Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (38)

38

Рано на следващата сутрин Изабел пристигна на терминал 5 на летище „Хийтроу“. Постоянно мислеше за Шон. На моменти я изпълваше неописуем гняв към него, после гневът й се сменяше с тревога. Лицето му от снимката на пропуска му за банката беше на първа страница на повечето вестници. Видя я още в първия магазин, в който влезе. И едва не припадна… Замръзна, не посмя да помръдне. Знаеше, че го отразяват в медиите, но изобщо не си беше представяла, че ще вижда лицето му, накъдето и да се обърне.

Грабна един вестник, плати и напусна магазина, макар че искаше да си вземе някое списание за из път. Имаше чувството, че светът се беше нахвърлил срещу нея. Реши да не чете какво пише за него, докато не се качи в самолета. Тръгна към гишето за чекиране.

Там имаше по-малко шумни типове от Ситито, отколкото последния път, когато бяха пътували до Щатите.

Тогава бяха в първа класа. Банката плащаше за всичко. Сега се радваше, че го беше придружила, защото вече знаеше точно къде се намира седалището на банката в центъра на Манхатън и къде е голямата зала за пресконференции: на петдесетия етаж, близо до върха на сградата.

Беше я завел там.

Тя се олюляваше от изтощение. Беше успяла да подремне за няколко часа, но се радваше, че изобщо можа да поспи.

След чекирането се запъти към изхода за самолета. По пътя изяде половин кроасан и изпи едно капучино, макар че нямаше апетит. Мястото й беше до прозореца и веднага след като се настани, извади вестника със снимката на Шон на първа страница.

Трябваше да прочете статията два пъти, преди да се увери, че в нея не се казва нищо, което вече не знаеше. Зарадва се, че й бяха дали място до прозореца, когато видя един от колегите на Шон от ВХН да крачи по пътеката от първа класа към нея.

Тя се загледа навън, докато мъжът отмина. За щастие, не я разпозна. Не можеше да се сети за името му, но видът му й припомни охолния живот, с който бяха свикнали висшите служители във ВХН, сякаш това беше тяхно свещено право. Нямаше значение, че почти всички останали банки в света орязваха бонуси и заплати. Елитът на ВХН винаги е вярвал на собствената си пропаганда.

Те се чувстваха като господари на вселената или поне желаеха да станат. Бяха способни да правят пари от нищото и по своя воля.

Само една мисъл я крепеше сега. Шон беше в Ню Йорк. И как щеше да се изненада, когато я види…

Той щеше да се върне в Лондон с нея със следващия полет, за да изчисти името си. След няколко дни и проблемите около ВХН щяха да бъдат само спомен.

Биха могли да съдят всички тези глупави вестници, че използваха снимката му и внушаваха, че е виновен. Това би било отлична идея…

Доброто й настроение не трая дълго.

Тя усещаше, че се разкъсва от съмнения… Едва беше в състояние да седи мирна в самолета, докато мислеше за всичко това.

За щастие преминаването през летище „Дж. Ф. Кенеди“ беше по-бързо, отколкото последния път. Тя се качи в едно жълто такси на стоянката пред терминала. Докато пътуваше към Манхатън сред натоварения трафик в съботния следобед, се опита да си спомни с какво беше облечен Шон последния път, когато го видя. Искаше да си го представи по-образно, за да реши коя част от него щеше да откъсне първо.

Скоро след това таксито спря пред хотел „Хаят Гранд Сентрал“.

Беше си направила резервация за две нощувки, когато резервира и самолетния билет. Беше 15:20 часа по местното време и Ню Йорк беше мразовит, но оживен. Не валеше сняг, но имаше надвиснали блели облаци и температурата се доближаваше към нулата.

Когато излезе от таксито, я прониза леден вятър.

Фоайето на „Гранд Хаят“ беше огромно, на две просторни нива с асансьори, водещи до главната рецепция. И друга група от асансьори, поглъщащи гостите към стаите им по привидно безкрайните горни етажи. Тя искаше единствено да остави багажа си, да изпие едно кафе, за да се ободри, и да се отправи по Лексингтън авеню към 45-а улица, където след три пресечки беше седалището на ВХН.

От стаята си на петнадесетия етаж тя се загледа надолу към 42-ра улица. И изведнъж почувства ужасен глад. Отиде да хапне в лоби ресторанта. Изпи двойно еспресо с бургер Манхатън и изяде двойна порция пържени картофки. Тази храна й действаше успокояващо, както някога в университета.

