Никола Баро
Париж винаги си заслужава (28)

28

— Как можеш да ме ритнеш така в пищяла? — попита Робърт, когато тръгнаха по тясната улица на излизане от старата вила. — Това ли е прословутото ти чувство за такт? — Той вдигна крачола си и огледа доста голямото синьо петно.

— Мислех, че американците не са чувствителни към болката — отвърна Розали.

— Това са индианците — поправи я Робърт. — Аз съм само един кекав янки.

— Иначе нямаше как да те спра. Исках само да ви попреча да се сбиете. — Розали се усмихна.

Без да се усетят, бяха минали на „ти“. Още докато разтребваха съдовете и ги носеха в кухнята. След разкритията този следобед, след всичко, което бяха преживели заедно, щеше да е странно, ако продължаваха да си говорят на „ви“.

Робърт се ухили.

— Твоят Макс Марше не е толкова неприятен. Даже е много мил. Въпреки това е малко странно да седи насреща ти старец, който… ами… който е бил влюбен в собствената ти майка. — Робърт сви безпомощно рамене.

— И то, при положение че собствената ти майка не ти е споменавала и дума за него — допълни Розали. — От друга страна, тя вече е била сгодена за Пол, може просто да й е било неловко. Или всичко това й се е сторило някак нереално, когато се е върнала в Америка, в познатата си среда.

— Толкова нереално, че после всяка вечер да ми разказва историята, която той е написал за нея?

— Хм, намирам го за някак романтично. Тоест всеки би се връщал с удоволствие към една такава необикновена история. А може би очарованието на любовта им се дължи на това, че се е оказала невъзможна — разсъждаваше Розали. — Пък и „Синият тигър“ е много хубава история. Поне мен ме развълнува, когато я прочетох за първи път. Макар да не знаех тайната. — Тя отново се замисли. — И колко ли му е било гадно на Макс тогава — в известен смисъл именно чрез майка ти е започнал да пише. С писането на истински истории, имам предвид. Рут е била, така да се каже, неговата муза.

Розали хвърли бърз поглед на Робърт.

— Макс е написал още много страхотни книги. Трябва да ги прочетеш. Като малка не можех да им се наситя.

— Хм — каза Робърт. Беше притворил очи. Или беше твърде уморен, за да отговори, или бе потънал в мислите си. Във всеки случай се бе отнесъл и Розали реши да не го притеснява.

Когато зави с колата в тунела на Нантер, тя усети, че и последният остатък от напрежение се смъква от нея.

Радваше се и изпитваше облекчение, че никак не леката среща между двамата мъже протече толкова добре. Слава богу, цялата история приключи много приятелски. Спомените и новината за смъртта на Рут разстроиха много Макс, но след първите остри реплики той искрено се зарадва, че може да се запознае със сина й. На сбогуване ги прегърна и двамата.

Розали включи мигача, мина в бързата лента и тръпки я побиха при спомена за враждебната атмосфера, която се бе възцарила в началото. Как двамата седнаха един срещу друг и с ядно изражение и святкащи очи се обвиняваха взаимно, единият — във френска арогантност, а другият — в американско невежество! За миг си бе помислила, че разгневеният домакин ще ги изхвърли. Но в края на деня остана с впечатлението, че са взели превес съчувствието и симпатията, които Макс и Робърт започнаха да изпитват един към друг. Иначе Робърт нямаше да предложи да се видят на следващия ден.

Очакваше с нетърпение разходката в Булонската гора, където щяха да тръгнат по следите на мисис Шърман, или казано по-точно, по следите на мис Рут Трюдо, които свързаха по съдбовен начин двамата толкова различни мъже.

Розали отново погледна към Робърт, който продължаваше да седи мълчалив до нея. Тези нощни пътешествия с „професора шекспировед“ вече им бяха станали навик, помисли си тя. Този път обаче нямаше неловка тишина, настанила се между тях, както при завръщането им от Везине, а доверчива и едновременно с това малко уморена тишина.

Всички спорове и недоразумения, всички тайни и спекулации бяха изяснени този следобед във вилата от стария автор на книжки за деца, който им разказа своята история. Историята на отдавна отминала любов — красива и безкрайно тъжна.

Розали облегна глава назад и я завъртя наляво и надясно. Колата се плъзгаше с монотонно бръмчене в тъмнината. Докато студените светлини на тунела се стрелкаха равномерно покрай тях и ги заслепяваха на равни интервали за части от секундата, тя отново си припомни историята за синия тигър и се опита да намери още насоки в отделните изречения. Макар самата Розали да беше илюстрирала книгата и да я знаеше почти наизуст, никога не би й хрумнало, че героите от този приказен сюжет са двама влюбени, които не могат да бъдат заедно и на които накрая им остава само копнежът… и споменът.

