Никола Баро
Париж винаги си заслужава (21)

21

Париж летеше покрай него. След тъмния тунел, на който краят му не се виждаше, в Нантер се появиха няколко поразително грозни високи сгради, чиито бетонни стени бяха издраскани с графит — трогателен опит да се смекчи безнадеждността на парижките предградия. Едва в последната част пейзажът постепенно се раззеленяваше, виждаха се приказни градини със стари къщи, които се редяха покрай коловоза, отвеждащ в Сен Жермен-ан-Ле.

Робърт Шърман седеше във влака за Везине-Център и гледаше навън през прозореца. В скута си държеше кожената чанта с ръкописа и току се поддаваше на порива си да провери дали папката с листовете си е още там. Не му се мислеше какво ще стане, ако изгубеше ръкописа точно сега, когато Розали Лоран бе намерила другата част. Или казано по-точно, екземпляр.

— Нищо не разбирам — повтаряше тя, когато развълнувано и видимо объркано му съобщи за находката си. — Излиза, че Макс ме е излъгал. Но преди да го изоблича, искам да сравним ръкописите. Сигурно за всичко това си има някакво обяснение.

Трогателно беше желанието й въпреки всичко да защитава стария подлец. След известни размишления двамата решиха, че ще е най-добре Робърт да хване влака за Везине — пътят беше около трийсет минути, — а през това време Розали да занесе в болницата поръчаните неща на Марше и после пак да се върне във Везине.

Ключовете обаче бяха проблем. Нямаше как да останат у нея, без да посочи причина. А на нея определено не й се щеше още сега да повдига въпроса през стария човек.

— А, сетих се. Просто ще оставя вратата на терасата леко открехната — реши накрая тя. — Големият прозорец може много лесно да се бутне и така да влезем в къщата откъм градината.

Робърт не се съмняваше в правотата си, но почувства някакво вълнение, което като червей загложди стомаха му, когато малко по-късно слезе във Везине и видя на перона Розали Лоран, облечена в светла рокля. Беше малко пребледняла, а тъмносините й очи бяха неразгадаеми. Тя му подаде колебливо ръка.

— Колата ми е отсреща — рече му.

 

 

Мълчаливо прекосиха с колата тихите улици на града. След превъзбудения разговор по телефона този следобед сега между тях се бе възцарила някаква особена скованост. Розали гледаше вторачено напред и току хапеше долната си устна. В купето на колата нямаше много място за един висок мъж с дълги крака и Робърт усещаше напрежението на мълчаливата шофьорка като иглички. Когато Розали превключи на по-висока скорост, тя докосна коляното му и припряно се извини. Робърт поклати глава.

— Няма нищо — рече той и се усмихна, за да разчупи напрегнатата атмосфера.

Слънцето вече залязваше, когато двамата минаха покрай храстите през градината на старата вила с червения керемиден покрив и стигнаха до вратата на терасата откъм задната страна на къщата. Розали погледна назад, за да се увери, че никой не ги наблюдава, после с все сила натисна рамката на плъзгащата се врата и я отмести встрани.

— Не трябва да вдигаме шум — предупреди напълно излишно тя.

— Спокойно, нямам намерение да свиря на тромпет — отвърна приглушено Робърт.

Вечерната тишина внезапно се разкъса от „Fly me to the moon“ и двамата подскочиха.

Розали се обърна.

— Какво е това? — изсъска тя.

— „Fly me to the moon“ — уточни машинално Робърт.

— Тоест?! — Розали го погледна така, сякаш се беше побъркал, а мелодията продължаваше да си дудне. — Спри най-накрая този телефон бе, човек! Всички съседи ще вдигнем на крак!

— Да, вероятно. Ей сега. — Той бръкна в джоба на панталона си и трескаво натисна зелената слушалка.

— Робърт? — Ясният глас на Рейчъл прозвуча металически от телефона, който той държеше в отпуснатата си ръка. — Ало… Робърт… чуваш ли ме?

Той вдигна телефона и го притисна към устните си.

— Сега не мога, Рейчъл, моментът не е подходящ — избоботи. — По-късно ще ти се обадя.

— Какво става с теб, Робърт — звучиш така, сякаш си на изповед. Защо шепнеш?

Той усети ядосания поглед на Розали и вдигна успокоително ръка.

— Точно в момента се каним да влезем с взлом в една къща — прошепна възможно по-високо в слушалката. — Става въпрос за ръкописа. Трябва да затварям, Рейчъл, съжалявам.

— Какво?! — Тя вече нищо не разбираше. — Ще влизате с взлом в някаква къща? Ти да не си пиян? И кои сте тези ние? Робърт? Робърт?!

