Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (37)

37

Стаята в мазето в Сохо беше почти празна. Беше място, където хората биха могли да се скрият или да ги държат против волята им за дълъг период от време.

Роуз и Алек лежаха върху огромен мръсен матрак. Наблизо имаше еднолитрова синя пластмасова бутилка с вода и опаковки от четири евтини сандвичи.

Пред заключената метална врата отвън стоеше един мъж. Роуз го знаеше, защото той беше влязъл бързо в стаята и й беше казал да отговори по телефона, че всичко е наред, когато Изабел бе позвънила. Той я беше принудил да изпрати съобщение и на съпруга си, че е срещнала една стара приятелка и ще се прибере късно.

Алек спеше в ръцете й. Беше неудобно, но това беше най-малкото, което можеше да направи за него. Чувстваше се виновна. Ако този следобед не го беше извела на разходка, нямаше да бъде набутана в микробуса от тези две копелета.

Шокът от случилото се я срина. В продължение на двадесет минути едва дишаше, но сега разумът й се проясняваше…

Беше чула телефонен разговор от затворената кабина на микробуса. От малкото, което долови, разбра, че докладваха на някого за отвличането им. Тревожеше се, понеже не знаеше защо се случва това. Дали беше заради Шон и Изабел? Или са ги сбъркали с други? Не й беше дадено обяснение.

Обзеха я спомени от филми за отвлечени хора. Вече всичко беше възможно. Тя го знаеше. Усети колко са безжалостни и брутални още в мига, когато ги набутаха тук. Очите им бяха хладни като стомана.

Тя се опита да заспи. Но тогава вратата се отвори. Алек не се събуди, само се размърда. Беше друг мъж, не този, който ги охраняваше. Беше висок, строен, с фигура на войник. Излъчваше нещо заплашително.

Той се наведе към Роуз.

— Ти оставаш тук. Момчето ще дойде с нас. Ще бъдеш освободена след четиридесет и осем часа. Полицията ще проследи телефона ти дотогава, може би дори по-рано. Не създавай никакви проблеми и ще бъдеш все още жива, когато те намерят. Сега дай на детето да изпие това.

Той подаде на Роуз малка бутилка от вода с някаква бистра течност на дъното.

Тя бавно поклати глава, отворила широко очи.

— Това няма да го убие. Просто ще продължи да спи.

Той разтвори сакото си — под мишницата му имаше нож в калъф.

— Ако предпочиташ, ще ти прережа гърлото и ще свърша с теб. — Очите му бяха най-жестоките, които някога бе виждала. Блестяха като стъклени топчета.

Тя взе бутилката с трепереща ръка.

— Не хитрувай, за да не види детето как изтича кръвта ти.

Роуз побутна Алек, докато го събуди. Той погледна стреснат към едрия мъж до нея.

Тя опита да му се усмихне и го накара да изпие течността. Минута по-късно главата му клюмна върху гърдите. Мъжът щракна с пръсти. Другият мъж влезе в стаята и взе момчето.

Роуз се втренчи в него, но не каза нищо.

Тогава тя забеляза паспортите в джоба на панталона му. Виждаше се само един ъгъл от тях, но не можеха да бъдат объркани с нещо друго…