Тя излезе от тунела и малко след това стигна до кръговото кръстовище, което извеждаше на Шанз-Елизе. Навлезе в него и видя черния обелиск на площад „Конкорд“, който в края на широката алея пронизваше небето като предупредително вдигнат пръст.

Търсенето бе приключило, загадката беше разрешена. Но какво следваше оттук насетне? Следваше ли нещо изобщо? Розали забеляза, че мисли за утрешния ден като за край и на своята история.

На един червен светофар тя погледна Робърт, който вече беше отворил очи и гледаше замислено през прозореца, и се вгледа внимателно в лицето му. За какво ли си мислеше той? — Истината за майка му сигурно го бе разтърсила дълбоко. Розали го забеляза да бърчи чело и да стиска зъби. Прииска й се да го прегърне. Да му каже, че положението е под контрол. Но не знаеше как да го направи.

— Забележително е какви неща се случват в живота на хората, нали? — каза накрая тя. — Сигурно е странно за теб. — Без да се замисли, тя хвана ръката му и я стисна.

— Е, не е и чак толкова лошо — отвърна Робърт и също хвана ръката й. Усети твърдост и топлота. Като целувката тогава в градината. — Дори изобщо не е лошо, само… различно — продължи той. — Хвърля нова светлина.

Пръстите му хванаха нейните, сякаш ръцете им си бяха намерили собствен език.

— Имам усещането, че майка ми е искала да ми даде знак — с историята за синия тигър и с това, което винаги казваше за Париж.

— Какво е казвала за Париж?

— Че винаги си заслужава? — Той се усмихна насила.

— Можеш спокойно да махнеш въпросителната — отвърна с усмивка Розали. — Наистина е така: Париж винаги си заслужава. — Тя с мъка дръпна ръката си и превключи на втора скорост, зави от булевард „Сен Жермен“ в една уличка и погледна търсещо през предното стъкло. — Независимо от това, трябва ни паркинг.

Този път Розали не го остави пред хотела. Противно на изгледите, тя успя да паркира на едно толкова малко място, че не остави и сантиметър разстояние и дори удари колата многократно отпред и отзад.

— Защо са тези буфери тогава? — попита смаяно тя.

Двамата слязоха и Робърт я придружи до улица „Драгон“. Зад входната врата Уилям Морис кратко излая и радостно заскимтя.

— Ще се качиш ли за по още една чаша вино? — попита Розали, щом отключи. Опита се да прозвучи възможно най-небрежно. — Или те е страх от кученцето ми?

Робърт поклати глава.

— Не, не. С Уилям Морис си станахме приятели. — Робърт разтегли уста в крива усмивка. — Но какво ще правим с твоя личен бодигард? Да не понечи пак да се бие с мен?

Рене! Розали усети, че се изчервява, и само се надяваше това да не проличи на слабата улична светлина. При всички тези вълнения изобщо не се беше сетила за приятеля си, който — за щастие, и както веднага си спомни — вече не й беше приятел!

Тя се усмихна като сфинкс.

— Моят личен бодигард явно си е намерил в Сан Диего нов обект на защита в лицето на една бегачка на дълги разстояния — отвърна лаконично тя.

— О… какво?! — Робърт вдигна вежди и се усмихна като котарак пред купа със сметана. — И как така?

Розали не отговори и той я последва по витата стълба в малкия апартамент. Горе Робърт се огледа с любопитство и се спря пред голямата маса, където имаше няколко рисунки.

— Сядай. — Тя светна лампата и посочи фотьойла до леглото си. — Ей сега ще донеса от кухнята бутилка вино. — Събу сандалите си, а Робърт метна чантата си на фотьойла, разходи се из стаята и спря пред сложената в рамка снимка на баща й, която бе окачена на стената до бюрото.

— Това баща ти ли е?

Розали кимна.

— Веднага си личи. — Той разгледа снимката. — Кестенявата коса, челото с рязко очертаните вежди, широката уста. Изглежда симпатичен. — Робърт се обърна към нея и прокара ръка по косата си. — Аз приличам повече на майка си.

— О, да… — Розали се усмихна. — Златистата коса! — Тя отново се сети за избледнялата цветна снимка на Рут. И атакува направо: — А от кого си наследил тези невероятно сини очи?

— О, благодаря. — Робърт се ухили и се опита да прикрие смущението си с шега. — Това е исторически момент.

— Моля?