Независимо от изблика на недоволство от другата страна на Атлантическия океан Робърт прекрати разговора и последва Розали в библиотеката.

— Готово — каза облекчено тя и бързо затвори вратата. — Божичко, коя е тази истеричка?

— О… това беше… Рейчъл. Една позната! — поясни бързо той и в същия миг се запита малко виновно защо скри, че му е приятелка. От друга страна, не беше ли това същата онази Рейчъл, която го заплаши, че ще го напусне, ако приеме работата в Париж? Излиза, че връзката им е под въпрос и че ако една приятелка се кани да стане бивша приятелка, би могла спокойно да бъде окачествена като позната, разсъждаваше философски той.

— Робърт?

Розали май го беше попитала нещо.

— А… да?

— Ръкописът!

Той трескаво отвори чантата си и извади от нея кафявия плик.

— Ето — подаде й листовете. — Рейчъл… така де, жената, която току-що се обади, ми ги изпрати.

Розали ги погледна, поразлисти ги и поклати глава.

— Не може да бъде — каза тя. — Изчакайте тук, ей сега се връщам!

Робърт се отпусна на дивана и чу как Розали се изкачва по една стълба.

След малко тя слезе с купчина листове в ръка и се тръшна задъхана до него.

— Моля — рече Розали, пое си дълбоко дъх и сложи своя ръкопис до неговия на масичката. — Както се вижда, двата екземпляра са абсолютно еднакви.

Робърт се наведе напред и развълнувано заразглежда отделните страници.

— Безспорно — установи той и взе два листа, за да ги сравни. — Същите редове, дори същите букви. А вижте тук — той посочи на няколко места в текста, — малкото „о“ навсякъде е размазано в горната си част. — Робърт я погледна. — И къде точно, казахте, че сте намерили ръкописа?

— Горе в спалнята — отвърна Розали и се изчерви. — Намерих една кутия в гардероба, със стари снимки и писма, там открих и този ръкопис. — Тя сплете ръце и ги допря до устните си. — Продължавам да не разбирам. Откъде има майка ви ръкописа на Макс Марше?

Робърт сви рамене и я изгледа изпитателно.

— По-скоро въпросът би трябвало да се формулира така: откъде има Марше ръкописа на майка ми? — Той забеляза как Розали смутено си играе с плитката си. — Не искам да се заяждам с вас, госпожице Лоран, но е съвсем очевидно кое е оригиналът и кое — копието.

Тя кимна и се покашля.

— Боя се, че сте прав. — После го погледна косо и очите й заблестяха. — Сигурно сте доволен, нали?

Той разтегна устата си в усмивка.

— Разбира се, че съм доволен. Аз съм син на един от най-прочутите адвокати, забравихте ли? — Робърт видя как тя се опита да потисне една усмивка и се зарадва, че я е развеселил. — Не, сериозно — нищо не разбирам от авторско право. Всъщност не само от него. Наистина е подло от страна на стария Марше да издаде историята на майка ми от свое име. Все едно дали това ви харесва, или не — натърти той, когато Розали енергично поклати глава. — Но вече започвам да си задавам въпроса какво се крие зад всичко това. Как е попаднало копието у Марше? Познавал ли е майка ми? Все пак Ню Йорк не е на края на света.

— Не споменахте ли, че майка ви е имала роднини французи? И че дори е идвала в Париж?

— Възможно е, но това е било много преди да се родя аз. Тогава историята за синия тигър още не е била създадена. Нали мама я измисли за мен.

Двамата млъкнаха, всеки потопен в своите мисли, и не забелязаха как небето през големия прозорец на всекидневната постепенно започна да се обагря в различни нюанси на лавандуловото.

Розали първа наруши тишината:

— Не ви ли се струва странно, че майка ви е написала тази история на френски?

Робърт я погледна изненадано.

— Не, ни най-малко. Тя говореше свободно френски. Тъкмо обратното. Когато намерих ръкописа в завещанието й, приех това като още едно напомняне за Париж. Желанието й е било да прочета тази история и на френски, не е ли логично? — Той се усмихна малко криво и прокара с рязко движение ръка по косата си.

Розали се изправи и отиде до скрина при вратата, на който имаше две настолни лампи. Светна ги.

— А ако просто забравим за цялата тази история? — попита тя и прокара колебливо ръка по клавиатурата на старата черна пишеща машина, която също се намираше върху скрина. — Честно казано, Робърт, имам странно предчувствие. Току-виж, сме разлаяли кучетата. Може да призовем духове…

— Глупости — прекъсна я той. — Не говорите сериозно, Розали. Не, трябва да открия истината, дължа го на майка си. Мъчно ми е за вас, но ако вие не говорите с Марше, аз ще го направя.

