Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (48)

48

Изабел видя Шон само за миг. Но това определено беше той. Отвори уста, но вратите на асансьора се захлопнаха точно когато щеше да го повика.

Краката й се подкосиха. Погледът й се съсредоточи плътно върху вратите, всичко около нея сякаш изчезна.

Ушите й забучаха. Хората се движеха като в забавен кадър…

И тя реагираше твърде бавно.

— Шон! — успя все пак да извика.

Всички във фоайето се обърнаха и я изгледаха. Претенциозната атмосфера беше разбита, сякаш полилеят беше рухнал от тавана.

Някой се засмя. После всички притихнаха за секунда, а след това я заля вълна от гласове. Врявата стана непоносима. Тридесетина души бяха впили очи в нея. Тя млъкна сконфузено, но трябваше да мине още доста време, докато разберат, че не представляваше заплаха.

— Добре ли сте? — попита облечена в черен костюм жена.

Изабел не можеше да говори. Беше шокирана от образа на Шон в асансьора. Цялото й тяло трепереше. Мъчеше се да се съсредоточи, за да реши какво да прави по-нататък. Погледна към старомодния кръгъл циферблат над вратата на асансьора, който се спускаше бързо надолу. Можеше ли да го последва? Погледна към другите асансьори. Никой не беше близо до техния етаж. И пред всяка врата чакаха хора.

Един охранител притича към нея, оглеждайки я подозрително.

— Можете ли да извикате този асансьор обратно? — помоли тя. — В него има един мъж, когото трябва да видя на всяка цена…

— Съжалявам, госпожо. Не мога да го направя.

— Не можеш или не искаш? — намеси се Лора, която също се приближи към тях.

Той я погледна сурово.

— Трябва да напуснете, госпожо. Създавате излишно напрежение.

— Съпругът ми беше в асансьора… — призна Изабел. Думите й се изливаха неконтролируемо. — Той е в неизвестност от два дни. Ето защо изкрещях. Можете ли да поговорите с някого, да го пресрещнат и да му кажат, че съм тук. Моля ви!

Охранителят замълча за секунда.

— За съжаление не мога да направя и това… — Той отново я огледа. — Защо не му се обадите на мобилния? — Гласът му звучеше подозрително.

Изабел изстена от безсилие. Стонът сякаш идваше чак от дъното на душата й.

Охранителят, изглежда, разбра, че говори истината, защото погледна към индикатора над асансьора.

— Вижте — обясни той, — този асансьор слиза към служебния паркинг. Не знаете ли къде е отседнал съпругът ви?

— Можете ли да ме заведете до паркинга? — Изабел усещаше, че губи ценни секунди.

Не знаеше какво да предприеме. Трябваше да продължи след Шон, но нито един от асансьорите не идваше все още на техния етаж.

— Длъжен съм да остана тук. — Охранителят погледна към хората наоколо, сетне се приведе към нея. — Но ако отидете отстрани на сградата, можете да го засечете, когато излиза от паркинга — обясни той. — Отнема дяволски дълго време, за да се излезе с кола оттук. — Той млъкна за момент и допълни: — Само не издавайте какво съм ви казал…

— Благодаря. А колко изхода има от паркинга?

— Само един, госпожо. Но все пак побързайте…

Един от асансьорите издаде тих звън.

Тя се втурна към чакащите, разблъска ги и се озова отпред. Можеше да почувства топлите тела, лъскавите памучни тъкани.

— Ей, не бъдете нахална! — извика един мъж.

Вратите се отвориха и тя се вмъкна в кабината, понесена от тълпата. Дори не успя да си вземе довиждане с Лора. Обърна глава, но не можа да я зърне сред навалицата.

Изабел се промъкна напред. Притиснаха я в ъгъла на асансьора.

Някои още се оплакваха на висок глас от това, което беше направила. Но в този момент нищо друго не я интересуваше, освен Шон… Излезе на улицата. Навън се сипеше пухкав сняг. Същите облаци от снежинки, които беше видяла от прозорците на горния етаж. Беше студено. Снегът се трупаше върху тротоара под краката й, правеше го хлъзгав и неравен…

Трябваше да стигне до изхода на паркинга. Ако бъде там, когато Шон излезе, той ще я види, ще спре колата.

Ще трябва да го направи.

Ако стигне там навреме, имаше шанс.

Погледна часовника си. Колко ли време беше минало, откакто го видя? Може би около пет минути…

Вероятно той е работил там горе целия ден върху нещо, свързано с фалита на ВХН. Подготвял е доклад, за да осигури съществуването на проекта на института.

