Лорънс О'Брайън
Манхатънска загадка (27)

27

Лорд Бидонър слезе от таксито пред сградата на UBSC на Парк авеню. Беше пладне. Леден вятър фучеше из Манхатън, но снегът беше спрял. Зина го последва, облечена в тъмен раиран костюм, подобен на неговия.

Небостъргачът от черна стомана и блестящо стъкло, издигащ се толкова високо, че човек трябваше да отметне неудобно назад глава, за да види горните му етажи, грееше в светлини. Във фоайето имаше десетметрово златно лого на UBSC зад дългото кремаво бюро на рецепцията. Навсякъде се забелязваха елегантно облечени мъже. Двама от тях обслужваха рецепцията.

Лорд Бидонър влезе в сградата и извади телефона си. Набра някакъв номер.

— Юрген, ние сме тук. Благодаря за поканите.

Той пъхна телефона обратно в джоба си. След минута бледен млад мъж със сериозен вид се приближи до тях. Носеше златист плик.

— Лорд Бидонър? — попита той. Акцентът му беше средноевропейски.

— Да.

Младият мъж се поклони и му подаде плика. Бидонър го взе и го пъхна в ръката на Зина.

— Мястото на проявата е в съседство, милорд.

Лорд Бидонър не си направи труда да отговори. Те излязоха навън в ледения въздух. Няколко минути по-късно бяха в дълга конферентна зала с маси с бели ленени покривки и малък подиум в дъното й. Намираха се на четвъртия етаж на съседната сграда в стил арт деко, шедьовъра на Манхатън.

Тежък стъклен полилей висеше над тях. На всяка маса беше поставена гарафа с вода, а около нея седяха по трима финансисти, облечени в тъмни костюми. Повечето бяха мъже. Те слушаха внимателно, предаността към професията беше изписана по лицата им.

Лорд Бидонър се огледа. Бяха двадесет и петима и слушаха един от вицепрезидентите на UBSC, който развълнувано говореше за възможностите на валутната търговия. Лордът се обърна към Зина:

— Трябва да излезем оттук след час, когато тази беседа завърши.

Зина се изправи и се измъкна от залата. Отиде до асансьора и натисна бутона за дванадесетия етаж.

Докато вървеше по синия килим в коридора, тя докосна перуката си от права черна коса и вдигна ръка към челото си, щом мина покрай охранителната камера.

После извади картата за стаята от джоба на сакото си. Пасторът беше невнимателен и държеше картата и пропуска за стаята си заедно, но най-вероятно не беше очаквал да загине в този ден.

Вместо да използва пропуска, когато стигна до стаята, тя просто почука на вратата. Беше преметнала бяла салфетка на ръката си и я държеше пред себе си като истинска сервитьорка.

— Кой е? — долетя слаб глас.

— Обслужване по стаите. — Тонът на Зина беше равен. Ако имаше някой в стаята при съпругата на пастора, можеше да се извини и да се върне след това.

Но когато Марта отвори вратата, Зина веднага разбра, че тя най-вероятно беше сама. Жената на пастора беше облечена в черен халат, а на поднос върху масичката за кафе пред вградения в стената телевизор имаше остатъци от храна.

Личеше си, че е разтревожена от отсъствието на мъжа си, но не беше паникьосана. Засега…

— Не съм се обаждала на обслужване по стаите — каза Марта.

— Бихме искали бързо да съберем нещата. — Зина мина покрай нея и отиде до масичката за кафе. Не можеше да види в банята, тъй като вратата беше затворена. — Само ще проверя банята — каза тя тихо.

Жената на пастора изглеждаше изненадана. Не беше нормално персоналът от обслужване по стаите да проверява банята в стаята на гостите. Там нямаше никой.

Зина извади ножа от тънкия калъф, закрепен от вътрешната страна на бедрото й. Сложи също черните медицински ръкавици, които издърпа от джоба на панталоните си. Държеше ножа зад гърба си, когато излезе от банята.

Жената на пастора седеше на леглото близо до телефона. Изражението й беше озадачено, но спокойно.

Ала в миг се промени и ръката й се вдигна с изненадваща бързина, когато Зина проговори:

— Не викай и може да те оставя да живееш. Ако се разквичиш, ще те убия.

Стон на изненада излезе от устата на Марта, но не беше достатъчно силен, та някой да му обърне внимание. Във всеки случай тя би трябвало да крещи с всички сили дълго време, ако искаше да я чуят от съседните стаи.

— Обърни се! Легни! — заповяда Зина.

Лицето на Марта беше бяло като платно. Тя имаше тънки устни, лющеща се кожа и проклет вид.

Но направи каквото й беше казано. Вероятно предполагаше, че ще бъде ограбена и нейното портмоне и ценности ще изчезнат заедно с натрапницата след минути.

Със сигурност не очакваше Зина да се стовари върху гърба й.

Тя дръпна ръцете на жената настрани и ги притисна болезнено, като ги изви назад и нагоре от раменете й. После захапа ножа между зъбите си.

Огледа се бързо наоколо.

— Tertium quattuor invocare Unum — прошепна тя.

След това притисна силно главата на Марта към възглавницата. Приглушени викове изпълниха стаята. После отекнаха ужасени хрипове, когато въздухът на жената свърши и сърцето й заби бързо.

Може би, ако беше десетина години по-млада, щеше да е в състояние да отхвърли нападателката от себе си. Зина плъзна ножа под гърлото на Марта и го дръпна настрани.

Чу се силно бълбукане и тялото на старицата се разтресе, докато кръвта попиваше в чаршафа.

Зина беше преживявала и преди подобни моменти. Приглушеното бълбукане продължи около две минути. По-дълго, отколкото беше очаквала. В един момент предсмъртните гърчове на жертвата едва не я събориха от леглото.

Когато най-сетне тялото й притихна, Зина пусна главата й. После се ослуша. В далечината се чуваше телевизор.

Тя се изправи. Усети мокрото легло под коленете си. Марта се беше изпуснала.

Зина извади ножа между зъбите си и го заби силно отстрани в жената. Ако се преструваше на мъртва, щеше да трепне.

Марта не трепна.

Зина се изправи. Изчака дишането й да се нормализира. Трябваше бързо да довърши работата си. Истинските служители, обслужващи стаите, биха могли да дойдат всеки момент.

Тя извади дългата сребърна кутия за образци от вътрешния джоб на костюма си.

Сложи я на нощното шкафче и обърна Марта по гръб. Устата и очите й бяха широко отворени. Кръв бликаше от шията й. Зина нахлузи ръкавица, бръкна в устата на жертвата и стисна хлъзгавия й език. Той беше подут от задушаването, но излезе достатъчно, когато Зина силно го дръпна. Отряза го наполовина. Кръв бликна от кървавия розов остатък, изпълни устата на мъртвата жена и започна да се стича по бузата й.

Зина сложи езика в кутията и я пъхна обратно в джоба на сакото си.

След като изми ръцете си и избърса всичко, което беше докосвала, тя се отправи към аварийните стълби.

Два етажа по-надолу тя се върна по коридора и извика асансьора. Излезе от него без перука. В залата я чакаше лорд Бидонър, ала тя само погледна натам и се отправи към улицата. Лордът я последва след няколко минути. Те взеха отделни таксита до Сентръл Парк и се смесиха с туристите при обелиска.

Докато след това пътуваха заедно обратно към центъра, той я попита:

— У тебе ли е?

В отговор Зина само потупа джоба на сакото си…