Тя увеси рамене.

— Защо Макс не каза, че това е стара история? — рече умърлушено тя. — Мислех, че сега я е измислил.

Робърт се повдигна с две ръце от меките възглавници и отиде до нея.

— Вие нямате вина, Розали. Но колкото и да ви е скъп старият приятел и автор, трябва да разберете и мен.

Тя кимна едва забележимо и остана замислена, докато продължаваше да гали стария ремингтън, сякаш очаквайки да призове някой джин като от вълшебната лампа на Аладин, който да изпълни всичките й желания. Обърна се и уверено се запъти към бюрото, разположено пред един прозорец до библиотеката. Взе празен лист и се върна.

— Почакайте — каза тя и постави листа в старата пишеща машина.

Робърт я гледаше леко изненадано как започна да набира с два пръста кратък текст. Розали погледна изпитателно редовете и с победоносен вик изтръгна листа от машината.

— Знаех си — възкликна облекчено тя, кимна няколко пъти и посочи към листа, на който Робърт прочете първото изречение от историята за тигъра.

— Да — е, и? — попита учудено той. — Ще напечатате трети екземпляр на книгата ли?

— Погледнете добре — подкани го развълнувано Розали. — Какво виждате? — Очите й блестяха.

„Малката е леко откачена, но добре!“ Робърт въздъхна с досада, взе листа и отново го загледа. Ще играем на тото, защо не? И без това всичко беше достатъчно сложно.

„Е, каза си той, какво виждаш? Съсредоточи се, моля те!“ Идеше му да прихне.

Миг по-късно сбърчи чело. Отново и отново плъзна поглед по няколкото реда, които се открояваха в бледосиньо на бялата хартия.

— Сега и вие забелязахте, нали? — Розали се беше приближила до него.

Робърт кимна.

— Да, забелязах — повтори той поразен.

Всичко се виждаше: старите букви, синята мастилена лента, буквата „о“, удебелена горе вляво.

Текстът, който държеше в ръце, беше идентичен с ръкописа на майка му. Или да го кажем иначе: историята за синия тигър беше напечатана на стария ремингтън пред него. Робърт разбра какво означава това и разтърси глава.

Розали вдигна вежди и сви устни.

— Това разклаща здраво теорията ви, а, Робърт? — попита накрая тя.

— Но… оригиналът… беше в Маунт Киско… — възрази той.

— Моля ви! — Очите на Розали блеснаха възмутено. — Нали не искате да кажете, че Макс Марше е откраднал не само историята на майка ви, а и машината? Това е нелепо!

Робърт мълчеше. Съвсем се беше объркал.

— Това е старият ремингтън на Макс Марше. Очевидно е. Виждала съм го дори на старите снимки. Който и да е написал историята, едно е сигурно: тя е написана на тази пишеща машина. А това може само да означава, че…

Розали замълча пообъркана.

Робърт се опита да довърши изречението й. Какво, да, какво означаваше това? Майка му беше написала тази история за него, когато той е бил малък… на една пишеща машина, която към момента се намираше в Париж и принадлежеше на някакъв французин? Смешно! Той мислеше напрегнато. А ако историята не беше на майка му, а на Марше, който все пак е автор на многобройни книжки за деца? И все пак… тази история изглеждаше да е написана за него, Робърт, а и майка му винаги бе твърдяла, че разказът е за тях двамата. Тя обичаше приказката за синия тигър също като него. Защо да го лъже?

От друга страна, кога майка му е казвала, че историята е нейна? Че тя я е измислила? Робърт се замисли и не можа да си спомни — помнеше само думите й, че му я подарява. И като изключим въпроса за авторството, който така и така си оставаше висящ, същинският и по-интересният въпрос беше как е възможно този Марше и майка му да притежават един и същи ръкопис, ако никога не са се срещали. А наистина ли не са се срещали?

Той усети погледа на Розали върху себе си и на свой ред също я погледна.

— Още се чудя какво означава това „Р“ — каза замислено тя.

Робърт не разбра веднага.

— Моля?

— Ами посвещението! Аз си мислех, че „Р“ идва от Розали, а вие — че идва от Робърт. А май ще излезе, че не е нито едно от двете.

Той стисна устни и кимна. Розали беше права, напълно права. Посвещението не беше за него, колкото и да му бе мъчно за това.

Усети леко докосване. Розали бе сложила ръка на рамото му и очите й като че ли бяха по-големи от всякога.

— Робърт, как се казваше майка ви?

В първия момент той не схвана смисъла на въпроса. После се удари с ръка по челото.

— Рут. Майка ми се казваше Рут.