Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (18)

18

Изабел се хвана за ръба на бюрото, за да не падне. Будалкаха я. Ставаше нещо, за което не й казваха. Усещаше го, въпреки че не можеше да го докаже.

Все още.

— Тук ли е мениджърът по сигурността? — попита тя колкото можеше по-спокойно, обръщайки се към рецепционистката.

Жената я погледна изненадано, ала изражението й бързо се смени. Маската на усмихнат професионалист отново цъфна на лицето й.

— Разбира се, госпожо Раян. Ако искате, почакайте на същото място, ще видя дали е тук.

Изабел седна на крайчеца на един от диваните, от които беше станала преди минути. Изучаваше всеки преминаващ. Беше ли все още твърде рано да се обади в полицията? Дали във ВХН щяха да бъдат малко по-сговорчиви, ако я придружаваше полицай или ако ги предупредеше, че ще се оплаче…

Тя погледна часовника си. Все още бяха минали само осем или девет часа, откакто той трябваше да се прибере у дома, а не двадесет и четири. Тя си пое бавно дъх, преброи до десет. Светът около нея продължаваше да съществува в реално време: изглеждащи преуспели хора излизаха за обедната си почивка. Въпреки че много от тях бяха с мрачни лица, други се усмихваха, сякаш нямаше за какво да се притесняват и историите по всички медии за ВХН бяха лъжи.

Пейджърът в ръката й отново зазвъня. Тя се обърна. До рецепционистката стоеше дребна, късо подстригана жена с широки рамене. Нямаше да има размяна на приятелски усмивки с тази дама…

— Вие ли сте мениджърът по сигурността? — бяха първите думи на Изабел.

— Съпругът ви не е тук, госпожо Раян. — Тонът й беше категоричен като удар с юмрук. — Колата му наистина е на паркинга, но е там от снощи. Правилата на тази сграда са съвсем ясни. На никой служител не е позволено да оставя превозното си средство през нощта. Когато видите съпруга си, го помолете да я махне… — Тя погледна към Изабел, сякаш й беше подчинена.

— Мога ли да говоря с Джордж Донован?

— Ще трябва да му се обадите по-късно. Той е навън.

— Ясно. И от това няма смисъл…

Жената се отдръпна, като че ли Изабел я беше плеснала по лицето.

— Това е всичко, което мога да предложа, госпожо Раян.

Изабел й благодари за помощта, прекоси фоайето и се загърна по-добре, когато излезе от сградата.

Черният мерцедес все още стоеше със запален мотор до бордюра.

Тогава й хрумна нещо. Може би прекрасната госпожа Вон знаеше какво се е случило снощи. Вероятно съпругът й е бил с Шон.

Тя се отправи към колата и почука силно по прозореца. Госпожа Вон се втренчи в нея с широко отворени очи, сякаш видя просякиня. Изабел почука отново, този път по-силно.

Прозорецът се отвори по-малко от сантиметър.

— Госпожо Вон, запознахме се през миналото лято. Аз съм Изабел Раян. Съпругът ми работи с Пол.

— О, Изабел! — извика развълнувано госпожа Вон, сякаш намери приятел, изгубен от десетилетия. Вратата щракна и се отвори.

Госпожата се наведе напред. Изглеждаше така, сякаш отчаяно чакаше нещо. Приличаше на подранил алкохолик пред затворен бар. Веждите й бяха повдигнати. Кожата й беше бледа, бузите — хлътнали, челото й — набръчкано.

Изабел влезе вътре и затвори вратата, която щракна с перфектен успокояващ звук. Шофьорът отпред стоеше зад стена от дебело стъкло. Той дори не обърна глава, когато Изабел влезе.

— Трябва да ви кажа — рече госпожа Вон, — че замалко нямаше да отворя прозореца. — Звучеше сякаш беше изумена от себе си, че го е направила.

— Благодаря. Навън е ужасно студено… — Изабел потрепери. — Искам да ви попитам нещо. Вие винаги сте осведомена… — Повечето от другите съпруги във ВХН искаха да бъдат на мястото на тази жена.

Госпожа Вон се усмихна като сиамска котка, наслаждаваща се, че я галят.

— Моля те, наричай ме Сузи. — Тя сложи ръка на рамото на Изабел. Кожата й изглеждаше прозрачна, сякаш направена от скъп порцелан.

— Горкичката, та ти си мокра. — Тя подаде кърпичка на Изабел.

— Добре съм. — Изабел потри ръце.

Госпожа Вон се облегна назад и преценяващо я огледа.

— Знаеш ли, радвам се, че дойде. Наистина мразя да седя тук. Ще ти призная, че отидоха твърде далеч този път. — Звучеше ядосано.

— Кой е отишъл твърде далеч?

Вон вдигна Ивнинг Стандарт, вестникът лежеше на пода до краката й. Беше прегънат на вътрешна страница. Тя го побутна към Изабел, сякаш имаше лоша миризма. После бързо се овладя, личеше си, че не иска гостенката й да забележи колко е неспокойна.

— Няколко души от ВХН са били на някакво ужасно място снощи.

Под водещото заглавие на страницата имаше снимка на полицейска лента, ограждаща предната част на нещо, което приличаше на долнопробен ресторант. На балдахина над вратата се различаваше част от дума: Магнол. Пулсът на Изабел се ускори…

Заглавието над снимката гласеше: „Убита танцьорка“.