— Мисля, че това е първият комплимент, който получавам от една Розали Лоран.

— Може би защото един Робърт Шърман досега не е давал повод за комплименти? — контрира го тя. — Но се обзалагам, че комплименти не му липсват. Едва ли съм първата жена, която се прехласва по сините ти очи.

Тя си спомни как я бе поразил цветът на очите му, когато застана пред витрината й.

— О… ами… е… — Робърт махна небрежно с ръка и се престори на скромен. — Чак пък толкова. Най-много да са сто.

— Комплиментите… или жените?

Той се усмихна развеселен.

— Комплиментите, естествено. Аз да не съм Казанова? Но за да отговоря на въпроса ти — не дължа цвета на очите си нито на майка си, нито на баща си, а на дядо си по майчина линия, когото, за жалост, не познавам. Във всеки случай цялото ни семейство е било във възторг от този — той вдигна пръсти и описа във въздуха две кавички — миличък рус Шърман със сини очи.

Робърт се засмя и Розали се опита да си представи високия мъж с риза на сини и бели райета като малко момче.

— Сигурно леля ми вече мислено е градила артистичната ми кариера. Нещо като Робърт Редфорд в „Обикновени хора“. — Той намигна. — Но чак толкова красив не съм.

— Ами знаеш ли… — Розали склони глава. — Красотата не е всичко. Бих казала, че за професор по литература твоята е достатъчна.

 

 

Когато след няколко минути тя се върна с две големи, препълнени с червено вино чаши, Робърт все още стоеше насред стаята и се оглеждаше.

Розали тикна в ръката му едната чаша и се чукнаха за наздравица.

— И за какво пием? — попита той и виното се разклати многообещаващо в чашата му.

— Например: за края на нашето съвместно издирване — предложи тя.

— Да, да пием за края на нашето издирване — повтори Робърт, но думите му прозвучаха така, сякаш има и нещо съвсем друго предвид. — И затова че след едно малко злополучно начало станахме най-добри приятели — допълни той.

Двамата отпиха по една голяма глътка. Розали веднага усети въздействието на виното. Нищо чудно, като се има предвид, че освен парченцето тарт-татен, от обяд насам не бе хапвала нищо. Какво каза той — „най-добри приятели“ ли?

— Значи сега вече сме… добри приятели? — Тя трескаво отпи още една голяма глътка и усети как по тялото й плъзна успокояваща топлина.

Робърт изпразни чашата си до половината и погледна над ръба й.

— А може и — каза бавно той — да сме нещо повече от това.

Розали се усмихна притеснено и усети, че леко й се завива свят. Погледна към Шърман, който оставяше чашата си на кръглата масичка до фотьойла.

— Значи това е твоето убежище, когато не си в магазина — заключи той. — Много уютно. — Погледът му неволно се спря на френското легло, постлано с одеяло на синьо-бели шарки, с пръснати върху него възглавници с най-различни размери и нюанси на синьото.

— Да, моето малко скривалище от света. — Розали отвори прозореца, през който се излизаше на покрива. — Ето — това е моята втора стая.

Розали остави чашата на малката етажерка до прозореца и погледна навън в нощта. Един облак минаваше пред диска на луната и ако човек е с по-голямо въображение, можеше да го оприличи на тигър. Тя остана до прозореца, вдишваше дълбоко студения въздух и внезапно усети силен порив да запали цигара.

Робърт пристъпи зад нея и Розали усети да я полазват тръпки по врата. Този ден бе вързала косата на тила си с голяма рогова шнола.

— Много е хубаво наистина — уточни той и Розали не беше сигурна, че има предвид малката градина на покрива, където в прелестен безпорядък цъфтяха саксийни растения и храсти и закриваха от погледа околните къщи.

Тя усети дъха му във врата си и почувства приятен гъдел по гърба.

— И толкова хубаво ухае — като в омагьосана градина. — Робърт отметна един кичур от врата й и устните му така нежно докоснаха кожата й, че Розали се зачуди дали не си е въобразила.

— Сигурно е… от… хелиотропа.

С разтуптяно сърце тя посочи към голям храст с тъмновиолетови цветчета, от които се носеше аромат на ванилия.

— Не мисля — отвърна тихо Шърман.

— Какво? — Розали се обърна колебливо. Очите му я гледаха нежно.

— Мирише на горски ягоди — промърмори той и зарови лице в косата й. — На горски ягоди след дъжд. Бих разпознал този аромат сред хиляди други.

Хвана внимателно лицето й в ръце и я целуна.

 

 

Тази вечер Розали не написа нищо в малкия си син тефтер.

Имаше по-приятни занимания.