Планът й беше да отиде на пресконференцията във ВХН, да излезе от тълпата и да се изправи срещу него. Ако той беше там, разбира се… Ако го нямаше, щеше да настоява пред колегите му, докато й кажат къде можеше да бъде. Само вече да не е арестуван…

Тя остави шумно ножа и вилицата си върху квадратната зелена табла и излезе навън.

Минаваше четири следобед, когато таксито спря пред банката. Беше твърде студено, за да ходи пеша дори само няколко пресечки. А вятърът препускаше надолу по „Лексингтън“, сякаш глутница вълци от Аляска го гонеха…

Сградата на ВХН се издигаше върху гигантска основа от сив гранит. Редицата от колони на третия етаж й придаваха вид на древен храм или мавзолей. А високо горе, почти в облаците, имаше корона от подобни розови колони. Беше по-висока от повечето от съседните небостъргачи и по-мрачна: с изцяло сива фасада и с по-малки прозорци от модерните здания…

Пощата Гранд Сентрал със своите сиви колони и неокласически врати изглеждаше миниатюрна до нея. Шон й беше разказал историята на сградата на ВХН, когато я посетиха последния път. Била открита с голямо парти в началото на 1928-а — една добра година за партита в Ню Йорк.

Когато слезе от таксито, погледна нагоре, отметнала глава назад, опитвайки се да види върха на сградата на ВХН. Три пресечки по-нататък култовото здание на Крайслер, издържано в стил арт деко, със своите седемдесет и седем етажа беше единственият по-висок небостъргач наблизо. Заедно с по-малките небостъргачи, простиращи се в далечината, придаваха на „Лексингтън авеню“ усещането за бетонов каньон.

Изабел влезе през високите стъклени врати с лъскави месингови нитове около ръбовете и ажурни месингови панели. Фоайето имаше висок, богато инкрустиран таван, редици розови мраморни колони и псевдоантични факли от мед и стъкло, изливащи светлина високо нагоре по стените му.

Сравнението с ултрамодерното седалище на ВХН в Лондон бе поразително. Зданието в Ню Йорк беше от онези места, където бяха управлявали дъвчещи пури банкери от старата школа, когато градът е бил столица на света. А сградата в Лондон сякаш беше взета от бъдещето, изцяло минималистична и анонимна. Тя спокойно можеше да се впише в Шанхай или в Делхи, или там, където щеше да се пръкне следващият икономически тигър…

Стъпките й отекваха, докато прекосяваше гигантските черни и бели плочки на залата. Всичко беше лъскаво, отразяващо жълтата светлина на пламтящите високо горе факли. В другия край на фоайето редици дебели стъклени турникети, изглеждащи не на място, разделяха публичната зона на залата от асансьорите извън нея. Лъскавият абаносов плот на рецепцията доминираше във фоайето. Зад него стояха двама мъже — черен и бял, и двамата — гиганти.

Те се взираха в Изабел с отнесен израз, докато се приближаваше към тях. Тя знаеше, че тесните й тъмни дънки и закопчаното с цип черно велурено яке не подхождаха на обстановката тук, но така или иначе им се усмихна, когато се приближи, и отметна косата от лицето си.

— Можем ли да ви помогнем, госпожо? — попита я единият от огромните мъжаги. Бялата му риза се издуваше, пагоните му бяха със златни ширити. Но усмивката му към нея все пак беше истинска.

— Здравейте, по кое време е пресконференцията?

— Коя пресконференция, госпожо? — Колегата му, облегнат назад, я гледаше предпазливо, сякаш се чудеше дали не я е виждал някъде преди.

— Пресконференцията на ВХН за сливането.

— Тя е в седем, госпожо. Искате ли да ви запазя място?

Изабел не можеше да повярва, че всичко се нарежда толкова лесно.

— Разбира се. — Тя му се усмихна по-широко.

— Може ли да видя прес картата ви, госпожо?

Усмивката й повехна. Тя потупа джобовете си, сякаш я търсеше. Последното нещо, което искаше, беше Шон да разбере, че тя е тук, и да не се появи.

— Забравила съм я, но ще я нося със себе си в седем.

— Направете го, госпожо. Това събитие е само за пресата. — На лицето му се изписа лека усмивка. Нямаше да бъде лесно да мине покрай този човек.

— Ще се видим по-късно — каза тя.

Те не отговориха.

Изабел понечи да тръгне, но се поколеба. После отново се обърна към тях:

— Може ли да влезе всеки журналист?

— Не, госпожо — каза другият охранител. — Трябва да бъдете в списъка, за да ви допуснем…