Изабел дишаше учестено. Облаци от пара се образуваха във въздуха около нея, докато тичаше към ъгъла на сградата. Тя се подхлъзна, чу пронизителен шум зад себе си, скърцане. Но не погледна назад. Зави по „Лексингтън“. Сградата на банката беше от дясната й страна. Тя се подпря на стената. Изходът от паркинга беше точно отпред, на петдесетина метра.

Не беше далеч. Тя продължи да тича, отново се подхлъзна.

Можеше да види светлината, която струеше през прорезите в стоманените жалузи, отрупани със сняг. Това беше едно от местата, по които снегът полепваше най-много. Също и по конзолите на сградата, по ръбовете на високите каменни блокове. Тя спря на метър от изхода и затропа с крака, за да се постопли.

Студът хапеше лицето й. Натрупаният сняг пред изхода означаваше, че вратите вероятно не са били отваряни през последните няколко минути. Това пък означаваше, че Шон още е вътре.

Беше успяла да дотича навреме.

Но дали би могъл да отиде някъде другаде? Можеше ли да се качи отново нагоре, към кабинета на главния изпълнителен директор — помещението с панорамна гледка към Манхатън, за което й беше разказвал? Но ако асансьорът беше слязъл надолу към паркинга, това означаваше, че Шон планираше да напусне сградата. Спомни си, че когато беше на седем години, тя често се молеше на Бог. Но не беше молила за Божията помощ от години. Вече дори не беше сигурна дали вярваше в него. Но му беше благодарила много пъти за добрия късмет. Така че може би още вярваше, ала по свой начин.

Сега Изабел се помоли вратите да се отворят и Шон да я забележи.

Тя погледна нагоре. Пухкавият сняг се сипеше от небето, карайки я да се чувства нищожна.

Моля те, накарай ме да страдам по друг начин. Върни го. Сега.

Тя усети нечие присъствие и обърна глава.

Само на метри от нея беше застанал скитникът, който й досаждаше преди няколко часа.

Той тътреше крака към нея.

— Какво правиш тук? — Гласът му наподобяваше зловещо ръмжене.

Какво щеше да предприеме?

— А теб какво те интересува? Това е свободна страна — настръхна тя. Познатата гниеща миризма изпълни ноздрите й.

Той се изплю към стената на банката, пъхна ръце дълбоко в джобовете на мърлявото си, окъсано палто. Върху косата му имаше дебел слой сняг, бузата му беше изцапана.

— Не думай! — Очите му просветнаха иронично.

Той застана между нея и изхода на паркинга.

— Ти наистина си сладурче… — захили се скитникът.

Прекъсна го някакъв тракащ звук, шум от вериги, сякаш от вдигане на подвижен мост. После стоманените врати започнаха бавно да се вдигат нагоре. Слава Богу! Скитникът обърна глава и се втренчи в тях. Една черна лимузина се подаде изпод тях. Беше като муцуната на животно, изпълзяло от хралупата, за да подуши времето навън.

— Хей, спрете! — изкрещя тя.

Скитникът се засмя.

— Ти бълнуваш, госпожице… Тези магьосници не могат да те чуят. — Лицето му беше сгърчено, едното му око мижеше.

Тя се обърна към колата, която спря, изчаквайки да поеме по „Лексингтън“.

Изабел се втурна напред.

Видя две тъмни фигури на задната седалка. Двама мъже.

— Шон! — извика тя.

Замаха трескаво с ръце. Заля я прилив на адреналин, разтрепери се. Той не можеше да не я забележи.

Тя посегна към вратата на лимузината.

Шон беше вътре! Забеляза го…

Но той гледаше втренчено право напред. Изглеждаше разтревожен.

Пръстите й допряха прозореца, когато колата дръпна рязко напред и зави по улицата. Усети раздвижения топъл въздух зад нея. А тя почти беше докоснала лъскавата й повърхност.

И в следващата секунда Изабел загуби всякаква надежда. Нозете й отново се подкосиха. Почувства се изтощена.

Шансът й се изплъзна, изтече като пясък между пръстите й… Защо не се беше хвърлила върху капака на лимузината, защо не се развика?…

Колата изчезна. Всичко това продължи не повече от няколко секунди. Поне се успокои, че Шон е жив и е в Ню Йорк. Но имаше нещо много сбъркано в цялата ситуация. Нещо ужасно странно…

Стоманените врати затракаха и се затвориха. Светлината зад тях угасна. Скитникът продължаваше да стои заплашително до нея. Тя трескаво се огледа за такси. Беше запомнила номера на колата, в която беше Шон. Може би ще успее да я последва, ако бързо хване такси.

