Никола Баро
Париж винаги си заслужава (26)

26

— Можем да действаме — каза тя. — В събота сме канени у Марше. Което значи… — Тя млъкна и тихо се засмя в слушалката. — Всъщност поканената съм аз. За вас ще трябва да измислим нещо.

— Защо просто не кажете, че ще ви придружа? За какво е тази игра на криеница? В крайна сметка имам право да науча…

— Да, не се безпокойте — прекъсна го Розали. — Не е толкова просто да се обясни по телефона. Като чуе, че ще идвате и вие, може да откаже да ни приеме. Макс Марше си е вкъщи само от няколко дни и мога да ви уверя, че никак не гори от желание да се запознае с вас. Още тогава беше категоричен, че се надява никога да не му се налага да се среща с този откачен.

— Мога да си представя. Ако сте му разказали същата ужасяваща история като на вашия приятел, няма защо да се учудвам.

— Да, да, забравете за моя приятел — отвърна малко рязко тя. — Това, което искам да кажа, е следното: просто стойте за известно време настрана, става ли? Не можете да очаровате толкова лесно стария господин, както това ви се удаде с майка ми.

И преди Робърт да успее да отговори нещо, Розали затвори. Той се подсмихна. Наистина беше по-лесно да очароваш Катрин Лоран, отколкото понякога малко студената й дъщеря. Интересът, който в онзи ден бе проявила към него госпожа Лоран, беше неизчерпаем, за разлика от Розали, която с видимо отегчение си играеше с плитката си и така и не се включи в разговора. Вероятно от чист инат. Той се учуди колко различни бяха майка и дъщеря — не само по външност. Може Розали да бе наследила тъмните си коси и тъмносините очи от своя баща.

Робърт предпочиташе да направи следобедната си разходка по Сена само с Розали, но за две неща беше благодарен на госпожа Лоран и на нейния остър, по майчински далновиден поглед: за нея изобщо не подлежеше на коментар, че „професорът шекспировед“ трябва да започне предложената му работа в Париж. И — което още повече му допадна — че е подходящ за дъщеря й, макар тя да не го съзнаваше. И макар накрая Розали да каза, че с Рене са се уговорили да се чуят по скайп идния петък.

— Не се отказвайте, господин Шърман — прошепна Катрин скришом на Робърт, когато се сбогуваха. — Дъщеря ми понякога е малко дръпната, но има златно сърце.

 

 

Жената със златното сърце бе видимо притеснена, когато около четири часа в събота паркира пред вилата с тъмнозелените капаци на прозорците. Робърт на свой ред също се чувстваше малко развълнуван. Той държеше в скута си голямата кожена чанта, в която бяха прибрани двата ръкописа. Какво ли го очакваше в тази къща? Премълчала ли е нещо майка му?

Розали дръпна малко по-силно ръчната спирачка и си пое дълбоко въздух.

— Така. Сега става напечено. Да се залавяме! — рече тя и му кимна. — И както казах, оставете ме аз да говоря.

— Разбрах. Не е нужно да го повтаряте на всеки две минути.

Слязоха от колата и минаха през предната градина. Чакълът скърцаше тихо под краката им, въздухът беше топъл и ухаеше на трева. В далечината се чуваше бръмченето на косачка. Една птица изцвърча. Най-обикновен съботен следобед във Везине в топъл септемврийски ден.

Пред тъмнозелената входна врата двамата се спогледаха още веднъж. После Розали вдигна ръка и натисна месинговия звънец вдясно на стената.

Един ясен „динг-донг“ отекна във вътрешността на къщата. Малко след това се чуха леки, тътрещи се стъпки и тракането на бастун.

Макс Марше отвори вратата. Сивата му коса беше сресана назад, брадата — грижливо подрязана. Лицето му се стори на Робърт по-дребно от снимката на автора в книгата. Очите му бяха хлътнали, личаха си премеждията от последните седмици.

— Розали, колко хубаво, че дойдохте. — Той стоеше в коридора, подпрян на патериците си, и сърдечно й се усмихваше. После светлите му очи се преместиха въпросително, но все пак приветливо към Робърт. — О, довели сте някого? — Той отстъпи назад, за да им направи път.

— Да. Извинете. Аз… не знаех как да ви обясня по телефона — започна Розали. — Това е Робърт, един… един мой приятел… да, междувременно искам да кажа… и ние… искаме… трябва да ви…

Тя се оплете и Робърт видя как по лицето на стария човек пробяга усмивка.

— Но моля ви, скъпа Розали, няма никакъв проблем. Не е нужно да ми обяснявате нищо. Имам очи на главата си, макар и да ми е отслабнало зрението. — Той изгледа Робърт с видимо одобрение. — Вашият приятел, разбира се, също е добре дошъл.

