че нещо толкова прекрасно ще свърши някога. Накрая обаче нуждата ги принуди да се откъснат един от друг и с дълбоко вдишване да доставят кислород в дробовете си.

Шнолата се беше откопчала и падна на пода — както и много други излишни неща, които свалиха от себе си, когато, опиянени и прегърнати, се олюляха към леглото на Розали. Със смях и шепот, галейки се с пръсти и думи, те се гмурнаха в сините възглавници като в шумящо море на радостта, където не се чуваше нищо друго, освен ударите на сърцата им.

— Това ме опива — рече Розали и палаво разроши косата му.

Двамата лежаха обърнати един към друг на омачканото одеяло, притиснати както преди три седмици под прашното легло във Везине.

— Пияна ли си? — Робърт я погледна смаяно и Розали тихо се изкикоти при спомена за учудената му физиономия. — For heaven’s sake^[1], вие, французойките, не си поплювате.

— Идиот! — отвърна тя. — Това означава, че ми е хубаво с теб.

— О, на нея й е хубаво с мен — зарадва се Робърт. После с бързо движение я привлече към себе си и я целуна. — Хубаво ли ти е с мен? — Легна върху нея и пак я целуна. — Колко ти е хубаво?

Розали се засмя, после смехът й застина в усмивка, която на свой ред също се стопи, и накрая остана само съсредоточеният й поглед.

— Обичам те — каза тя.

Робърт кимна доволно и очерта с пръст линия по веждите, носа и устните й.

— Това е добре, това е много добре — мърмореше той. — Защото положението е такова, малката ми, че и аз те обичам.

И отново легна по гръб и сплете ръце на тила си.

— Божичко — продължи Робърт. — Денят определено беше вълнуващ. Но в сравнение с нощта… — Той не довърши изречението си и се втренчи замислено в тавана, а Розали се сгуши в свивката на ръката му.

— Добре — съгласи се доволно тя. — Няма да пием, но защо пък да не изпушим по една. — Мислено поиска прошка от Рене, но една цигара нямаше да я убие.

— Тъкмо ги отказах — отвърна Робърт.

— О, това е чудесно. Аз също — заяви Розали.

— С други думи: една последна цигара и край.

— Именно.

Те се спогледаха многозначително и Розали бързо скочи от леглото:

— Преди някой от нас да е размислил.

Подаде му огънче и той си дръпна дълбоко. После се отпусна с усмивка на възглавниците, с отпусната на свитото му коляно дясна ръка и цигара между палеца и показалеца. Розали се сепна. Беше като дежавю.

— Какво има? — попита Робърт.

— Нищо. Имам усещането, че те познавам от някой друг живот. — Розали поклати глава и малко объркано се усмихна. Не можеше да определи кое точно я развълнува толкова.

 

 

После с боси крака се върна от банята в късата си нощница и с влюбен поглед се загледа в спящия мъж. С разрошена коса, той лежеше напреки на леглото, омотан с чаршафа и одеялото, от които се подаваше само десният му крак. И изведнъж Розали разбра.

— Не може да бъде! — прошепна тя и мигом се разсъни.

С ококорени очи се наведе над дясното стъпало на Робърт. Сбърчи чело.

Ако човек не знаеше, можеше да си помисли, че спящият си е ударил пръста по време на бурните любовни ласки. Но ако се вгледаше по-внимателно, щеше да види, че това не е синина или вътрешен кръвоизлив.

На дясното кутре на Робърт Шърман ясно се виждаше голямо тъмнокафяво петно. Розали си спомни за такова петно, което бе видяла неотдавна върху крака на друг мъж.

Тя вдигна поглед и въздъхна, а после в бясно темпо пред очите й се зареди цяла каскада от картини: светлите сини очи, приветливата котешка усмивка. Вертикалната гневна бръчка, силните ръце с дълги пръсти, нахалното повдигане на вежди.

Истината е била през цялото време тук. Как е могла да не я забележи?

Изведнъж Розали разбра защо я беше объркала старата снимка на Марше — това не беше, защото вижда Макс с цигара или без брада. Беше необяснимата прилика с Робърт, неговия син.