Но нито едно не се задаваше по „Лексингтън“. Защо винаги ставаше така? Бяха прекалено много, когато нямаш нужда, а нямаше нито едно, когато ти трябваше?

Скитникът се дотътри по-близо.

Тя остана на мястото си.

— Махай се! — гневно го изгледа Изабел. Не я беше грижа, че той е по-едър от нея.

Мислеше само за лимузината, която изчезна зад тънката мрежа на падащия сняг.

— Добре ли си?

Изабел стреснато се огледа. Лора стоеше до нея.

— Този притеснява ли те?

— Вече не.

Скитникът бързо се оттегли.

Изабел все още трепереше. И от студа, и от шока да види Шон сред непознатите в колата. Ставаше нещо ужасно… Пред очите й се разиграваше някаква зловеща пиеса, а тя зърваше само за миг актьорите, които веднага изчезваха зад завесата.

И това не беше измислена история, не беше филм по телевизията. Това беше нейният живот…

— Твърде студено е, за да се мотаем тук. Хайде, ще спрем такси на 45-а улица. — Лора хвана Изабел под ръка.

Поеха под падащия сняг.

— Можеше да ме изчакаш, скъпа.

— Съжалявам. — Устата на Изабел беше пресъхнала, устните й бяха напукани. Снежинките хапеха лицето й.

— Съпругът ти беше в тази кола, нали?

Тя кимна. Знаеше, че се беше отнесла грубо с Лора, и имаше късмет, че тя не се обиди, а я последва.

Жълто такси със зелена светлина се приближаваше към тях. Лора вдигна ръка и колата спря с проскърцване на спирачки. Кишата плисна към краката им и двете отскочиха назад.

Изабел влезе първа.

— Къде отивате, дами? — Шофьорът беше с тюрбан.

Тя се поколеба дали да го помоли да следва колата, в която беше Шон, но почти не можеше да се видят автомобилите заради падащия сняг. Да карат напосоки и да го търсят би било пълна глупост.

Изабел потърка челото си. Беше толкова близо до него. Толкова близо…

По дяволите, трябваше да мисли само за това, че той беше жив. Беше тук, в Ню Йорк. Видя го с очите си.

— Карай, приятел, надолу към 37-а улица — каза Лора.

Таксито потегли. Минаха кръстовището, където беше завила колата с Шон. Нямаше и следа от нея. После стигнаха завоя за нейния хотел. Трябваше ли да слезе и да се върне в стаята си?

Докато чакаха на ъгъла на 42-ра улица, Изабел реши, че няма да слезе. Не искаше да бъде сама. Не сега.

— Видя ли номера на колата? — попита я Лора.

За един потискащ миг Изабел помисли, че го е забравила. Опита се да види в спомена си лимузината, мъжките фигури вътре, но не можеше да съзре номера й. След това си го спомни: AFC 35Р450. Така беше.

— Да, видях го. Но каква полза от това, по дяволите?

— Може би ще можем да ги намерим.

— Искаш да кажеш, да ги проследим?

Лора кимна.

— И какви шансове имаме?

— Познавам един, който може да ни помогне…

Изабел погледна през задния прозорец. Ами полицията? Трябваше ли да й се обадят? Но едва ли би могла да обясни изчезването му, защото той беше в града. Току-що го беше видяла.

Какво щеше да каже в участъка? „Съпругът ми не ми се обажда. Имам чувството, че нещо не е наред, въпреки че той изглеждаше здрав преди един час, макар и малко мрачен?“. Полицаите просто щяха да я помислят за откачена…

— Къде отиваме?

Лора сложи пръст на устните си и погледна през задния прозорец.

— Какво искаше онзи скитник? — попита тя.

— Един бог знае.

— Заплаши ли те?

— Не съвсем. Само каза, че никой от онази лимузина не може да ме чуе.

— Леле, същински гений.

— Видях го и преди това. Беше на същото място този следобед. И тогава също имахме разправии… Той… — Тя не довърши изречението си. Не можеше да премахне лицето на Шон от съзнанието си.

Лора прошепна в ухото й:

— Може би той дебне пред банката. И иска мъст… През последните няколко месеца това често се случва. Някои хора търсят отмъщение, след като са загубили всичко. Трябва да бъдеш внимателна, Изабел. Тук откачалките могат да превъртят по всяко време.

Хрумна й нещо.

Биха ли могли да кажат, че и тя също дебне пред банката?