Робърт видя как Розали понечи да възрази, но възрастният господин вече се беше обърнал и внимателно крачеше с помощта на патериците си към библиотеката. Голямата стъклена плъзгаща се врата на всекидневната беше отворена, а на терасата се виждаше сервирана маса за кафе, върху която падаше сянката на голям бял сенник.

Марше излезе на терасата и им махна.

— Елате, елате, кексът ще стигне за всички ни. Ще ме извините, но трябва да поседна. Още не ме държат съвсем краката. Розали сигурно ви е разказала какво ме сполетя. — С въздишка на облекчение Марше седна на един от плетените столове и облегна патериците до масата.

Гостите му го последваха колебливо. Робърт подкани с поглед Розали, но тя само сви рамене и му прошепна нещо, което трябваше да означава „ей сега“.

— Така. Значи вие сте Робърт. Американец ли сте? — попита, без да подозира нищо Марше, когато двамата с Розали се настаниха. Той насочи поглед към Робърт, който седеше срещу него, и трябваше да признае, че високият и в момента малко неуверен мъж от пръв поглед му вдъхна доверие.

Американецът погледна крадешком Розали, която седеше между него и Марше и не издаваше нито звук. Очевидно трябваше той да започне да говори.

— Да, точно така — отвърна с твърд глас. — Аз съм Робърт. Робърт Шърман. — Божичко, звучеше като внушителното Джеймс Бонд. Той внимателно наблюдаваше своя събеседник, чието лице не издаваше никакво вълнение. — Мисля, че Розали ви е говорила за мен. — С ъгълчето на окото си той видя как Розали, която тъкмо беше хванала сребърната кана, за да налее на всички, неволно замръзна.

— Шърман? — Старецът поклати глава. Очевидно нищо не си спомняше. Взе чашката и я поднесе към устата си. И после внезапно я остави, сякаш се е задавил. — Шърман — вие сте Шърман? — повтори Марше и между сребристосивите му вежди се образува вертикална гневна бръчка. — Вие ли сте онзи нагъл американец, който ме обвинява в плагиатство и се кани да повдигне обвинение срещу мен? — Макс се изправи на плетения си стол и погледна гневно Розали. — Не разбирам… Какво означава това, Розали? Защо доведохте откачения в дома ми? Искате да ме оскърбите ли?

— Момент! Тук няма никакъв откачен, господин Марше, още по-малко пък това съм аз — намеси се Робърт. — Искаме да ви зададем няколко въпроса. Но да, аз съм този, който притежава оригиналния ръкоп… — Ооу… — Робърт се хвана с изкривено от болка лице за левия пищял, в който бе получил силен ритник под масата.

Марше започна да мести объркан поглед от единия към другия, докато Робърт разтъркваше ударения си крак, а Розали ставаше огненочервена.

— Мога да обясня всичко — отвърна тя.

Марше се втренчи невярващо в нея.

— Да не искате да кажете, че и вие сте се забъркали с този тип? — Той поклати неразбиращо глава.

— Не… да. — Розали учудващо бързо менеше цвета на лицето си. — Не е това, което изглежда — добави неопределено тя.

— А какво е тогава? — попита Марше.

За да се подкрепи за дългото обяснение, което й предстоеше, Розали трескаво отпи голяма глътка кафе със сметана. После решително остави красивата чашка с флорални мотиви върху чинийката.

— Господин Шърман понякога е малко арогантен, но откачен определено не е — започна тя. — Само иска да разбере истината, понеже историята за синия тигър… го засяга много… лично. — Тя се покашля. — А относно цялата тази история, ние попаднахме на някои… ааам… повече от загадъчни взаимовръзки.

— Ние? Да не сте съдействали на този американски глупак да ме изобличи? — Макс Марше си пое възмутено въздух и удостои Робърт с унищожителен поглед.

„Този Марше можел да бъде много нахален, помисли си Робърт. Държи се като истински французин. Те така обичат да се мислят за нещо повече от другите. Защо, никой не знае.“

Беше му трудно да не се намеси, но Розали го погледна успокояващо.

— Да не би вече и вие да се съмнявате, Розали, че аз съм написал тази история? — Марше се засмя разочарован.

Тя поклати глава.

— Ни най-малко. Абсолютно сигурна съм, че вие сте я написали. — Тя кимна към библиотеката. — На стария ремингтън, който е на скрина ви, нали?

Марше присви очи и сбърчи чело. Виждаше се, че обмисля нещо. Накрая погледна Розали с израз на негодувание.

— Вие сте били! Вие сте написали този текст на моята пишеща машина? Не разбирам какво означава всичко това! Що за глупав цирк ми разигравате тук? Искам обяснение. Веднага! — И удари с длан по масата.

Бяха помислили за всичко, когато напуснаха така главоломно къщата, бягайки от госпожа Боне, но листа го бяха забравили. Марше сигурно доста се е учудил, когато го е видял, мислеше си Робърт.