Почувства, че кожата й настръхна.

— Хора от ВХН са ходили там?

Госпожа Вон я погледна така, сякаш Изабел падаше от небето.

— Те са били там, когато бедното момиче е било убито.

Шон не може да има нищо общо с това, нали? Той е работил до късно снощи.

Моля те, Господи, направи така, че той да не е замесен…

— Какво искаше да ме питаш, Изабел?

Тя преглътна.

— Шон е изчезнал. — Гласът й пресекваше. — Исках да разбера дали знаете къде са били снощи.

Вон я изгледа с любопитство.

— И откога е изчезнал? — Звучеше почти щастлива от новината.

— Цяла нощ го чаках, но не се появи до сутринта…

Госпожа Вон пое дъх през стиснатите си устни.

— Пол също не се прибра — каза тя ядосано. — В едно и също положение сме, скъпа.

Постави ръка върху рамото на Изабел. Това беше приятелски жест, но Изабел се изкушаваше да каже, че нейният мъж не е като господин Вон. Шон й беше доверил, че Вон обичал да се сприятелява с много жени в банката…

— Трябва да знаеш — заканително изрече госпожа Вон, — ако разбера, че има друга жена или че той има нещо общо с това, което се е случило с тази танцьорка, лично ще му отрежа екипировката. Тогава няма да бъде голяма люлееща се пишка. — Звучеше убедително, сякаш го мислеше. Вон притисна с ръка бледото си чело. Беше образец на ощетена богата съпруга в своите обувки от Джими Чу и стоманеносива рокля от Агнес Б. Тя вероятно току-що се връщаше от някоя от нейните благотворителни сбирки, които организираше сутрин на кафе и с които беше известна.

— Какво ще кажеш за мъжа си? Имаш ли някаква представа защо той… — Гласът й заглъхна. Нарисуваните й вежди се повдигнаха още по-високо.

Изабел се поколеба… Дали Шон й изневеряваше? Тя беше отблъсквала тази мисъл цяла сутрин, ала не можеше да го прави постоянно. Той никога не е закъснявал. Това беше стандартният й отговор на всяка приятелка, която предполагаше, че той може да се отклонява от правия път. Ала сега дори не можеше да каже това… Тя задърпа ръкава си, като че ли там имаше някаква власинка.

— Не знам какво да кажа… — Знаеше, че звучи несигурно.

Госпожа Вон я погледна и се усмихна. Зъбите й бяха перфектни. Повечето от съпругите на топ мениджърите в банката демонстрираха високомерно изражение със стиснати устни. Те все още имаха личен масажист, треньор и терапевт, които ги глезеха всеки ден. Обикновено се опитваха да скрият превъзходството си над останалата част от човечеството, но не много успешно.

Самодоволството бликаше от тях като миризмата на разложен труп. Но Вон беше различна. Нейната усмивка бе истинска.

— Всички мъже са копелета — каза тя.

— Имам доверие на Шон — упорито повтори Изабел. Но тонът й беше неуверен, сякаш не вярваше на думите си.

Тя поклати глава и погледна през прозореца към хората, излизащи от банката.

— Сигурна съм, че си права за Шон — едва доловимо се усмихна Вон. — Вероятно това, че е изчезнал, е просто лошо съвпадение…

Изабел се обърна към нея. Имаше нещо тъжно в очите на госпожа Вон — цялата напрегната, като струна, готова да се скъса. Изведнъж й стана жал за нея.

— Говорихте ли с Пол за всичко това? — Тя посочи Ивнинг Стандарт.

Ако служители от банката са били в онзи долнопробен клуб, когато танцьорката е била убита, това определено беше лоша новина за банката. Тяхната репутация ще се срине. Но защо Изабел трябваше да се тревожи? Шон може да не е бил там. Със сигурност той не би направил нищо глупаво…

— Не, не съм. Все още… Но няма да си тръгна оттук, докато не го направя.

Изабел посегна към дръжката на вратата. Дъждовните капки трополяха по стъклото. Страхотно, дори времето участваше в заговор срещу нея.

— Трябва да тръгвам.

Госпожа Вон стисна ръката й и я задържа.

После се покашля и се наведе напред. Тогава Изабел зърна шията й, набраздена от бръчки. Тя изглеждаше по-стара, отколкото Изабел си бе представяла. Има някои неща, които дори ботоксът и пластичната хирургия не можеха да скрият.

— Изабел, от тук насетне медиите ще бъдат навсякъде около нас… — Повдигна вежди. Очите й бяха вперени в Изабел, сякаш преценяваше дали можеше да й се довери. Със стиснати устни се взря навън, сякаш се опасяваше, че някой би могъл да ги подслушва.

— Съпругът ти ръководи проекта за лицевото разпознаване, нали?

— Да. Има ли някакъв проблем в това?

— Има проблем с всичко в момента, Изабел. Само се надявам, че мъжът ти е в състояние да издържи стреса.

Тя изглеждаше угрижена.

— Тръгвам… — Изабел отвори вратата. Стремежът й да се махне оттук ставаше все по-силен с всяка изминала секунда.

Тя трябваше да намери Шон. На всяка цена. Излезе от колата и не погледна назад.

Ледените стрели на дъжда я пронизаха.

Тя хукна към входа на метрото…