Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (87)

Епилог

Чак след месец Хенри Моулъм завърши доклада си за случилото се във ВХН.

Все още не бяха обявени съкращения в банката. ВХН и нейните регулаторни органи още оценяваха щетите. Бунтът пред сградата в Манхатън се беше изпарил при появяването на Националната гвардия, но бяха необходими дни, докато всичко утихне.

Не излезе нищо дори приблизително до истината за случилото се в тайния мавзолей под банката. Един вестник твърдеше, че костите, открити в подземната пещера, са били там в продължение на векове. Друг се опита да всели паника за риска от плъхове, на който са изложени пътуващите в метрото. Тогава беше съобщено, че хиляди плъхове са били унищожени от екип от специалисти часове след отварянето на пещерата.

Комисията за ценните книжа и борсите суспендира поглъщането и акциите на ВХН, докато се проведе разследване по всички въпроси около събитията в банката.

Беше малко вероятно, но не и невъзможно поглъщането все пак да се осъществи. Останалите членове на борда на хедж фонда „Абаносов дракон“ бяха дезавуирали лорд Бидонър.

И китайските власти ясно заявиха, че не са имали участие в никакви убийства или нещо незаконно. Те отрекоха да знаят каквото и да било за намеренията на Ли и помощника му.

Семейство Вон бяха обвинени в редица престъпления само за няколко дни.

По време на интервю в Лондон Шон обвини себе си за това, което се беше случило със семейството му.

Доказа, че е бил на летище „Сити“ в източния край на Лондон, очаквайки самолета на ВХН да бъде подготвен за излитане, когато е била убита танцьорката в Сохо. Доказателства от камера за сигурност подкрепиха показанията му.

— Трябваше да отидете направо в полицията, когато открихте, че Алек е в опасност — каза тихо Хенри.

— Знам — отвърна Шон.

— Все още ли работите за ВХН? — попита го Хенри.

— Не, те прекратиха проекта за лицево разпознаване.

— Как е Алек сега?

— Добре е. Удивително е, като се има предвид какво го сполетя…

— Децата са много издръжливи — каза Хенри.

— Макар че той все още сънува кошмари.

— А Роуз Сушард добре ли е?

— Малко е нестабилна, но е много благодарна на лондонската полиция. Казва, че полицаите, които са проследили обаждането й, заслужават медал от кралицата.

Хенри се усмихна.

— Нюйоркската полиция ви освободи бързо. — Той погледна към бележките си.

— Не чак толкова… Те ме разпитваха в продължение на дванадесет часа. Трябваше да повторя цялата история три пъти. Тялото на лорд Бидонър ги отвело до един апартамент, за който той имал ключ. Там открили якето на Алек… Фактът, че беше установено, че Адар е имал нож в себе си, а аз бях на записите от охранителна камера в другата сграда, когато е била убита Грейнджър, беше достатъчен, за да ги убеди, че казвам истината.

— Те са открили и други неща в апартамента на лорд Бидонър.

— Какви?

— Парчета от кожа в хладилника. Това подкрепя казаното от вас, че е запалил нещо странно на свещта.

— Не знаех, че е човешка кожа.

— Това го свързва с редица убийства. Ако някога чуете отново нещо за Зина, трябва да ни уведомите незабавно.

— Във вестниците не пишеше, че той е убиец.

— Не, слава Богу. Той е един психопат, за когото светът не трябва да знае. — Хенри потърка масата между тях, сякаш изтриваше нещо.

— Някой открил ли е някаква следа от Зина или статуетката? — попита Шон.

— Не, тя изчезна, просто се изпари… Намерили са тунел, който свързва тази пещера с изоставена метростанция. Тя е била използвана от хората, които са строили онзи мавзолей.

— Какво мислите, че е имало в тази статуя, която лорд Бидонър искаше толкова много?

Хенри вдигна рамене.

— Надявам се никога вече да не я видя. — Гласът на Шон звучеше ядосано за пръв път по време на двучасовия им разговор.

— Мога да го разбера, като се има предвид всичко, което се случи. — Хенри замълча за малко. — Мисля, че вече мога да ви пусна.

Изабел бързо отвори вратата, когато Шон се прибра вечерта.

На рамото й все още имаше превръзка.

Те се прегърнаха. Шон я притискаше към себе си. Изабел се отдръпна.

— Нали всичко вече приключи окончателно? — попита тя. — Всички тези глупости със символа свършиха.

— Да — каза Шон.

Той отново я прегърна.

— Слава Богу. Никога вече не искам да чувам за това. — Тя плъзна ръце по раменете му. — Те приеха ли всичко, което им каза?

— Да. Той дори ми се извини, че се бил усъмнил в мен.

Тя не отговори. Просто отново го прегърна. Силно. Той можеше да усети топлината й. Вдъхна я. Беше се притеснявал за нея.

Изабел беше променена, след като я изписаха от болницата в Манхатън, не само защото беше загубила много кръв от раната. Изглежда, че се наслаждаваше на това, че е жива.

— Ние имахме голям късмет — прошепна тя. — Всичко отново е така, както трябва да бъде. Сега просто искам отново нормален скучен живот. Без повече приключения. И никога вече да не чувам за онази кучка Зина.

— Няма да чуеш. — Шон пое дълбоко дъх.

Всичко беше свършило.

И се надяваше, че е прав за Зина.

След това се отдръпна. Беше чул Алек да слиза по стълбите. Той се наведе и протегна ръце.

Беше време отново да бъдат семейство…