— Трябва да ви призная нещо, Макс — каза Розали. — В деня, когато ви донесох нещата, се върнах още веднъж тук, защото намерих нещо, което трябваше да покажа на Робърт. Бяхме у вас, Макс. Минахме през вратата на терасата.

И тя разказа не съвсем в хронологичен ред за събитията през последните три седмици.

Как след скандала в магазина Робърт е дошъл още веднъж. Как й е разказал за майка си и за това, че като дете тя му е разказвала всяка вечер историята за синия тигър. За набрания на машина ръкопис у него. За кутията, която беше паднала от гардероба, и за неочакваното натъкване на екземпляра. Как си дала сметка, че посвещението няма как да е било за нея, Розали (тук Марше леко се изчерви), как се обадила на Робърт и по-късно двамата сравнили двата екземпляра в библиотеката, които се оказали напълно еднакви, и как на нея й хрумнала идеята за пишещата машина.

— Така разбрахме, че историята е написана на този стар ремингтън.

Розали кимна към Робърт, той извади двата ръкописа от чантата си и ги сложи един до друг на масата. После тя погледна към Марше, който седеше съсредоточено в плетения си стол и все повече притихваше.

— Защо никога не сте ми казвали, че историята е писана преди много години? Защо ме оставихте да вярвам, че посвещението е за мен, Макс? Така си мислех, но когато Робърт ми каза името на майка му, най-после разбрах за кого всъщност е измислена тази история.

Марше гледаше втренчено двата ръкописа и не отговаряше. После се обърна към Робърт.

— А мога ли да попитам как се казва майка ви? — Гласът му прозвуча съкрушено.

— Рут — отвърна той. — Майка ми се казваше Рут. Рут Шърман, по баща Трюдо. Получих оригиналния ръкопис в завещанието й.

— В… завещанието! — Старият човек го погледна покрусен. — Това означава ли, че вече не е между живите?

Робърт кимна и се опита да преглътне буцата, която още засядаше в гърлото му, щом заговореше за смъртта на майка си.

— Почина тази пролет. В началото на май. Няколко дни преди трийсет и осмия ми рожден ден. От рак. Всичко стана много бързо. — Той преглътна и по лицето му плъзна тъжна усмивка. — Такъв е животът. Все искаше да дойдем двамата още веднъж в Париж. На Айфеловата кула. Вече съм бил там като малък. А после изведнъж стана твърде късно.

Марше пребледня. Той помълча, втренчил се с невиждащ поглед. Очите му, които на светлината на слънцето заблестяха, сега гледаха в една точка, която очевидно се намираше някъде в дъното на градината. Зад хортензиите, зад стария каменен зид, зад малкия град Везине, а може би и отвъд всичко това. Някъде безкрайно далече.

— Рут — повтори той. — Рут Трюдо.

Макс допря кривия си показалец до устните си и кимна няколко пъти.

Робърт усети, че сърцето му започва да бие по-бързо.

— Значи я познавате? — попита внимателно Розали. — През цялото време се чудехме как е възможно майката на Робърт никога да не е споменавала за вас, а при все това историята за синия тигър да е толкова важна за нея. Откъде изобщо има тя тази история? Какво се е случило навремето, Макс?

Марше не отговори.

Няколко минути седяха смълчани около масата, на която стоеше още недокоснатата златистожълта тарт-татен. Сякаш някой беше спрял времето.

Макс Марше въздъхна и гостите му вдигнаха поглед.

— Казват — започна той, — че в живота на всеки има малко епизоди, които оставяме зад гърба си, и такива, които ни предстоят. И ако ме питате какво се случи тогава, то мога да ви кажа: всичко. И… нищо.

Погледна Робърт в очите, които бяха започнали да блестят.

— Да. Познавах майка ви. Дори я обичах. Едва по-късно осъзнах колко много. — Той взе чашката си и голямата му ръка, покрита с лунички, видимо затрепери. — Имах лошо предчувствие още щом извадих на бял свят синия тигър. Повярвайте ми, тази история означава много и за мен. Може да се каже, че беше грешка, задето я извадих от старата кутия. Но може да се окаже и най-добрата идея в живота ми. Защото иначе вие двамата нямаше да бъдете тук сега, нали?

Марше сякаш отново се отнесе. Погледът му за миг докосна нежно Розали, а после се спря върху Робърт.

— Синът на Рут — каза той и поклати глава. — Никога не съм мислел, че ще чуя отново нещо за Рут Трюдо. А сега се запознавам със сина й, който случайно намира в Париж книгата за синия тигър и предявява правата си. — Марше се усмихна. — В едно нещо сте прав, Робърт. Това наистина не е моята история.

Робърт и Розали смаяно се спогледаха.

— Ако трябва да сме справедливи, не биваше да я публикувам. Някога в Париж я подарих на една млада жена — на майка ви. Беше отдавна, много отдавна, но понякога ми се струва, че е било вчера.