Никола Баро
Париж винаги си заслужава (15)

15

Посред нощ мобилният телефон иззвъня. Робърт Шърман в просъница затърси опипом по шкафчето и допря апарата до ухото си. Странно защо очакваше това да е Розали Лоран и много се изненада от гласа отсреща, който първоначално му се стори съвсем непознат.

— Аз съм — каза гласът.

— Кой се обажда?

— Вече не познаваш собствената си приятелка? — попита остро Рейчъл.

— Рейчъл! — Той се удари по челото и въздъхна. — Извинявай. Бях заспал. Тук е… — той погледна малкия си пътен часовник — един и петнайсет. Какво има? Защо ми се обаждаш посред нощ?

— Цял ден се опитвам да се свържа с теб, скъпи, но ти така и не си вдигна телефона. — По линията се чу пращене. Очевидно Рейчъл очакваше отговор.

— Извинявай, паднала ми е батерията. В цялата суматоха не съм забелязал. Но вече си го заредих.

— И слава богу. — Тя стана малко по-дружелюбна. — Намери ли си портфейла? Не получи ли моя есемес? Да ти преведа ли пари? Обадих се в банката. — Типично за Рейчъл. Точна както винаги.

— А, да… ами… естествено. — Робърт отново се търколи на възглавницата. — Получих ти есемеса. Благодаря! Само че сутринта си намерих портфейла. Представяш ли си, оставил съм го в магазина и още предишната вечер отидох да си го взема, но собственичката не ми отвори. — Тук той странно се засмя.

— И дори не ми изпрати съобщение? — Робърт чу как Рейчъл издаде лек яден звук.

— Съжалявам, дарлинг^[1], покрай всички тези емоции съвсем забравих… — рече тихо той.

— Емоции ли? Но какви емоции — нали си си намерил портфейла?! Ако правилно съм разбрала, имал си после цял ден на разположение.

— О, не е само портфейлът. Нямаш представа какво стана тук, Рейчъл.

— Но какво е станало? Честно казано, половината от вчерашния ти есемес не го разбрах. Как така Париж е пълен със загадки? И каква е тази френска коза?

Робърт седна с въздишка в леглото. Беше длъжен да обясни на Рейчъл. При спомена за преживяванията си тази сутрин чак не му се вярваше, че е само от два дни в Париж.

— Представяш ли си колко шокиран останах, когато видях историята за синия тигър в онази книжарница на улица „Драгон“? — завърши той.

— Шокиран? — повтори колебливо Рейчъл. — Мисля, че малко преувеличаваш, Робърт. Това не е въпрос на живот и смърт.

— Ти го казваш. Непременно трябва да разбера какво се крие зад това и Розали Лоран обеща да ми помогне. Странното е, но тя беше убедена, че авторът е посветил историята си на нея. Защото тя е нарисувала илюстрациите. И заради това „На Р.“. Наистина пише само едно „На Р.“. Но това „Р“ идва от Робърт. Разбираш ли? — каза настойчиво той.

— Кой знае, може да идва и от Рейчъл — предположи приятелката му, която изобщо не разбираше драмата на Робърт.

— Ти хубаво се шегуваш, но ако този Марше просто е откраднал историята, обезателно ще подам оплакване срещу него.

Рейчъл въздъхна.

— Божичко, Робърт! Изкара ми акъла! Помислих си, че кой знае какво се е случило! Не може така да се палиш за някаква си стара история. — Тя се засмя с облекчение, но и с малко упрек. — Мислех, че отиваш в Париж, за да вземеш важно решение.

Малко го подразни лековатият начин, по който Рейчъл приемаше нещата. Като че беше малко дете, на което са взели лопатката.

— Е, за мен въпросът е важен — отвърна малко обидено той. — Дори доста важен. Все едно дали разбираш.

— Стига, не се сърди сега, Робърт — чу я да казва. — Нямах това предвид. Нещата със сигурност ще се изяснят бързо. А ако ли не… Божичко! Когато човек се зарови в стари истории, никога нищо добро не излиза. — Рейчъл се засмя.

Точно това щеше и да направи той. Да се зарови в стари истории.

— Ще ми направиш ли една услуга, Рейчъл?

— Разбира се.

— Изпрати ми ръкописа на майка. Той е в плика на нотариуса. Погледни на бюрото ми в най-долното чекмедже. Ще го направиш ли заради мен? Най-добре го прати утре рано сутринта с експресна поръчка.

Робърт повтори точния адрес на хотела и й благодари.

— Няма проблем — обеща Рейчъл. — Утре ще ти изпратя ръкописа.

Тя му пожела „лека нощ“, но преди да затвори, внезапно го попита:

— А какво стана с онази френска коза, с която си се запознал?

— Ами това е същата Розали Лоран, за която ти разказах. Собственичката на книжарницата, в която намерих книжката и съборих стативът с картичките. Но всъщност — размисли той на глас — тя не е толкова противна.

„Дори е много мила всъщност, помисли си той, преди отново да затвори очи и да потъне в дълбок, непробуден сън. Макар да си няма и понятие от Шекспир.“