Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (10)

10

Изабел отиде до задната врата и погледна навън, приближила лице до прозореца. Можеше да усети как студът прониква през стъклото. Тя се отдръпна. Шумът можеше да е от котката на съседа. Или пък някой ранобуден крадец беше проникнал в двора… Разтърси бравата, за да провери дали вратата беше заключена. Надяваше се, че пукотът й се беше причул.

Споменът за главорезите от хотела в Истанбул, които бяха преследвали нея и Шон, се завърна.

Постави ключа върху махагоновия скрин и в този миг на вратата се позвъни. Това беше един от онези старомодни звънци, който бръмчеше толкова дълго, колкото гостът отвън искаше. Но сега, който и да го натискаше, явно беше страшно нетърпелив…

Тя стигна до прага за секунди.

Дали Шон е загубил ключа си?

През стъклописа на входната врата можеше да види обемиста фигура. Да, той беше. Вероятно е изгубил ключовете си. Сърцето й заби лудо. Тя рязко отвори вратата. И замръзна.

Не беше Шон.

Пред нея стоеше някакъв млад мъж с руса коса на кичури и лилавеещи кожни обриви, като екземпляр от реклама в списание за лечение на акне.

Когато той й протегна ръка, тя се почувства глупаво, че беше отворила, без дори да провери през шпионката. Изабел отстъпи назад и се приготви да затвори.

Костюмът на непознатия блондин беше светлосив. Имаше тънки ревери и изглеждаше твърде тесен, издут на най-неподходящите места.

— Казвам се Джеймс Килфедър от „Голд и Фери в Сити“ — усмихна се той като продавач, току-що видял следващия доверчив клиент да се появява пред него.

Разтревоженият й поглед сигурно го изненада, защото той също отстъпи и любезната усмивка изчезна от лицето му за секунди.

— Тук ли е господин Раян? — Той погледна над рамото й.

Дали Шон беше определил среща, за която не й бе казал?

— Не, няма го. Ще му предам, че сте го търсили. — Тя се опита да звучи приятелски, но искаше единствено той да си тръгне.

Тогава видя клипборда. Беше един от онези големи, сини, пластмасови, с лъскав сребърен клип, който да защипва книжата. Под клипа имаше лист с напечатани квадратчета, които той щеше да запълни. Държеше го така, сякаш това беше основанието му за съществуване.

— Господин Раян предупреди ли ви, че ще дойда да направя оценка?

Тя се втренчи в него.

— Оценка ли? — Думата заседна в гърлото й, сякаш беше твърде голяма хапка, за да я преглътне. Усещаше, че започва да се ядосва. Мускулите й се напрегнаха.

— Господин Раян се обади в нашия офис в сряда. Беше много изчерпателен. Помоли ни да оценим този имот. А вие ли сте госпожа Раян? — Блондинът започваше да се дразни, сякаш тя беше виновна, че мъжът й го нямаше.

Защо на Шон ще му трябва да оценяват къщата?

Тя почувства, че й прималява. Това трябва да беше лоша шега.

— Грешите. Не я продаваме. Ще накарам Шон да ви се обади и да уреди недоразумението, когато си дойде.

Изабел леко се усмихна, като затвори вратата пред почервенялото му лице.

Гледаше напрегнато сянката му през стъклописа, надявайки се да си тръгне. След секунда той изчезна.

Какво, по дяволите, беше замислил Шон?

Тогава забеляза сребърния ключ за входната врата.

Не беше неин, беше сигурна в това. Всичките й ключове бяха на ключодържателя с емайлираната ябълка, който беше купила при последното им пътуване до Ню Йорк на посещение в седалището на ВХН, на което бяха поканени дори и съпругите.

На Шон ли беше ключът? Тя го премести близо до купчината писма, пристигнали за Шон предишния ден. После извади телефона си от джоба на дънките.

Набра номера му. Абонатът недостъпен. Всичко ставаше твърде странно…

Изабел стоеше в коридора. Къщата изглеждаше много тиха.

— Алек! — извика тя.

Безпокойство избухна в нея. Втурна се нагоре по стълбите. Когато стигна най-горе, видя, че вратата на спалнята на Алек беше затворена.

Бързо я бутна. Малкият беше на леглото, движейки войник играчка по планина от възглавници. Кехлибарените му къдрици изглеждаха очарователно. Тя се облегна на стената и затвори очи. Сърцето й сякаш щеше да изскочи… Какво, по дяволите, се случваше с нея? Обикновено не беше такава параноичка.

— Хайде, Алек, да се приготвим. Тръгваме — каза Изабел. Но детето не помръдна. — Помни — продължи тя, — отиваш за едно преспиване. А Роуз ще те заведе на онзи нов филм.

Тя усети да я бодва лека вина, гледайки вдигнатото му личице, но когато той стана от леглото като обсебен, вината утихна. Мисълта за новия филм победи всичките му колебания.

— Вземи една играчка със себе си — каза тя, докато излизаше от стаята, макар че ръцете на Алек вече бяха пълни.

Чантата „Самсонайт“ на Шон за уикенда беше захвърлена празна в ъгъла на спалнята. Тя вече беше препълнила своята с повечето неща, които щяха да й трябват за почивката.

Изабел натъпка някои от неговите неща в чантата му, чорапи, две ризи, коженото му яке. Беше твърдо решена да се придържа към плана. Той нямаше да я разочарова. Имаха достатъчно време, докато дойде таксито.

Стига господин Вон да не настоява той да остане на работа. А тя удобно ще забрави за съобщението от Джордж, докато не са в безопасност във влака. Шон също заслужаваше почивка.

Две години нямаха почти никаква ваканция. Не като някои от банката. Една от малкото промени във ВХН, предизвикани от финансовия спад, доколкото Изабел можеше да определи, беше, че някои от висшите мениджъри бяха принудени да отменят своите седмични излети за голф.

Наистина жестоко наказание.

Единствената друга промяна, която забелязваше, бяха всички допълнителни часове работа за Шон.

Беше време да тръгват. Искаше първо да остави детето при Роуз, а след това да помисли необезпокоявана как да намери Шон и да заминат за Париж…

Тя спря, сложи ръка на челото си.

Беше невероятно, че все още се надяваше как пътуването им наистина ще се осъществи…