Със студена ръка изтръска последните няколко снежинки, които не се бяха стопили по ръкавите на якето й. Дишането й почти се беше успокоило.

— Спри — извика Лора.

Шофьорът отби и натисна спирачки. Бяха срещу сграда от кафеникав пясъчник. Тя се извисяваше към небето като крепост и заемаше цялото разстояние между две пресечки.

— Къде се намираме?

— Моят брат има жилище тук. Той ще ти помогне.

— Сигурна ли си?

— Пада си по красиви личица.

Апартаментът на Грег беше най-малкият, който Изабел бе виждала някога. Беше от една стая, ако не се брои тоалетната. А точно до нея имаше душ. Но човек едва ли би могъл да се изкъпе там, тъй като лактите му щяха да се удрят в стените.

Но гледката от прозореца в коридора беше невероятна. „Лексингтън авеню“ приличаше на каньон в апокалиптичен филм, със стени от небостъргачи, водещи към точка в безкрая.

Светлини от фарове като нанизи от перли се движеха бавно долу и снегът валеше от облаци с оранжев оттенък, сякаш беше настъпила ядрена зима.

— Такова ли ще остане времето през уикенда? — попита Изабел, след като Грег ги покани вътре и седнаха на лъскавия му кафяв кожен диван.

Всичко в помещението беше добре подредено. На всяка стена имаше рафтове, а в ъгъла — бюро от червено черешово дърво. На него имаше купища списания, буркани с химикалки, черни руски кукли в една редица, 19-инчов монитор „Епъл“ с плосък екран и купища софтуерни ръководства за Фотошоп, Флаш и други програми.

— Можеш да бъдеш сигурна. До понеделник ще натрупа най-малко до коляно — каза Грег. — Така пишат метеорологичните сайтове. Ако може да им се вярва.

Грег беше висок над метър и осемдесет, с къса непокорна черна коса. Държеше се с надменна ирония, на моменти преливаща в цинизъм, подобно на Лора. Но приликите им свършваха дотук.

Грег беше неоготик или нещо подобно. Над очите му имаше продълговати черни сенки грим и носеше тясна черна тениска с претенциозен крилат череп отпред, изработен в напукано сребристо.

Изабел трябваше бързо да свали якето си, защото той поддържаше невероятно висока температура в апартаментчето. Или в целия блок беше така?

В стаята му имаше само един прозорец. Тя отиде до него и докосна заскреженото стъкло. Студът отвън се процеждаше в пръстите й. Дали Шон беше отседнал в хотел? Тя провери телефона си. Нямаше обаждания. Отново му позвъни, но номерът му не беше достъпен. Всеки път, когато той не отговаряше, сякаш зейваше рана в душата й.

Лора и Грег говореха зад нея.

— Мога ли да отворя, за да пусна малко свеж въздух? — попита Изабел.

— Разбира се, но не го отваряй широко. Тази стая замръзва за секунда — каза Грег.

Прозорецът имаше една от онези дръжки, които позволяваха да се отваря настрани или отгоре. Тя го отвори настрани, само на няколко сантиметра.

Гледката беше към вътрешна шахта. В центъра си сградата имаше широка шахта, облицована с червени тухли. Прозорците гледаха един към друг над празното пространство. Те се простираха шахматно нагоре и надолу, докъдето стигаше погледът.

Снегът падаше в шахтата като пресято брашно.

Бяха на десетия етаж. Почти всички отсрещни прозорци имаха матирани стъкла. Не можеше да се види какво правят останалите обитатели, но можеше да се забележи осветлението им, пердетата, книгите и кутиите, подредени на перваза. Тя забеляза странна розова фигура, притисната към стъклото на един прозорец, която приличаше на мъртво тяло.

Изабел затвори прозореца.

Грег правеше кафе на котлона.

— Какво те води в Ню Йорк? — попита той.

— Търся съпруга си.

— Загубила ли си го? — На лицето му имаше усмивка, като че ли се забавляваше от истории за лош късмет.

— Нещо такова.

— Кога го видя за последен път?

— Преди тридесет минути.

— И вече е изчезнал? — Той повдигна вежди.

— Аз не говорих с него. Видях го в една кола. Не изглеждаше добре.

Грег се наведе напред.

— Изневерява ти, така ли?

— Не, не е това — поклати глава Изабел. — Той работи по един проект за ВХН. Там става нещо необяснимо странно. Видях го, но не мога да се свържа с него. Телефонът му е изключен.

— ВХН? Знаеш ли, че са били раздавани бонуси за десет милиона долара през тази седмица? — Очите му светнаха.