 

 

След откриването на издайническото рождено петно в ранните утринни часове Розали най-напред си направи кафе със сметана. Поседя в размишления около час със свити крака на боядисания в синьо дървен стол в кухнята. Правилно ли бе да каже на Робърт истината? За Розали нямаше съмнение, че Макс Марше е баща му. Но нямаше как да знае при какви обстоятелства се е случило. Макс очевидно не знаеше, че има син, а Рут бе единственият човек, който Робърт можеше да попита, но, за съжаление, тя беше мъртва.

Пол Шърман, когото Робърт считаше за свой баща, също беше мъртъв. Ако беше жив, може би щеше да е по-добре Розали да запази цялата история за себе си, защото истината при определени обстоятелства може да има разрушително въздействие. Но при настоящото положение на нещата един млад мъж, останал без родители, можеше да намери своя баща. А един стар мъж, който си мислеше, че няма деца — своя син.

Затова тя реши да каже истината на Робърт възможно по-внимателно по време на закуска.

Робърт се стъписа.

— Това е абсурд — това изобщо не може да е истина. Пол е моят баща. — Той поклати енергично глава. Но колкото повече слушаше Розали, толкова повече се замисляше.

— Приликата между вас не може да се скрие — заключи тя. — Ако Макс беше по-млад и нямаше брада, щях да забележа много по-рано. — Тя си спомни обстоятелствата, при които се бе запознала с двамата мъже, и се подсмихна. — Бих казала дори, че имате еднаква склонност да събаряте стативи с пощенски картички.

— Но Макс нали каза, че не се е случило нищо — възрази безпомощно Робърт.

Розали седна до него на леглото.

— Не си слушал внимателно, скъпи. Той каза, че се е случило всичко и нищо. Може в крайна сметка да е имало нещо повече от целувки. Може дори да са прекарали една нощ заедно — вълшебна нощ, в която са летели над Париж. — Тя си спомни историята.

— А после?

Розали прехапа устна и се замисли.

— Е, какво после? Рут заминава за Ню Йорк, където нейният годеник Пол я очаква с копнеж, и прекарват нощта заедно. Женят се, Рут забременява, всички се радват, а може и тя в началото да е била убедена, че детето е от Пол. После обаче може да е открила някои прилики.

— Като сините очи например.

Розали кимна.

— Именно. Или рожденото петно. Или още толкова други неща. Всички останали виждат това, което искат да видят. Но е твърде късно. Детето е факт, а Пол е щастлив, че има син. Рут не желае да поставя брака си на карта. Тя живее новия си живот. А този живот е хубав. Смислен живот. И затова мълчи. Докрай. Не е мислила, че Марше някога ще публикува историята и че ти ще попаднеш на следата й.

Робърт сякаш не беше убеден.

— Значи мислиш, че тя през цялото време е знаела? — попита накрая.

Розали кимна.

— Било е тайна, която не е можела да сподели с никого. Дори и с Макс. Дори и с теб. Заради баща ти. Заради всички вас.

Известно време Робърт седеше мълчаливо, заровил глава в ръцете си.

— Трябва да говоря с Марше — каза накрая той и я погледна сериозно. — Боя се, че може да се окажеш права.

Розали го прегърна.

— Мисля, че този следобед трябва сам да отидеш в Булонската гора и да говориш с него. Предполагам, че е в неведение за истината не по-малко от теб. Но заедно можете поне донякъде да си изясните нещата.

Робърт кимна. После се сети за нещо. Стисна устни и продължи твърдо:

— Има и още нещо. Около половин година след смъртта на баща ми двамата с мама дойдохме в Париж. Бях на дванайсет и много добре си спомням за радостното безпокойство, което внезапно я бе обхванало. Беше толкова развълнувана. Сякаш кой знае какво щеше да се случи в този град. Но нищо не се случи. — Той поклати замислено глава. — Поне не нещо, за което да знам. И в края на пътуването изглеждаше толкова тъжна. Тогава бях дете и много се притесних.

Робърт сви рамене и се втренчи невиждащо през прозореца.