— Съпругът ми не е в този списък.

— Малцина са в него — отвърна той.

Изабел седеше до прозореца на удобен стол от стомана и черна кожа.

— Известно ли ти е, че са на път да обявят фалит?

— Ще бъдат погълнати, преди това да се случи — обясни той. Протегна краката си, като ги облегна срещу черна библиотека с голям LCD телевизор, поставен върху нея. Той беше включен на някакъв MTV канал, на който тихо свиреше рок група.

— По какъв проект работи той за ВХН?

Изабел се поколеба, но само за секунда. Не би й помогнало да се опитва да предпази ВХН.

— Подготвя един софтуерен проект, позволяващ да използват лицево разпознаване за всички клиенти и персонала. Базиран е в лондонския им офис.

— Чудничко. Оттам започнаха всички неприятности.

— Неприятности ли?

— Да, това е по цялата мрежа. Дори вече има специално заглавие по темата в Туитър. Някаква стриптийзьорка е била убита в клуб в Лондон. Главен изпълнителен директор от ВХН е бил в клуба онази нощ, когато се е случило… някакъв тип на име Вон. Подозират него, така казват всички. Ню Йорк Таймс смята, че затова китайците са се оттеглили. — Той поклати глава. — Не е много забавно, ако си роб във ВХН.

— Подозират Вон? — Тя усети егоистична вълна на облекчение. Ако Пол Вон беше заподозрян, това означаваше, че нещата са претърпели развитие. Шон може би е извън подозрение.

— Погледни сама. — Грег взе един айпод от масата и й го подаде.

Първа страница на Ню Йорк Таймс беше на екрана. Основната история беше за господин Вон. В статията се разказваше как преди две нощи ВХН в Лондон бе организирала преждевременно празнуване в един клуб, по-късно една танцьорка била намерена мъртва. А главният изпълнителен директор за Великобритания, Пол Вон, е използвал реактивния самолет на банката да отпътува за Ню Йорк, въпреки че британските власти са искали да го разпитат.

Тя прочете историята два пъти. Шон не се споменаваше.

— Това не е всичко — каза Грег. — Уолстрийт Джърнъл пише, че ВХН повтаря съдбата на Лемън Брадърс. Казват, че Федералният резерв няма да ги спаси. Но аз смятам, че грешат. ВХН управлява трилиони във финансови инструменти. Ако те изгърмят, цялата финансова система ще се срине. Това е страшно нещо. Ще бъде по-лошо, отколкото кризата с Лемън. Много по-лошо.

— Няма да позволят ВХН да потъне — каза Изабел. — Някой ще оправи нещата. Нали постоянно спасяват банки?

— Не и толкова големи като тази, с всички международни клонове, които има. Федералните не обичат спасяване извън сферата на пълномощие. А и кой ще ги погълне сега? Това е въпросът за шестдесет и четири трилиона долара.

— ВХН иска да остане в частни ръце — обясни тя.

— Така ли мисли съпругът ти? — погледна я с любопитство Грег.

Изабел не отговори.

— Опита ли да му пратиш есемес? — попита Лора.

— Хиляда пъти.

— Какъв беше номерът на лимузината?

— Нещо като AFC… — Обзе я ужас, отново го беше забравила. После се досети: — 35Р450 — каза тя. — Слава Богу!

— Какъв е този регистрационен номер? — попита Грег.

— На колата, с която изчезна мъжът й — обясни Лора.

— Значи, затова сте тук. Защо не ми каза, че искаш да ме използваш? Не че бих имал нещо против. — Той леко се усмихна на Изабел.

След това се изправи, отиде до масата и издърпа един тънък кожен стол с артистичен дизайн. Облегалката му беше закрепена за нещо, което изглеждаше като човешки гръбначен стълб от алуминий. Той седна на стола. После стартира браузъра на големия си екран.

— Повечето пъти мога да открия адреса на притежателя на колата, но не гарантирам нищо друго.

— Можеш ли да се добереш до нещо повече понякога?

— Няма гаранция… Дай ми пет минутки.

Тя погледна часовника си. Беше 19:25. Трябваше да позвъни отново на Роуз, да види дали Алек е добре. Извади телефона от джоба си и набра номера й. Почувства лека вина, че е толкова далеч от него. Но този път усети силно безпокойство, без да знае причината. Вече всичко я плашеше.

Номерът не е достъпен — долетя по линията. Тя въздъхна дълбоко. Не ставай параноичка, каза си тя.

Алек е добре с Роуз.

Да мисли нещо друго би било глупаво…