— Защо ме доведе в Париж след смъртта на баща ми? За да види още веднъж сцената, на която се е разиграла старата й любов? Да не е възнамерявала да ме покаже на Макс? Но по някаква причина да не се е получило? — Той въздъхна безпомощно. — Толкова много въпроси. Дали някога ще получа отговор?

 

 

— Ще се справиш. Поздрави Макс от мен — каза Розали, когато в ранния следобед застанаха на булевард „Сен Жермен“ пред прочутата бирария „Лип“.

Робърт беше притеснен и тя повървя още малко с него до таксито. Оттук нататък трябваше да поеме сам. В кафенето с белите чадъри, недалеч от високата порта от ковано желязо, отвъд Парк дьо Багател, щеше да се проведе разговор между двама мъже, на който тя нямаше място.

Надяваше се Робърт да сдържа нервите си и Макс да приеме истината спокойно. И беше сигурна, че двамата имат какво да си кажат.

Пред бирария „Лип“ с оранжевите сенници имаше няколко таксита, но местата на малката тераса с покрив бяха заети. Хванати за ръце, те отидоха до първото такси.

— Когато пристигнах в Париж, си мислех, че най-големият ми проблем е да реша дали да започна работа в университета — обясни Робърт, щом отвори вратата на колата. — А сега ми предстои да пренапиша живота си.

— Не, не е така, Робърт. — Розали го прегърна още веднъж и го погледна твърдо в очите. — Винаги ще носиш миналото у себе си. Просто ще прибавиш към него и нещо ново. Пол е бил прекрасен баща за теб и ти винаги ще си останеш негов син. Но сега, когато и двамата ти родители вече ги няма, се появява биологичният ти баща и това е подарък, който животът ти поднася.

Робърт сбърчи чело и я погледна с израз на комично отчаяние.

— Ти ми беше достатъчен подарък.

Розали се усмихна.

— Възможно е. Но все си мисля, че нищо не се случва случайно. И Макс Марше не е човек, от когото да се срамуваш. Той е прочут писател, симпатичен е, има добър вкус, обича литературата, много ме цени…

Робърт изкриви уста.

— Той е французин — уточни и се качи в колата.

— Еей! Какво му е лошото на това да си французин? — извика Розали след него, докато таксито тръгваше, и Робърт й помаха с крива усмивка. — Ти също си наполовина французин, драги мой, не го забравяй!

 

 

Когато същата вечер Розали извади изпод леглото синия си тефтер, беше много, много уморена. Погледна спящия Уилям Морис в кучешката кошница до леглото си. През тялото му минаваше огромна превръзка.

— Горкото ми кученце — каза тихо тя и го погали по главата. Преди да угаси лампата, написа:

Най-лошото днес:

Този следобед Уилям Морис изскочи пред една кола. Когато видях как телцето му се преметна и остана да лежи окървавено на улицата, си помислих, че е умрял. Веднага го занесох на ветеринар. Слава богу, беше само външно нараняване. Сложиха му две инжекции и утре ще ходим на контролен преглед. Ужас!

Най-хубавото днес:

Баща и син се намериха!

Робърт току-що ми се обади. Още беше развълнуван от разговора в Парк дьо Багател. Макс му показал мястото под старото дърво, близо до пещерата на четирите вятъра, където някога са били с Рут.

Макс се бил досетил още вчера, след като сме си тръгнали. Някакво чувство за близост. И после датата на снимката… Моите предположения се оказаха верни. Рут е прекарала последната нощ с него. И точно след девет месеца се е родил Робърт. Но през всички тези години Макс не подозирал, че има син. Никога повече не видял Рут — дори и тогава, когато Робърт и майка му били в Париж.

По това време Макс вече бил женен за Маргьорит. Дали Рут не е дошла да го търси и да го е видяла с жена му? Навярно в някое кафене? Може някак да е разбрала, че е женен. Това обяснява защо си е тръгнала така покрусена.

Как би могла да забрави Макс, след като техният син всеки ден е бил пред очите й — едно момче, което е било толкова прекрасно и което е къпела в любов. За което може би е вярвала и се е надявала, че ще вземе най-доброто от Пол, Макс и самата нея.

Робърт каза, че двамата са разговаряли дълго. За Рут и за всичко друго.

Тази нощ той останал във Везине.